Гнездо на герои

За героичната и трагична епопея на Априлци най-добре говорят запазените спомени на участници и съвременници в паметните дни на април 1876 г. Тези спомени по недвусмислен начин показват патриотизма, героизма, жертвоготовността, смелостта, честта и достойнството на българите от епохата на Великото Българско Възражане и цената, която са платили в името на свободата на Отечеството. Те са най-доброто доказателство срещу опитите на някои наши и чужди историци (политици) днес да деформират и фалшифицират историческата истина. Тези спомени представляват интерес и откъм езика и стила, изразителната и образна реч на българите от XIX век. Представената по-долу част от спомените на един от плеядата малко известни родолюбци е на участника в Априлското въстание Георги Натев. Той е роден в 1854 г. в Перущица. След Освобождението работи като учител и административен служител. Почива  в Перущица през 1929 г.

"Ако би могла да говори нашата земя, тя би ни разказала много единични кървави разправии и би ни казала, че в българската земя няма друм по завоите и водопадите, на който да не са разигравани кървави сцени между турци и българи; няма българска къща, в която да не е свирепствувал произволно някой правоверен турчин, и няма българско огнище, необлято с кървави сълзи от дивите обиди на това още по-диво господствуващо племе. Няма брод по българските реки, през който българин да не е пренасял някой турчин. Най-после няма българска гора, на която изворите, студените води и сенчести дървета да не са свидетели на

охкания и стенания

пълни с пламенни въздишки и злобни заканвания по адрес на угнетителите турци. Такова беше положението на нашия народ под туско иго. Може с положителност да се каже, че в онова време нямаше българин, който да стои вън от общото движение...
Беше вторник, 27 априлий 1876 г. (На табиите срещу Власовец застават 120 души въстаници, командвани от Петър Бонев. Срещу Вълковище на позициите има 100 души с ръководители Калофер Спасов и Колю Колакмана. На запад защитата се ръководи от Спас Гинев и П. Тилев. По пътя за Пловдив са издигнати барикади от коли, пълни с камъни). Боят се почна вече. Срещу нашата табия при горнята черква ("Св. Атанас") на едно високо място, наричано Минчова могила, по-напред се беще спрял турчинът с белия байряк, а сега вместо него показа се зад баирчето върхът на червения байрак (с турския полумесец)... Първият куршум, пуснат от нашата табия от въстаника Иван Анастасов, и той се сломи на земята... всички изгърмяхме... Догдето това ставаше, всички плевни около селото бяха пламнали. Гърмежите и от двете страни продължаваха до късно през нощта... През нощта комитетът начело с Петър Бонев обходи всичките табии и даваше наставления и насърчения. Разпореждаха се да се организира постоянно съблюдение между табиите и двете черкви...
... 28 априлий (ожесточени боеве). Сутринта преди изгрявание на слънцето се запали метохът. Заедно със запалването на метоха, вдигна се огън и в Къневата воденица, която беше на 100 крачки по-долу над селото, срещу табията на Пловдивския път. Тези две неща преди съмнуване на 28 априлий показваха, че турците се готвят този ден да навлезат от тези две страни в селото. Щом се съмна и развидели добре... и турците с типичното си викане "аллах", "аллах" налетяха от двете страни. Защитниците на Лачковата табия, като съгледаха опасното положение на отсрещната табия, не чакаха покана. Без никаква команда, по общо побуждение

обърнаха пушките си срещу нападателите.

Ний на нашата табия при горнята черква тоже обърнахме на същата страна пушките, но нам идеше далече, куршумите ни не можеха да стигнат до там. Тук му е мястото да спомена, че барутът, с който бяха направени фишеците ни, беше много долнокачествен. Приготвен набързо в Сутирската барутчийница, той едва закарваше куршумите през 200 крачки...
 ... Дордето това ставаше на горния край на селото, от долния край срещу течението на реката турците бяха навлезли и запалили Карамустафовия хан... Дордето това ставаше в горнята черква, в долнята черква ("Св. Архангел Михаил") всичко беше тихо, като в безопасно място... Неприятелят надвишаваше вече 5000 души башибозуци, решил да стесни кръга на отбраната...
... Този ден от многото налитания на турците ний неможахме да ядем. Пладнина вече беше прехвърлила и слънцето беше на голяма икиндия, когато откъм Чилтепе по пловдивския път се зададе Рашид паша с два табора войска... Съмна се. Наближаваше вече пладнина. По едно време се чу един голям топовен гърмеж... Третият гърмеж събори артиката пред западната врата на горнята черква. Виждаше се, че Рашид паша беше се решил... да се захване с такива гърмежи...
... На сутринта на 30 априлий топът на Рашид паша беше курдисан до олтара на горнята черква. От другата страна на кафенето, Цачовото кафене, където се намира комитетът и командването на въстаниците, зад реката се приближили и настанили тъмръшани и почнаха обстрелването от двете страни. Нашите се защитавали, догдето станат стените на кафенето на решето. В тази защита загина Петър Бонев (умът, организаторът и душата на въстанието), ударен в челото...
... На сутринта на 1 май 1876 г. до ручок и двете страни мълчаха. Вместо "Добро утро" Рашид паша ни изпрати една граната... Близо около обяд турците, закрити по високите места между обгорелите зидове, зачестиха пушечните гърмежи... Когато спряха гърмежите, трима старци от черквата тръгнаха с черното знаме в ръка да отидат при турците за примирие. Тези старци бяха Стамен Кърмов, Мито Данев и Рангел Аракчиев... Те стигнаха благополучно до турците и се бавиха прави около половин час при тях. Какво са говорили не можахме да научим. След малко и тримата се обърнаха към нас и останаха гърбом към турците. Три пушки изгърмяха и

тримата старци се търкулиха на земята

Този случай с парламентъорите ни отчая и решихме да се браним в черквата и училището, догдето ни избият до крак...
... На сутринта на втори мая (последния ден; въстаниците са изтикани в черковния двор) осъмнахме благополучно всички здрави. Преброихме се. Въоръжените хора бяха всичко 116 души. По едно време... чу се вик на турски: "Яканъ школюй", т.е запалете училището. Догдето ний изпразниме училищното здание, черкезите навлезоха в него и го запалиха.
 Последното прибежище ни остана само черквата със своите четири стени. Дворът се напълни с черкези и башибозуци. Стрелянето въз тях от черковните прозорци беше неудобно, понеже те оставаха низко под прозорците. За да се улесним в избиването им, наместихме на всякой прозорец по един чувал, пълен с брашно, а такива чували имаше доста, пренесени от по-напред в черквата. Закрити зад тези чували, нашите почнаха да стрелят. Дворът се изпразни от башибузуците... Настана минута на затишие. В края на реката на двора имаше една малка вратичка (партирче). През тази вратичка влезе отвън Апостол Накев, тогава момче 18-годишно. То донесе писмо от ръката на Рашид паша, с което се канеха защитниците да се предадат, като ни гарантираше живота, пълна сигурност и безопасност... Никой от защитниците не повярва на обещанията на писмото, понеже участта на парламентъорите ни говореше противното... Нашето съмнение беше твърде основателно и скоро се оправда. Догдето се залисвахме с това писмо, башибузуците и черкезите пак изпълниха двора и започнаха да налитат към самите черковни врати. Виждаше се, че Рашид паша дал поканата за предавание, без да беше се разпоредил да ни отвори път, като отстрани башибузуците и черкезите. Освен налитането на черкезите отвън, на улицата беше наредена войската и започна със залпове да гърми в черквата. Куршумите им, насочени нагоре към западния прозорец, се забиваха в средния свод,

дирите на които и сега личат

Пътната врата беше разбита и за нас не оставаше вече никаква надежда... Всички останали защитници се събрахме пред западната врата отвътре черквата... Напорът отвътре се усили; от тласъка на навалицата ни бяхме изтикани в двора. Черкезите и башибозуците се разбягаха; войската насили през пътната врата. Стоян Кунев и Тодор Вълчев с голи ножове се хвърлиха върху войската. Редовете се помръднаха, но веднага и двамата решителни мъже бидоха прободени с щиковете, а Рангел Айвазев, който се заинати с пушка... и се готвеше да стреля, биде ударен с куршум в челото и остана на място заедно с две жени, които се щуреха покрай същия... да дирят защита.
Ний се повърнахме пак вътре в черквата. Ранени се върнаха в черквата от външните излезли само Ив. Тилев и пишущия... Спас Гинев и Кочо Чистеменски (заместници на П. Бонев след неговата гибел) се покачиха над женската черква при жените и децата си. Кочо взе малкото си дете от майката, помилва го и като му отвори устата, въвря цевта на револвера и гръмна. Детето потрепера в ръцете му като птичка, разпери се и се търкулна по дъските. Същото направи с майката и най-после със себе си. След него същото направи и Спас Гинев. От потона почна да капе кръв долу. Двадесет и две души мъже, жени и деца се избиха по този начин, само и само да се не предадат на турците. Между това време турците бяха полели западната черковна врата с газ и бяха я запалили. Дим напълни черквата. Дишането ставаше невъзможно. Една жена (баба Спаса Нискова) потегли да излезе през северната врата на женската черква, но една кама се лъсна отвън и главата й падна отвънка, а трупът й увисна на прага. Колю Делев с гол нож замахна навън към ръката с камата. Моментално два щика се препречиха на вратата, изтикаха черкезина с камата и един силен глас се чу, че извика на български: "Излизайте бре! Няма нищо, не бойте се, това е царски аскер". Дядо Мито х.Тилев позна този глас. Той бе гласът на Смаил Пехливан от с. Тъмриш. Тъмрашани подкачиха боят с нас, те го и свършиха. Дядо Мито се доверил на този глас и потегли навън. След него потеглихме всички, догдето се изпразни черквата. Войската, наредена от два реда, отвори път, през който минавахме всички... На другия ден, преди обяд и мен двама турски солдати, подпирайки ме от двете страни, ме заведоха при жените и децата... на поляната при мястото, наричано Чомпала... И така по този начин Перущица беше изгорена и съсипана. Жителите й победени като въстаници и унижени като българи... Перущица се предаде скъпо на турците, но затова пък и те не оставиха камък на камък от сградите и зидовете им. Никаква стряха не остана здрава. Освен артиката на южната страна на горнята черква никаква стена или зид не останаха несъборени до основите".

Отново разгърнато накрая!

Съгласно източници, по време на Перущенската епопея общо в селото зверски са убити 348 души, 350 къщи са опожарени. Само след около година, с помощта на Русия и нейните съюзници, лелеяната мечта на българите, на "победените" перущенци се сбъдва - България скъсва завинаги петвековните робски вериги на османското владичество.