АЛИСИЯ САНЧА: Пазя хубави спомени за детството ми тук

АЛИСИЯ ХОСЕ САНЧА-НАХТИГАЛ е родена в София през 1950 г. в семейството на испанския художник Хосе Санча и журналистката Анелия Стоянова-Санча, дъщеря на писателя Людмил Стоянов. Следва сценография и живопис в Берлин при проф. Петер Янсен. Живее във Виена като свободен художник - сценограф и илюстратор. Има двама синове - Аарон и Бенямин, който също е художник. За първи път в София прави изложба под наслов "Музика за птици, или когато абсурдът стане действителност" в галерия "Арте" през 2017 г. Алисия ни връща към градината на Рая. Изложбата "От Малага до Виена, минавайки през София" включва творби на представители на фамилията Санча от XIX в. до днес. Тя може да се разгледа от 5 юни до 7 юли в Националната галерия/Двореца, пл. "Ал. Батенберг I". В нея са включени произведения на Алисия, на нейния син Бенямин, баща й Хосе Санча и дядо й Франсиско Санча Ленго.

- Поводът за тази изложба? Често ли идвате в България?

- В последните десет години всяка година се връщам за няколко месеца и постепенно се роди идеята да направим изложба. Запознах се с Аксиния Джурова, която е познавала баща ми и е откривала негови изложби. Оформи се проект на част от фамилията да се разбере откъде идва родът на Хосе Санча. Сега ще покажем няколко творби и от неговия баща, и талантът къде е отишъл - при мен и моя син. Ние сме 4 поколения художници. Някои от нас не са се срещали - аз например не познавам дядо си, който е загинал в затвор през 1936 г. А моят син беше много малък, когато баща ми почина. Любовта към изобразителното изкуство в моята фамилия се е предавала от поколение на поколение. Зрителите ще видят мои картини, както и графики, керамика и скулптура на сина ми Бенямин, на баща ми Хосе и дядо Франсиско и няколко рисунки на брата на дядо ми.

- 9-годишна сте заминали от родината на майка си - България, какво си спомняте от онова време?

- Баща ми работеше в Сатиричния театър, беше художник и сценограф. Той е сред основателите на  театъра и е автор на неговото лого "Кукерчето с камшика". Татко е свързан и с първите стъпки на българското кино. Работи с едни от най-изявените му творци като Боян Дановски, Захари Жандов, Валери Петров и Анжел Вагенщайн. Участва като художник във филмите "Септемврийци", първия цветен филм "Точка първа" (1955), "Земя", "Звезди" (1959) - копродукция на България и ГДР, по сценарий на Вагенщайн, отличен на кинофестивала в Кан. Майка не ме пускаше да ходя на детска градина, защото казваше, че там децата изглупяват. Татко ме влачеше със себе си - там, където работеше в момента. Това беше прекрасна детска градина. Имам само хубави спомени за детството ми в България. На 9 години заминахме за Източен Берлин - тогава беше доста мрачно място. Храната, времето, хората бяха много по-различни от тези в България. Всичко се промени, като се преместихме. 

- Кога за първи път се върнахте? 

- Първите години, докато дядо ми Людмил  беше жив, се връщахме до 1963 г. Тогава моите родители отидоха в Испания, а мен ме пратиха в Лондон при роднини. И оттам да идвам в България беше трудно по онова време. Така че се върнах за първи път чак преди 10 години, и то по тъжен повод - почина вуйчо Юлий Стоянов, който бе кинорежисьор, документалист.

- Как се почувствахте тогава?

- Помислих, че България ще ми бъде чужда,  след като съм живяла много малко време. Но се учудих, че съвсем не беше чуждо място, а се почувствах ужасно у дома си. Това не означава, че всичко ми допада, както и у дома не всичко ми харесва. Моята майка винаги ми е разказвала на български, включително и за нейното детство и как са изглеждали нещата тогава. Когато се разхождах по улиците, имах чувството, че майка ходи зад мен - виждах това, което тя ми описваше, чувах гласа й. Идвала съм и една година преди промените, защото майка беше болна и тук я лекуваха... 

- Какво ви прави впечатление сега? Какво се е променило според вас?

- Това е голяма тема за разговор. От една страна, се чувства отвореност, хората могат да пътуват свободно, да посещават други страни. Тъжното е, че младите не намират достатъчно възможности да се развиват в родината си и правят кариера в чужбина. Това е голям проблем. В Благоевград има едно училище, което носи името на дядо ми Людмил Стоянов, то е за чужди езици и нови медии и е много успешно. Но след като завършват много от възпитаниците му отиват зад граница. Жалко, защото България е красива страна, с интелигентни хора, които обаче не остават тук. 

- Вашият талант е наследствен, единият ви син също рисува. Той гостувал ли е в България?

- Сега за първи път идва за изложбата. И много се надявам, че ще му хареса. Големият ми син дойде преди 10 години с мен и много му допадна, видя и Ковачевица, родното място на дядо.   

- Рисували сте през целия си живот - занимавали сте се със сценография, живопис, илюстрация. Това ли е вашето призвание?

- По едно време дори работих във Виена в една лудница - с тези хора рисувах там, така че съм свикнала на всякакви странни ситуации. От 40 години съм в Австрия, толкова дълго никъде не съм живяла. Пребивавала съм още в Източен Берлин, Лондон, Испания... Имах три паспорта. Чувствам се българка, испанка и австрийка. В зависимост от това къде се намирам тази част у мен най се засилва. Като млада мислех, че трябва да се самоопределя, но сега се чувствам у дома на много места и се радвам.

- У нас един творец само с изкуство не може да се издържа, как е при вас?

- Навсякъде е трудно. Малко хора се справят и оцеляват само с рисуване. Нужни са известна доза и късмет, и упоритост, и всеотдайност. Да имаш чувството, че това ти е животът. 

Изложбата може да бъде интересна за млади хора, студенти, които сега следват изобразително изкуство, да видят как фамилен занаят се предава и развива от поколение на поколение. Опитах се да обясня на моя син, който рисува, че това е много хубава професия, но има и трудни страни. Не успях да го разколебая и той стана художник и скулптор. 

- Какви сюжети засягате в творчеството си?

- Реалистични са дотолкоз, че обектите в моите картини се виждат какви са - например светулки, сърни, маса, но там нещо се случва, което не е много реалистично. Опитвам се да дам материал за фантазията на този, който гледа творбата, за да измисли някаква друга история, да види друга "картина". Рисувам градини като тази  в Ковачевица, има най-различни форми. Японците например имат градини от камъни... Тя е символ на хубавото в човека, който трябва да я гледа, да я пои, да я пази. Ако всеки се грижи за градината  си, светът би бил по-хубаво място за живеене. Другата тема - градината, влиза в интериора на къщата - предвид това как живеем и си украсяваме стаята, масата, с цветя, животинки... Природата ни е близка и ние сме част от нея. 

Изложбата се осъществява със съдействието на Испанския институт "Сервантес" в София, на австрийското посолство у нас. Публиката ще види   близо сто творби на четиримата автори, има и  подбрани от фондовете на Националната галерия и СГХГ, както и от лични колекции на приятели и близки.