55 години кубинска революция

След като няколко столетия Куба е испанска колония, през 1898 г. след дълга и кървава освободителна война островът получава привидна независимост, но с ограничен държавен суверенитет като протекторат на САЩ. Това обаче представлява замяна на испанското с американско владичество.
През следващите десетилетия властта на страната попада в ръцете на жестоки диктатори. По време на режима на Фулгенсио Батиста в средата на миналия век Куба се превръща в рай за развлечение и разврат на хайлайфа и мафията от САЩ. Същевременно народът тъне в мизерия и нищета.
Скоро срещу управлението на Батиста се разгръща широка съпротива. Младият адвокат Фидел Кастро Рус внася през 1952 г. обвинение във Върховния съд срещу извършения от Батиста преврат. Но то е отхвърлено и тогава Кастро заявява, че след изчерпване на легалните средства за протест той започва подготовка за

въоръжено сваляне на Батиста

Планът на Кастро предвижда нападение над казармата Монкада в Сантяго де Куба, което да послужи като сигнал за всенародно въстание. Датата на нападението 26.07.1953 г. не е избрана случайно - на този ден в Хавана се провежда карнавал и Кастро разчита, че участниците в щурма, общо 129 мъже и жени, ще срещнат слаба съпротива от уморените войници, след което ще могат да се скрият в карнавалната тълпа. Акцията обаче не успява. Неколцина са убити, а много са пленени, сред тях са Фидел Кастро и брат му Раул. На 16 октомври в Сантяго де Куба се провежда открит съдебен процес. В защитната си реч Фидел Кастро излага широка социалреформаторска програма, която завършва с историческите думи: "Осъдете ме, това е без значение за мен! Историята ще ме оправдае!" Речта му се разнася из цяла Куба. По този начин Кастро успява да постигне това, което щурмът на Монкада не можа - да направи известни своите идеи и да създаде революционно настроение. Кастро е осъден на 15 години заточение на остров Пиньос.
През 1955 г. Батиста обявява всеобща амнистия. Така след 2 години затвор бунтовниците около Фидел Кастро отново са на свобода. Те заминават за Мексико, където продължава подготовката за борба срещу диктатора.
В Мексико Кастро събира кубински емигранти и организира

Движението 26 юли

Там той среща и аржентинския лекар Ернесто Че Гевара, който се включва в движението. След привършване на военната и организационната подготовка Фидел наема малката яхта "Гранма" и претоварена с 82-ма бойци, муниции, лекарства и провизии през нощта на 25 ноември 1956 г. тя напуска мексиканското пристанище Тукспан с курс Куба.
Морската одисея на бунтовниците продължава цяла седмица. Връхлита ги тропическа буря и те са принудени да изхвърлят голяма част от провизиите, лекарствата и дори от бойното си снаряжение. Едва на 2 декември те съзират на хоризонта върховете на планината Сиера Маестра в Източна Куба. Изпитанията им обаче не свършват. Приближавайки безлюдния плаж Las Coloradas, "Гранма" засяда на 2 км от брега и остатъкът от снаряжението трябва да бъде пренесен с плуване. След това бунтовниците трябва да преодолеят труднопроходими мангрови гори. Междувременно биват открити и от военни самолети, които ги атакуват. Бойците се разпръскват, а в последвалите сражения много от тях са убити или ранени и пленени. Едва в края на декември останалите от екипажа на "Гранма" успяват да се съберат на уговореното място в планината. От 82-ма са оцелели само 15, сред които са братята Кастро и раненият Че Гевара. Загубено и унищожено е почти цялото им снаряжение, останали са само 7 пушки. И въпреки отчайващите реалности

бойният дух на Фидел Кастро е несломим

За кратко време с подкрепата на населението оцелелите от "Гранма" успяват да изградят отново боеспособен отряд.
След дълги преходи партизаните водят първото си сражение в местността Ла Плата. Команданте Кастро показва в боя качества на превъзходен стратег и психолог. Че Гевара като лекар се грижи еднакво както за ранените партизани, така и за войниците и за селското население. С този жест партизаните печелят симпатиите на войниците и доверието на местните жители. Че отбелязва в партизанските си дневници, че решаващо значение за победата на революцията има широката подкрепа на населението. Въпреки разнородния социален и политически състав на участниците в борбата срещу Батиста, Фидел Кастро и Че Гевара успяват да ги обединят в единна и сплотена бойна сила.
Следващите две години партизаните действат в непроходимите планини на Сиера Маестра. Диктаторът Батиста разпространява слухове, че бунтовниците са унищожени и че в Куба въоръжената съпротива е ликвидирана. На няколко пъти обаче по твърде ефектен начин партизаните доказват  своето съществуване.
Пролетта на 1958 г. Батиста започва широкомащабна офанзива в Сиера Маестра, но след първоначални успехи, макар и в отчайващо малцинство (1:20), партизаните успяват да разгромят войските му и трайно да го изгонят от Източна Куба. След тази победа въстаниците формират три бойни колони, които през същото лято форсират равнините западно от Сиера Маестра. На 30 август отрядът на Че Гевара потегля на тежък шестседмичен поход към най-големия град на Централна Куба, Санта Клара. На 29 декември само с 400 души той атакува 4-хилядния гарнизон на града. Въпреки че съотношението на силите е 1:10 в полза на правителствените войски и че те разполагат и с бронирани машини, Ернесто Гевара  по блестящ начин печели битката. С това последните боеспособни подразделения на Батиста са разгромени. Брилянтната победа на легендарния команданте Че при Санта Клара мълниеносно се разпространява по целия свят.

Пътят към Хавана вече е свободен

и в новогодишната нощ диктаторът Батиста бяга в Доминиканската република, отнасяйки със себе си и държавната каса с 400 млн. долара. На 2 януари 1959 г. първите партизански колони навлизат в столицата, посрещнати от населението като на всенародна фиеста.
Борбата на кубинския народ, организирана от Фидел Кастро и неговите бойни другари, завършва с триумфална победа над режима на Батиста. Това е победа, извоювана без чужда помощ и непосредствено пред крепостните стени на бастиона на световния капитализъм. Тази победа ще остане завинаги записана със златни букви в историята на борбите на човечеството за един по-справедлив свят.
След успеха на революцията започва непосилната работа по укрепването на властта и на икономиката на Куба. На 17 май 1959 г. се извършва национализация на промишлеността, банките и външната търговия. Стартира се и аграрната реформа, която въвежда кооперативите като форма за владеене и обработка на земята. Забранява се едрата поземлена собственост и владеенето на земя от чужденци. Проблемът, с който се сблъсква революционното правителство при тези реформи, е, че 2/3 от икономиката и земята в Куба са американско владение. Ръководителите на революцията добре си дават сметка, че техните действия неминуемо ще провокират отговор от страна на могъщия им северен съсед. И действително, агресивната му реакция не закъснява. Оттогава до днес заплахата за военна разправа на САЩ виси като Дамоклев меч над непокорния народ на "Острова на свободата".
Въоръжената конфронтация започва на 4 март 1960 г. В пристанището на Хавана е взривен белгийски кораб с боеприпаси. Разрушенията са огромни, жертвите и ранените - стотици. Но с това
 
наказателните мерки на американците

не приключват. През юни с.г. те отказват да преработват в своите рафинерии на острова петрола, доставян от Съветския съюз. В отговор на това Куба национализира рафинериите. САЩ автоматично реагират с въвеждане на ограничения за вноса на кубинска захар. През август 1960 г. Куба одържавява цялата американска собственост на острова. През октомври Щатите отвръщат с налагане на експортно ембарго. Куба избягва щетите от него чрез установяване на търговски отношения със СССР. Това още повече изостря взаимоотношенията й с Щатите. Януари 1961 г. САЩ прекъсват дипломатическите връзки с Куба, а на 7 февруари 1962 г. президентът Кенеди налага тотална икономическа блокада на острова, в която принудително включва и останалите американски държави. Икономическата изолация нанася тежки щети на Куба. За да компенсира загубата на регионалните си пазари, революционното правителство ориентира Куба към още по-тесни връзки със социалистическите страни. Октомври и декември 1960 г. Ернесто Гевара посещава Съветския съюз, Източна Европа и Китай, където сключва редица договори за икономическо и военно сътрудничество.
Заради независимите действия на кубинците агресивното поведение на Съединените щати ескалира още повече. Новият президент на САЩ Джон Кенеди заема двойствена позиция в конфликта - от една страна, отказва директна американска военна намеса срещу Куба, а от друга - дава ход на организираната още от неговия предшественик военна акция срещу нея. През април 1960 г., в последните дни от своя мандат, Айзенхауер разпорежда на ЦРУ спешно да създаде, въоръжи и обучи бойна част от кубински емигранти. На 15 април 1961 г. американски бомбардировачи, излитащи от Никарагуа и пилотирани от кубински наемници, бомбардират три летища с цел да ликвидират военно-въздушните сили на острова.
Кулминацията на агресията започва през нощта на 14 април 1961 г., когато "Бригада 2506", съставена от 1500 наемници от висшите слоеве на кубинската емиграция, потегля с плавателни съдове от Никарагуа с цел да извърши военен десант на южното крайбрежие на острова и да предизвика контрареволюция в Куба. На 17 април десантът достига Залива на прасетата и е стоварен на плажа Хирон, където трябва да подготви плацдарм за развитие на операцията.
Куба унищожава от въздуха десантните съдове на противника и изпраща военни сили в района на залива. Само за 72 часа агресорите са разбити. На 20 април нападателите окончателно се предават. Призивите им за помощ до американския самолетоносач, който е на 50 мили от Залива на прасетата, остават без отговор. Кенеди не рискува военен конфликт между суперсилите. С това свое поведение и до днес за хардлайнерите сред кубинската емиграция той остава предател и е много вероятно убийството му по-късно да е организирано от техните среди.

Провалът на инвазията

в Bahia de Cochinos представлява изключителен триумф за кубинската революция. Американските военни, освирепели от поражението, губят чувство за разум и планират директна агресия срещу Куба. Това поражда "Карибската криза" и изправя света пред прага на световна война.
 След уреждането на този конфликт натискът върху Куба продължава. От 1959 до 1997 г. паравоенните групи на кубински емигранти във Флорида извършват 5780 терористични акта, жертва на които стават 3478 кубинци, а 2099 са инвалидизирани. Американски кораби обстрелват от морето 67 икономически обекта на острова. ЦРУ ръководи и финансира близо 300 военизирани групировки с около 4000 членове, отговорни за убийството на 549 и за раняването на хиляди кубинци. Следват биологическа диверсия в животновъдството, а с треска "денга" са заразени 344 203 души, от която 158 умират, включително и 101 деца.
И въпреки всички трудности и поврати на историята кубинската революция е жива и до днес. Островът на свободата, както и много други страни от Латинска Америка и Азия, върви по своя път на новия социализъм.