Вземи най-радостната си физиономия и ела на гарата

Гарите - те са вратите. От тях влизаме в държавите, в градовете, в селата. От тях съдим за живота и за хората там. Те ни дават първите представи, най-верните впечатления. Затова е редно  да бъдат красиви, уредени, чисти и удобни. Такива ли са? Гордеем ли се с тях или се срамуваме?
За жалост гарите ни са за оплакване! Всички виждаме каква запуснатост цари в огромните подлези на Централна гара, в магазинчетата - даже е страховито да минеш покрай тях! Неугледно, неуредено, мръсно е в самата гара и около нея. Така е и по гарите ни в другите градове, а по селата няма даже и гари. То селата ни изчезват, а аз за гарите съм седнала да се тревожа!
А гарата е много важна! Наскоро попаднах на поредния епизод от турския сериал "Листопад". В него баща и дъщеря драматично се прощаваха и разговаряха на гаров перон. Сцената събуди размисли и чувства в мен, отвори "файл" в компютъра на душата ми: "Гарата в нашия живот".
И може би, за да се надсмея над себе си, си спомних онзи стар виц, където "приятел" съобщава на съпруг, че жена му си прави срещи на гарата с негов съперник, а съпругът тихичко мълви:
- То пък една гара!
Да можеше гарата да говори, да можеше да пише - колко романи щеше да сътвори, колко разкази щеше да разкаже, какъв голям писател-сърцеведец би станало от нея?!
Не е обикновен кръстопът, не е случаен възел - често тя е начало и край на някакъв етап от живота.
Спомням си първия път, когато бях сама във влак. Била съм на 9-10 години, но още сама не бях пътувала. Роднини ме качиха на гара Калояново. До родния ми Пловдив щях да мина през гарите Граф Игнатиево и Труд. На гара Филипово щеше да ме посрещне татко.
Във влака изпитвах трепети - сама съм! Но чувствах и гордост - пораснала съм, щом големите ми имат вяра! Баща ми ме чакаше също с видимо вълнение: "Справило ли се е детето?!" Той гордо ме заведе у дома и ме похвали пред мама.
Отпосле гара Филипово още много пъти щеше да играе незабравими роли в живота ми. От нея тръгвах, когато пътувах за Карлово, защото в съседния Сопот беше първата ми месторабота след завършване на университета. Една ранна утрин баща ми реши да пътува с мен, но изпуснахме първия за деня влак. Как се косеше, как се ядосваше на себе си татко! Беше човек точен, изряден, не беше свикнал да му се "изплъзват" нещата.
И когато седяхме в чакалнята и го успокоявах, че нищо фатално не се е случило, той само повтаряше: "Не бива да се изпускат влакове! Ние тях трябва да чакаме! Те не чакат нередовните като нас!"
Запомнила съм тези негови думи като завет за живота въобще, защото животът е точно това - един влак, който не чака. Животът е влак, с който пътуваме по света, но пътуваме в него само с еднопосочен билет!
Гара Пловдив! Тя и досега е гарата, на която най-често пристигам и пак отпътувам, защото вече 50 години не живея в родния ми град. И не съм престанала да се вълнувам, когато я приближавам или когато се изгубва от погледа ми. На нея са ме посрещали родителите, приятелите. Колко чувства съм оставила на тази гара! Помня как среднощ тръгнах за София като студентка-първокурсничка. Изпрати ме мама. На гарата в София ме чакаше татко и... започна учението, честите пътувания до Пловдив, защото все сънувах как тичам по стълбите на пловдивския ни дом, пък не мога да си вляза вкъщи.
Първото лято от студентството с колегите  пътувахме с тогавашните "конски" вагони към пловдивско село - на бригада. На гара Пловдив ме чакаше мама - да се видим. Срещата ни беше толкова вълнуваща, че и днес е пред очите ми! Там, на перона, останаха нашите прегръдки, целувки, бързият ни разговор и - отново във влака.
Колко приятели и близки и аз съм посрещала на гара Пловдив! Как съм чакала появяването на машината, слизането от влака на обичаните хора! И сега са пред мен моментите, когато съм посрещала и съпруга си на тази гара. Той беше напуснал Пловдив в ученическа възраст, но бе си останал по сърце и душа пловдивчанин и винаги слизаше на гарата видимо развълнуван.
По-често забравяме онези моменти, когато сами се качваме, сами слизаме на гаровите перони, но в душите ни се запечатват тези мигове, когато сме изпращани и посрещани от любими, от обичани нам хора. Помним хубавите усмивки, топлите прегръдки, нежното докосване на ръцете ни, поемането на багажа, защото това е всъщност разкриването на взаимните ни чувства. 
В едно от парижките си писма Лора пише до Яворов: "Вземи най-радостната си физиономия и ела на гарата!"
Не мога да забравя как ме посрещна на Киевската гара в Москва моят мъж! Пристигах в огромния град, който за четири-пет години ставаше наш дом. Идвах с повече багаж, затова бях избрала влак да ме отведе там. А мъжът ми ме посрещна с разтворени обятия, с широка щастлива усмивка и ми рече: "Добре си ми дошла в Москва!"
Преди това също с влак бях на екскурзионно пътуване из съветската земя. И това пътуване се е запечатало в съзнанието ми. То бяха щури смехове, силни преживявания! Бяхме четири приятелки, които не спираха да се шегуват с всичко наоколо и най-вече - със себе си! А време във влака - колкото искаш: денем жадно гледаме през прозорците непознатите места, коментираме изгледите, а нощем се носим из чуждата тъма...
Спомням си на връщане от Рига внезапно по радиоуредбата на влака чухме, че се търси лекар - пътник имал нужда от помощ. От купето ни излетя като стрела д-р Кралева - нашата най-мила, най-засмяна спътничка. Отиде да изпълни дълга си на лекар. Влакът беше спрял извънредно на попътна гара. Останалите три приятелки замълчахме напрегнато. След половин час тя се върна, седна с тежка въздишка и рече: "Не успях да помогна. Човекът беше свършил. До тази гара му бил животът!"
Свалиха трупа - такъв бил законът. Последна гара за един непознат за нас човек! А влакът си продължи пътя...
Веднъж с баща ми се връщахме от Карлово в Пловдив. Той не криеше, че с голямо вълнение чака да минем през гарата на родното му село Чернозем. Отрано застана на прозореца в коридора на влака - с вперен поглед да зърне обичани места, познати хора!
Но преди влакът да спре на гарата, пътник от купето каза: "А, гара Чернозем ли е? Какви хора има тук!" Баща ми, помислил, че ще чуе хвалба, се обърна засмян - готов да каже, че това е родното му място. Обаче пътникът завърши така: "Крадливи! Веднъж тук, на гарата, ми откраднаха кошницата!" 
Татко се обърна съкрушен към прозореца и щом отминахме гарата, седна мълчаливо - като че ли се беше смалил! Чак когато слязохме на гара Филипово, заговори с болка за случката. Повече от половин век живееше далече от родното си село, но боледуваше за него, за хората, за нравите и постъпките там, че и за гарата, която в детството му е била любимо място за разходка!
За много хора, особено в по-малките селища, гарата е била място за развлечения, за празнични разходки. Тук те са усещали пулса на големия и чуждоземен живот. От прозорците на международните влакове се виждали странни и интересни хора, пътуващи по света. Мечтаели са хората и за свои пътувания по белия непознат свят!
Обичам много да пътувам с влак по подбалканската ни железопътна линия, макар че влакът върви бавно, защото има многобройни тунели и чести спирания по гарите. Линията се вие между Стара планина и Средна гора, влиза в мрака на тунелите, изскача от тях и ни поднася вълшебни природни картини и изгледи. А гарите са незабравими с типично нашата си архитектура. Те са като къщите ни от Възраждането, сгушили са се между двете планини и красиво, категорично говорят за Българско!
Сакрални места по земите ни много! Но и гарата, като място на много и ярки човешки чувства, на силни енергии, също е едно свято място! Колко съдби са тръгвали в друга посока точно от някоя гара?!
Гарата, гарата! Място за срещи, за разлъки, за скарване, за разрив, за сдобряване, за съдбовност! За признаване в обич, за любовни тайни, за срещи, защото в множеството по чакални и перони какво ли не се среща, какво ли няма.
Затова трябва да си уредим гарите. Да бъде всяка гара приятна на нас, че и на нашите гости. Да придобие всяка наша "входна врата" съвременен вид - хубав, модерен, чист и спретнат.
Дано! Иначе ще продължим да казваме: "То пък една гара!"