Възторженият талант Вели Чаушев

    Не е за вярване, че тъй енергичният Вели Чаушев навършва 80 години. Той е от любимците на българската театрална, телевизионна и кинопублика, един от жалоните на модерното театрално изкуство в България. Още се помнят негови емблематични роли в пиесите "Когато розите танцуват" от Валери Петров, "Старчето и стрелата" от Никола Русев, "Мистерия-буф" от Владимир Маяковски, "Пътник без багаж" от Жан Ануи, "Учени жени" от Жан Батист Молиер, "Слуга на двама господари" от Карло Голдони, "Съвест" от Емил Манов, "Седмо: кради по-малко!" от Дарио Фо, "Островът" от Борис Априлов, "Мъртви души" от Николай В. Гогол, "Сбогом конферансие" от Григорий Горин, "С любовта шега не бива" от Алфред Дьо Мюсе, "Клоунът и момичето" от Мирон Иванов, както и ярки телевизионни спектакли, сериали, мюзикли и т.н.
    Като актьор Вели Чаушев има удивителни превъплъщения - той е еднакво убедителен както в комедийни, така и в драматични роли. Способността му за вживяване в характера на конкретния герой е поразителна. Той владее нюансите, полутоновете, полусенките, прекрасно модулира гласа си, изключително пластичен е като физическо присъствие на сцената и притежава рядко, понякога необяснимо чрез логически анализи, обаяние. Сигурен съм, че една бъдеща сериозна история на българското театрално изкуство ще отдели достойно място на приноса на Вели Чаушев за развитието на българския театър. Без неговото присъствие репертоарът на редица театри, в които той е работил (например Хасковският драматичен, Държавният сатиричен) не би бил толкова интересен. Ако трябва да намерим събирателна метафора за актьорската философия на Вели Чаушев, ще кажем, че тя е изцяло подчинена на схващането за първозданното значение на свободата на духа. Малцина са българските актьори с такова изострено чувство не само за личната, индивидуалната свобода, но и за свободата като свръхзадача на човешкото съществуване. Неслучайно актьорът в редица свои интервюта, изповеди или изказвания винаги подчертава това: "Моята свобода на духа винаги е била, когато измисля някаква сполучлива шега, мига в прихващането на басня, прихващането на нищото, ако щеш. Защото шегите наистина не бива да обиждат другия, понякога се получават много остри реплики между хората, но едната от тях примерно се забива като жило в душичката ти, което жило не може лесно го извади. Сякаш те е ухапал кърлеж. Затова на сатирата към обществото се полага да бъде хирургически точна. Животът ми е бил пуст, когато съм нямал смелост да направя нещо, да реагирам просто. Завиждам на реалистите, които, колкото и да са хора на кокала, хора на изгодата, в своята прямота и неделикатност се освобождават от греха, че са правили компромиси със себе си. А без такъв грях няма жив човек. Виж какво има в това чудо религията, предвидила е час за изповед - отиваш и се пречистваш."
    Разбира се, едно от задължителните условия в актьорското изкуство е способността за превъплъщение, обличането винаги в различните дрехи на конкретния типаж. Но малцина съвременни актьори достигат до онази висока кота на медитация и съзерцателно съсредоточаване, при което напълно забравят собствената си индивидуалност и се превръщат в изобразявания персонаж. Вели Чаушев е от тях за радост на десетките хиляди свои почитатели.
    Много важна страна от таланта на Вели Чаушев е рецитаторската му дейност. През последните години той се оформи като един от най-блестящите рецитатори на поезия от български автори. Показателен пример в това отношение са многобройните му рецитали по стихове на Валери Петров или Богомил Райнов, с които според мен той се доближава до легендарни наши артисти от по-близкото минало.
    Не можем да не се удивляваме и тук на актьорската трансформация. Когато рецитира "В меката есен" на Валери Петров, Вели Чаушев е пастелен, дискретен, замечтано съзерцателен, почти сантиментално разнежен. И ние, слушателите, в един момент ставаме съпричастни на въображаемия флирт между момчето и момичето, плахо пристъпваме след тях по романтичните алеи на есента и тръпнем в предчувствие и очакване кога най-сетне ще се случи първата целувка.
    А когато рецитира "Тръбачът" на Богомил Райнов, тембърът му е мощен, призивен, гръмовен, и той заприличва действително на бойния тръбач, миг преди да бъде достигнат от героичната смърт. Веят се окървавени знамена, чуват се предсмъртни писъци, черни облаци засенчват моравото слънце. С една дума, баталната сцена достига своята неудържима кулминация. Сякаш присъстваме и ние, слушателите, на бойното поле, и около нас свистят шрапнели и куршуми и чуваме стенанията на умиращите.
    Но талантът на Вели Чаушев е толкова разностранен и необуздан, че пожела да се развие и в друга насока - Словото. Аз съм щастлив, че като издател през последните години преиздадохме няколко негови ярки книги - "Разкази върху трамвайни билети", "Сламчови работи" (с великолепни илюстрации на Любен Зидаров), "Ще се видим довечера". Най-приносна, увлекателна и завладяваща очевидно е последната засега книга "Кафе в Златоград" , претърпяла няколко издания. Тази творба показва истинския дълбинен талант на разказвача Вели Чаушев, който съчетава анекдотичното със сериозното и може с една фраза да предаде детайлно психологическо настроение, да очертае ярки и нетипични характери, да ни потопи в неповторимата атмосфера на патриархалния градец Златоград.
    Разказите, новелите, есеистично-мемоарните страници на Вели Чаушев са обагрени от същата вътрешна диалогичност, темпераментност и страст към импровизациите, каквато е характерна за неговите актьорски изпълнения. Разказвачът Вели Чаушев е сладкодумен, без да е многословен, увлекателен, без да е маниерен, задълбочен, без да е суховат или схоластичен. В тъканта на повествованието той винаги вплита глобалния образ на Театъра (театърът в личния живот на човека, общественият театър, театърът на сцената). От такава гледна точка можем да възприемем Вели Чаушев като своеобразен кентавър, чиято долница е действието, динамиката, непрестанната моторика на игровото начало, а горница е експлозивният дух на разума, съзерцанието на ума, който провижда отвъд баналните материални измерения на делничното и превръща човека от мислеща тръстика (според израза на Блез Паскал) в демиург на Вселената.
    Сигурно животът занапред ще ни покаже и други таланти на Вели Чаушев. Не бих се изненадал, ако разбера, че е прописал и музика или е започнал да рисува под влияние на неговата чаровна и талантлива съпруга, художничката Елена Карганова. Но ако трябва с една фраза да определя своето отношение към този многостранно надарен творец, ще кажа, че той е изваян от възторг и печал, патос и смирение, динамика и съзерцание.
    На многая лета, скъпи Вели!



Вели Чаушев е роден на 11 септември 1934 г. в Златоград. Средно образование завършва в Пловдив и Стара Загора. Като ученик се увлича по поезията на Александър Вутимски, Атанас Далчев и Богомил Райнов.
Решението си да кандидатства във ВИТИЗ взема след случайна среща с Апостол Карамитев. Завършва следването си през 1958 г. и постъпва в трупата на Хасковския театър. От 1961 г. е актьор в Държавния сатиричен театър. В последните години нашумява моноспектакълът му по стихове на Валери Петров "Разтворен прозорец". Има роли в множество филми и телевизионни постановки. Изявява се като рецитатор  на поезия и автор на детски книги. Участва със свои роли във филмите "Димитровградци" (1956), "Паролата" (1965) и "Не се обръщай назад" (1971) и др.


Вели Чаушев с актрисата Мариана Аламанчева на сцената на Сатиричния театър


Вели (вторият отляво) заедно с Хайгашод Агасян (първият вляво), Иван Гранитски и акад. Георги Марков