Сцена
Театрални радости
Размисли за два спектакъла, които затвърждават убеждението, че кризата в нашия театър ни най-малко не е актьорска
/ брой: 235
Чувал съм, че косата на умрелия продължава да расте и като привърженик на черния хумор не мога да не направя сравнение с два спектакъла, които се появиха в родния ни театрален афиш. Те едва ли ще бъдат удостоени с номинации и награди в националните ни сценични класации, едва ли ще избегнат дори упреците за разминаване с модните днес тенденции, но затова пък ще зарадват много зрители, имащи здрав вкус, ще ги накарат да се посмеят от сърце и същевременно да се замислят за някои привидно дребни житейски истини, разкрити със завидни художествени средства... Рискувам да бъда заклеймен като ретроград и привърженик на вехт театър, но не мога да скрия задоволството си и на театрал, и на обикновен зрител, че видях тези две представления.
Става дума за сценичните реализации на две от комедиите на съвременния украински писател Анатолий Крим - "Квартет за двама" в частния театър "Искри и сезони" и "Завещанието на целомъдрения женкар" в Театъра на армията. Същите пиеси се играят вече и от други наши театри, а авторът им (с това и други свои заглавия) е спечелил и международна известност.
"Квартет за двама" на театър "Искри и сезони"
Единият сюжет е формално съвременен, днешен, героите му са все едно наши съседи, а другият пак формално ни отпраща в неопределеното минало време на литературната и театрална легенда Дон Жуан. И в двата случая обаче зрителят се чувства "на ти" с действащите лица, с техните осмени (главно в първата пиеса) и неочаквано възвисени (главно във втората) дела и думи. Авторът ни изненадва и същевременно убеждава, че всеки парадокс в живота ни е напълно допустим, реален. Той тръгва да развежда колоритна семейна двойка след тридесетгодишен, почти щастлив брак, за да видим в нея нещо твърде познато. А тайната, която измисля за Дон Жуан, му дава възможност да нарисува богат, изключително сложен образ. И в двете пиеси личи майсторското владеене от автора на комедийния жанр, в който завидното чувство за хумор неусетно преминава във ведър оптимистичен поглед към живота и неговите неизбежни проблеми. Имах приятната възможност да прочета и трета пиеса на Анатолий Крим, в която той смесва герои от Русия и Италия, за да ни направи свидетели на актуални съвременни човешки драми и на своето писателско съчувствие към героите.
"Квартет за двама" е поставена от режисьора Минчо Събев с пестеливия (като за пътуващ театър), но достатъчно изразителен и функционален декор на Невена Кавалджиева и с чудесно попадналите на ролите си актьори от вече зрялото поколение - Антон Радичев и Искра Радева, и младите (само на възраст) Цветана Горкиева и Благой Бойчев. Сполучливият избор на артистите е решил до голяма степен успеха в режисьорската работа, която се отличава с точния и ясен прочит на пиесата. Опасностите от евтин битовизъм са избегнати, действието върви интригуващо, за да стигне до вече не толкова смешните финални обобщения и послания, които издигат комедията и постановката й на друго равнище.
"Завещанието на целомъдрения женкар" е режисирана от отдавна утвърдилия се и като постановчик чудесен актьор Ивайло Христов. Тук художниците Владимир Шишков и Нина Пашова са се включили още от зографисването на завесата по-активно, с повече амбиция в разкриване атмосферата на комедията. В образа на Дон Жуан Васил Михайлов внушително защитава предположението, че ролята е писана едва ли не за него. В неговия образ виждаме един емоционален вулкан - стихнал, но не съвсем, когато става дума за изригването на любовта, макар да участва вече само като изобретателен съветник. Внушително звучи и финалната му закана към небето, където, ако не е имало досега любов, с неговото идване горе ще има. Режисурата и сценографията щастливо "дописват" автора, като карат артиста да произнесе тези думи, не полека рухвайки в креслото си, а качвайки се по една стълба... към Ада, а защо не към Рая. И в този спектакъл младите артисти (Леонид Йовчев, Тигран Торосян и Гергана Данданова) бяха много повече от достойни партньори на доайена на театъра Васил Михайлов. На сцената и тримата ми се сториха много по-високи и по-хубави, отколкото при поздравленията, които им поднесох след представлението...
А ги поздравих искрено, радостен, че не ми се налага, както при един получил голяма награда спектакъл, който гледах наскоро, да се измъкна "по терлици" след финала. И тримата, заслужено обичани от публиката известни артисти - Искра Радева, Васил Михайлов и Антон Радичев, и петимата пълноценно партниращи им млади техни колеги затвърдиха дълбокото ми убеждение, че кризата в нашия театър ни най-малко не е актьорска. Няма да бъде и занапред, ако на артисти, надарени и добре изучили сценичния занаят като тези, не се наложи да се преквалифицират. Професионалната и свършена с мерак работа на двамата режисьори, които не влизат в превъзнасяния ни постановъчен "елит", ми навя и други мисли...
Колко важно е, използвайки оказаното ти доверие, да направиш театрално представление, което да съчетава зрителския интерес с художественото равнище. Не да се принизява до често изпортения вкус на голяма част от публиката, а да я извисява, да я приближава до доброто и красивото. Двете пиеси и техните постановки показват, че не е невъзможно, дори когато става дума за изневяра и развод или когато герои са легендарният Дон Жуан и сполучливо приписаният му от автора за наследник Джакомо Казанова, да не видим нито едно секси епизодче, показано, и да не чуем нито една мръсна дума, изречена от артистите на сцената. Докато много от наплодилите се в годините на демокрацията пиеси, романи и разкази, дори някои стихотворения, имащи се за лирични, се смятат за непълноценни, ако няма в тях поне няколко разсъбличания като в банята и псувни, казани като "здрасти". Така било в живота. Ами помогнете с творчеството си да не е така, драги ми духовни пастири на обикновените ни сънародници! Постарайте се да издигнете вкуса на консуматорите на изкуството ви поне до вашето равнище, ако то наистина е по-високо.
Освен гражданските имам и още професионални "забележки". От сцената и при двете представления ясно и точно звучеше богато образно слово. Веднага си личеше, че литературната основа не е режисьорска драматизацийка, префасонирваща някаква проза или неясно защо сглобен колаж, а текст, премислен, увенчаващ действието и превърнат в диалог от истински писател. И то много добър и като литератор изобщо, и като познавач на драматургичните изисквания, какъвто безспорно е Анатолий Крим. Неговата художествена, сценична и същевременно съвсем естествена реч беше майсторски съхранена в българския превод и на двете комедии от поетесата Надя Попова, истински познавач и ваятел на родния ни език. Впрочем за информация ще спомена, че (по стечение на ред обстоятелства) тя еднакво добре владее и руския, на който също пише стихове. Но чудесното авторово и на преводачката слово можеше да не прескочи рампата и ние в залата да се питаме за какво си говорят героите, ако беше пренебрегвано от режисьорите и актьорите, както става напоследък в редица други представления. А тук видях истински професионално отношение и уважение на изпълнителите към думите на автора. В радостните два случая, на които посветих горните редове, действието не се затътри нито за секунда и нито една дума не остана нечута от публиката.
И като добавя това, че на излизане ние, зрителите, си обещавахме пак да отидем на театър, мога да направя искрено заключителното си пожелание - да има повече такива представления по нашите сцени, поне докато тях самите ги има.