Най-добрият ни българин

Доц. д-р Георги ВЪЛЧЕВ, зам.-председател на Общобългарския комитет "Васил Левски"

На този ден вече 149 години България осъмва изтръпнала. Събужда се с тъга по може би най-свидния си син. По онзи, който в шеметния вървеж на динамичния ХтХ век откри верния за българите път и не се поколеба да го извърви докрай, дори с цената на собствения си живот - Васил Иванов Кунчев - Левски!

Всяка година, от ранна утрин чак до късно вечерта, навсякъде в страната ликът му се покрива с цветя, а върволицата от признателни хора пред многобройните му паметници не секва. Независимо дали денят е мразовит или изпълнен с усещане за предстояща пролет, и млади, и стари сякаш се надпреварват да изразят своята

чиста човешка почит

Правят го с искрено смирение и неподправено преклонение към неговата личност и дело, защото през изминалите години той успя да се превърне в еталон за обществен и политически водач, да се превърне в завършен идеал, с който поколения българи вече могат да сравняват своите политици! Правят го упорито, настойчиво и сякаш все по-убедено, защото инстинктивно усещат, че малцина от тях могат да издържат подобно сравнение и заслужават доверието да сочат общия ни път напред!

"Най-добрият ни българин", както още неговите съвременници го нарекоха, успя да спечели сърцата на хората, тъй като осъзна точните потребности на онова гранично време и формулира просто и ясно задачите, които трябваше да бъдат решавани тогава от българската нация. Нещо повече - с поведението и смъртта си той направи възможно цял един народ да заживее с очакването за близкото докосване до най-великото човешко завоевание -

идеята за свободата

Това е трудно измеримата като историческа заслуга мисия на Апостола. При изпълнението й той успя да кръстоса надлъж и нашир "цяло Българско", намери време да се докосне до душите и умовете на обикновените българи, да ги превърне в достойни хора, жадуващи едно по-справедливо бъдеще за децата си!

Пръв Левски прозря простата истина, че ако искаме да бъдем уважавани, сами трябва да решаваме проблемите си, сами трябва да подредим собствения си двор, където без разлика на етнос и вяра можем да живеем всички заедно. Единствен той смело и открито заяви на тогавашния ни политически елит, че освобождението е дело възможно само за свободни духом хора и започна да работи директно с тях, говорейки разбираемо на техния ежедневен език.

Нагърбвайки се с една почти непосилна задача, той се превърна в обединителната фигура за цялата ни революционна емиграция, която благодарение на него осъзна, че българското бъдеще не трябва да се определя от кабинетите на една или друга велика сила и от случайностите на голямата политика. С делото, с живота и саможертвата си Васил Левски се превърна в най-яркото доказателство, че в хода на човешката история няма задни врати и ако искаме като народ да оставим неизлечима следа в нея, трябва да минем през парадния й вход, пък било то и с цената на много свидни жертви!

Ето защо, вече 149 години след ония паметни събития, съвременна България осъмва в деня на неговата самотна гибел, освен с разбираема мъка, и с крехка надежда. С мъката по един рано погубен живот и с надеждата, че в трудни за страната ни моменти, че във времена на бъдещи изпитания тази земя и този народ отново ще родят горди и честни личности, които да вдъхнат на обърканото ни общество

нова вяра и смели мечти

А това означава, че подобни дни на преклонение са всъщност и дни на размисъл. Че полагайки цветето си за почит, трябва да си задаваме и множество въпроси. Например - кои са най-важните проблеми на днешното ни общество? Адекватни ли са те на толкова динамично променящия се съвременен свят? Защо живеем с постоянното усещане за несправедливост, а сами много често с охота се примиряваме с нея? Не превърнахме ли разумното допускане на компромиси в откровен конформизъм, а паметта за Левски и неговите съратници - в индулгенция за собственото си бездействие? 

Търсейки отговор на тези въпроси, трябва открито да признаем, че

днес не сме на висотата на нашето време

че то не е достатъчно в нас и ние не сме напълно адекватни на него, че бъдещето ни убягва и това ни прави тревожни. Паметта за Апостола и онова поколение искрени мечтатели не трябва да бъде възпроизвеждана единствено и само като някаква ритуалност.

Макар и важно, в дни като този вече не е достатъчно да развеем националните знамена, да слушаме патриотични песни и да поднасяме венци и цветя на техните паметници. Ако искаме общочовешките им мечти и идеали да бъдат съхранени, трябва да бъдем преди всичко граждани и да решаваме адекватно проблемите на днешния ден. Само така техният идеал за свободна и независима България би останал жив и това е най-добрата възможна отплата за саможертва им!

Страната ни и паметта за нейното минало ще ги има само тогава, когато превърнем България в място, където не само се раждат, но и където ще мечтаят и остаряват децата ни!

"С делото, с живота и саможертвата си Васил Левски се превърна в най-яркото доказателство, че в хода на човешката история няма задни врати и ако искаме като народ да оставим неизлечима следа в нея, трябва да минем през парадния й вход, пък било то и с цената на много свидни жертви!"