С халки на носовете
/ брой: 273
Първоначално това заглавие го сложих като парадоксално, като абсурдно за съвремието и връщащо ни при първобитните хора, но после си спомних за днешните пърсинги, с които млади момичета и момчета си "украсяват" физиономиите и си дадох сметка, че всъщност не съм употребил никаква хипербола и подигравката ми увисва... А с тези думи исках да се изкажа срещу групите младежи и не само младежи, които в определени случаи стават истински диваци. Впрочем нека не обиждам диваците, които по пътя към окончателното си очовечаване не вярвам да са чупили полезни вещи като например случайно попаднали в тяхната епоха седалки на стадиони, автобуси на футболисти и други подобни...
И ето, че си дойдохме на думата - тук няма да изразявам старческото си несъгласие с естетичността на пърсингите, макар че новата млада аптекарка в квартала (с диплома за висше образование) нищо не добавя към обилната си красота с металната точка на носа си. Днешната моя тема ми беше подсказана от баскетболния мач, който гледах снощи по телевизията. Двата равностойни и амбицирани да извоюват победата отбора бяха приятна гледка за един някогашен хлапак, който преди 55-60 години също е подскачал по корта под кошовете и аз (някогашният хлапак) се настаних удобно пред малкия екран.
Май бях забравил влудяващите зрителите на неотдавнашното световно първенство по футбол прословути африкански вувузели, срещу които писах, а и много други хора и организации протестираха, но никой не спря оглушителния им и неприятен вой. Били етнографски знаци за национална или може би континентална самобитност - нещо като шотландското уиски или нашето кисело мляко... Влудяващи с писъка си зурни обаче се чуха и на мача, който седнах да гледам. И още по-страшно за слуха на нормалните запалянковци беше думкането на неуморно поощряващите играчите тъпани. Намалих звука на телевизора до възможния минимум и така, само с картина, изгледах инак интересния мач.
Помислих си - наша национална самобитност ли са зурните и тъпаните, които напоследък нерядко се употребяват на мачове главно на игрите с топка, за да се поощрява по най-просташкия начин любимия на "музикантите" отбор. И неминуемо свързвам тази подкрепа с честите хулигански, дори варварски прояви по стадионите. Когато преди доста години се чу за големите поразии, които бяха направили по време на един мач английски футболни запалянковци, рекохме си - добре, че това го няма и у нас. Но то дойде. Защото изглежда наша национална съдба е да купуваме от чужбина не многото неща, достойни за подражание, а само лошотиите, диващините. Вярно е, че на големи футболни мачове се изпращат, за да пазят реда, полицаи на брой колкото жителите на едно градче, но това явно не е достатъчно.
За справяне с поразиите и очовечаване на запалянковците не са достатъчни усилията на МВР-то. Къде са така наречените клубове на феновете (моя "любима" дума) на прочутите (вече напразно) наши водещи спортни дружества? Къде е Министерството на физическото възпитание и спорта, което не може да се похвали с равнището нито на масовия, нито на елитния ни спорт, но шефът му (по примера на премиера си) току ходи да открива някое ново съоръжение, очаквано от хуните по трибуните, за да го потрошат?
Нужни са както силна, резултатна възпитателна дейност сред запалянковци и спортисти (защото и някои от тях се нуждаят), така и прилагане на драконовски наказателни мерки срещу проявите на необуздани граждани с опасно антиобществено поведение, които явно бъркат предназначението на стадионите и залите. Дълбоко убеден съм в правотата на тези си думи, защото първо - мачовете имат магическата сила да привличат (за съжаление главно като зрители) милиони хора, и второ - защото по-голямата част от тези хора са младежи. Както за щастие (или за жалост) младежи са и повечето от зрителите, пълнещи театрите, вече обречени на затриване или с неясна, но нерадостна предстояща съдба. Прочетох горното изречение и видях, че не се разбира тази нерадостна съдба за театрите ли се отнася или за младите зрители. Прочетох го пак и установих, че грешката е само граматическа, а се отнася и за едните, и за другите.
Спортните състезания и театралните представления са първи братовчеди. И по драматизъм и предизвикани вълнения, и по майсторство на артисти и състезатели... Мечтая си обаче в театрите да не се свири с уста и се тропа с крака, вместо да се ръкопляска, и на мачовете да не се допускат диващините, на които често сме свидетели.