Престиж? На кое?

Върховният административен съд отмени заповедта на министър Тодор Танев за назначаване на временен ректор на Стопанската академия в Свищов. По този повод си мисля, че всяко общество, което формално подхожда към своите текущи проблеми, е обречено те да бъдат увеличени и умножени. Идеята да се търси само формалната страна на един проблем удължава причините, които го създават. Според мен министърът беше прав, защото цяла България говореше, че академията е станала феодално владение на един човек, прокуратурата се занимава с нарушенията там, едни преподаватели се настройват срещу други и т.н. Тъжното е, че става дума за едно от най-старите висши училища у нас, което имаше висок престиж. Трябваше да се прекрати това, което става там. Разбира се, не става дума да се върви към идеята да се назначават ректорите, защото у нас това ще доведе до политически и всякакви други намеси, до пълна профанизация на висшето образование.
При нас назначаването на ректор, намесата на правителството, макар и при временни обстоятелства, създава подозрение, че други мотиви стоят зад това действие. Ние не сме Оксфорд, където ректорът се назначава от краля и където този пост е по-скоро престиж, отколкото академична изява. При нас висшите училища са част от общия организъм на държавата, който е болен. Не може да имаме болно общество - като институции, като интелектуален и граждански климат, а в същото време да имаме престижни университети. Университетът не е оазис сред пустинята. Няма западнали страни, които да имат престижни университети. Случаят със Свищов е единичен, но подобни неща стават в повечето наши университети. Висшите ни училища са като миниатюри на самото ни общество. Аз не съм видял ректор без мерцедес. 
А проблемите не изникват от нищото. Тази масовизация на университетите, която виждаме у нас, не може да не доведе до спад на качеството на преподаването. Не съм видял и чул да се обсъжда какви лекции се изнасят в даден университет и от кого, до каква степен преподавателите там са на нивото на понятието висше образование. Преподавател у нас сега се оценява по чисто формални начини, а не по това какво прави, когато се изправи пред аудиторията, и до каква степен може да обучи и да плени дори своите студенти. Когато университетът е държавен, той не може да не се съобразява - това е световна практика, с изискванията за преподаването. Не можеш да говориш каквото си искаш пред един държавен университет, само защото смяташ, че това е израз на академична свобода.
Много са проблемите във висшето ни образование, но според мен основният е неговата комерсиализация. Преподавателите имат интерес да имат повече студенти, защото от това зависи заплатата им. Те стават все по-либерални и снизходителни към студентското невежество. Ние се примиряваме, че студентите са студенти само на 8 декември, в останалото време се чудят кога да се срещнат с преподавателя си, защото всичките работят. Голямата беда у нас е, че висшето образование стана по-скоро етикет, тапия за кандидатстване за работа или условие за кариера, отколкото придобиване на професионални умения, познания и мъдрост. Пренебрегването на тези проблеми не може да не доведе до ниско качество на преподаването и до неща, които не бива да се случват в един университет.
Освен това и по повод на Свищов се появи съмнението как се става скоропостижно професор. Големи вреди нанесе т.нар. Закон за академичното израстване. Има много процедури, в които съм участвал и аз, когато се произвеждат професори просто защото се бърза - да не би тоя закон да го отменят. И ми се струва, че скоро в университетите кьорав асистент няма да остане, всички ще са доценти и професори. Това обезценяване на научните степени и звания отразява обезценяването на самото понятие образование. У нас имаме генерали, които не са помирисали барут, и професори, които не са влизали в аудитория. В един епизод на филма "Москва не вярва на сълзи" една от героините казва: "За да станеш генералша, трябва да се ожениш за лейтенант". За да стане човек истински професор, трябва да е бил асистент, да е преминал всички степени на нормалното академично израстване. Този закон даде възможност за профанизация на висшето образование. От няколко години аз не се подписвам като професор, защото смятам, че самото понятие е обезценено. Когато ме подписват по този начин, то е намеса на редакцията. Развихри се такава професоромания, че на човек да му е неудобно да се назове такъв. 
Мисля си, че нашите университети ще станат отново такива, каквито са били, тогава, когато България отново стане държава. Държава, в която има естествена селекция по можене и има престиж на образованието, на преподаването и на знанието.