Пощенският гълъб на европейската култура

Със спомен за училищна тръпка преминаха тържествата за 24 май. Това е особен празник, който отбелязва нашата европейска значимост. В българските земи, в българската държава и от българите започна историческият път на една нова цивилизация, която ще се нареди в темелите на модерна Европа. Въпреки че Светото писание бе вече преведено да копски и арменски, тази писменост отхвърля тристранния езиков монополизъм на тогавашния цивилизован свят и в същото време изрази своята способност да бъде част от него.
Солунските братя Кирил и Методий, които са  съпричастни към езика на българите, предприемат едно благородно предизвикателство към достъпността за проповядване на християнската вяра и християнските добродетели. Те разпространяват словото Божие на разбираем за тогавашните славяни език, с което ги правят близки към създаването на християнска Европа. Този език е старобългарски.
Особеният исторически приоритет на българите става отправната точка за разпространяването на такава идея. Оттогава буквите, книгата, писмеността, образованието и културата стават най-устойчивият елемент в културно-историческата характеристика на българския народ. Именно поради тази особеност Средновековна България излъчва едно

културно и книжовно великолепие

сравнимо с най-значимите тогавашни сили в Европа. То служи като посредник и разпространител на вяра и култура между още неоформените Изток и Запад. В този смисъл, възприемайки собствен облик, държавата на българите се оказва първият универсален културен "пощенски гълъб" на общоевропейската култура и цивилизация.
Стоящи в близост до два мощни културни центъра - Цариград и Рим, българите успяват да запазят своята специфика и в същото време да възприемат най-доброто от техните културни пулсации. Те възприемат, но не имитират. Така наред с институционалните си изобретения, държавни постижения и военни победи българите носят едно особено състояние на духовност, което се превръща в традиция. Тя ще им помогне да преодолеят последвалите векове на насилствена изолация и трагични изпитания.
Честването на 11 май 1851 г. в Пловдивското епархийско училище е календарно маркирано като празник на светите първоапостоли Кирил и Методий. Но зад миналото на българите има векове натрупвания на почит и развитие на Кирило-Методиевото начинание. По-късно този празник е отбелязван, макар и в различни степени, в целия християнски свят, защото той е получил одобрението с почести и благословия от патриарха и от папата. Оттогава езикът на българите преживява малко изменение. Така той е най-значимият генератор на тяхната воля за облик, а Празникът на Буквите - най-общонародният ден за общност и сближение.

Чудото на българския език

много по-важно от останалите ни постижения и триумфи, става най-константната величина в нашата духовна и национална идентичност. Той е назован от народния поет "език свещен" не само защото е бащин език, а защото във времена, когато българите нямаха никакво институционално представителство в своите собствени земи и бяха поставени под тежкия похлупак на враждебна изолация, езикът бе този, който съхраняваше усещането за миналото и бъдещето на българската етнокултурна принадлежност. Това бе колкото факт за запазване на облик и самоличност, толкова и морален резерв и перспектива.
Затова 24 май е колкото български празник, толкова и празник на онези, които заявяват своята европейска принадлежност не чрез подражание, а чрез различие. На този празник ние отправяме нашата първа благодарност към учителите и духовниците - една от най-благородните общности в историята на българския народ. Те спасиха неговата жизненост в самата критична съдба на българското племе и предоставиха възможности за геройствата на Ботев и Левски. Затова делото на Кирил и Методий е преди всичко българско дело, независимо от разпространението на кирилицата в част от съвременния славянски свят.
Да бъдеш народ на книгата е не-по-малко значимо, отколкото всички други военни победи, стопански просперитет и технически постижения. Този исторически приоритет на българите може и да не се признава от всички в подобаваща степен. Но е реален факт и фактор в утвърждаването и развитието на славянската и на европейската цивилизация. Именно поради това българското Народно събрание обяви този празник праз март 1990 г. за официален, защото той символизира националното и европейското, общочовешкото и славянското начало в историческия ембрион на българската национална държава.
Постиженията на науката, културата и изкуството са далечно историческо ехо и устойчиво исторически продължение на това, че празнуваме на 11 май като църковен, а на 24 май - като светски празник. Това е безсмъртният

завет от миналото

който все още намира разбиране и потвърждение в съвременното българско общество. Затова нека поне за миг именно чрез 24 май усетим близостта си на българи, въпреки всичките слаби различия и свирепи противоречия. Защото всеки от нас носи в себе си част от Кирило-Методиевото дело. От спомена за украсяваните с цветя наши книжовници и възрожденци през ученическата младост, до това, че бащиният ни език е създаден от тези солунски светци за всички. Трябва да забравим онази умопомрачителна свирепост, с която посрещаме другите празници. Главната причина за нашето оцеляване като етнически масив е именно този език и неговата писменост. С него по-късно дори и неграмотните войничета от Тимок до Малко Търново и от Тулча до Пелопонес летяха да освобождават братята си не по други причини, не за да имат дюкян на Струга града, а защото говорехме един език - най-голямата индикация за етническо братство.
Историческият завет на 24 май напомня, че европейските добродетели имат потребност и от нашия културен пълнеж. Той внушава, че може да има принадлежност към европейската общност и в същото време да се запази облик като различие, което обогатява същата тази общност. Това е смисълът, с който отбелязахме този ден, който ни прави едни от носителите на пъстротата на европейската култура, където заимстването е взаимно и културните модели са равностойни. Ние не можем без Европа, но мисля, че Европа би била по-бедна духовно без такива като нас.
Най-доброто съвременно потвърждение на тези исторически зависимости е заслугата на българите да вградят в езиково разнообразие на Европейския парламент кирилицата, на която днес пишат повече от 270 милиона. По дългия си път към духовно равенство и културни преливания светите братя  Кирил и Методий са достигнали целта си.