Още броди Матей Миткалото...

С Петър Йонов ме запознаха колеги и приятели - педагози и психолози от Софийския университет "Св. Климент Охридски". Петър е офицер от Българската армия. Работил е основно по обучението, възпитанието и развитието на военнослужещите от ВВС. След пенсионирането си помага на семействата на своите синове за отглеждането и възпитанието на техните деца. Автор е на седем книги, от няколко години обикаля страната, среща се с баби и дядовци, за да представя книгите си. В повечето случаи ги подарява на училища и читалища. Бързо разбира, че книжният пазар у нас не може да замени живите срещи, не може да се сравнява с бързата известност и популярност, която сам авторът може да си извоюва. Петър Йонов е като един нов Матей Миткалото, който милее за изгубените ценности в нашия морал и ратува за възпитанието на децата и младежите. 
- Как започнахте да се занимавате с художествено творчество?
- Моите синове и внуци са причината да започна да пиша. Направи ми впечатление, че старите семейни албуми не говорят много на децата. Реших, че трябва да подготвя конкретна информация за всеки наш предтеча и роднина. Така се появи първата ми книга "Корените са някъде там". Тя е поклон към моите родови корени, разказ за моето потекло, за интересните личности в рода ми, за ярките и неповторими характери на роднините. Ръководех се от максимата: "Нищо не започва с нас и не завършва с нас."
- Разказвате с любов за родата си...
- Имал съм щастието да се родя в интересен род, в който самородните таланти и трудолюбието на дедите и родителите ми се съчетаваха с изключителното богатство на нашия фолклор. Всичко това даде основата за изграждането ми като личност, предана на род и Родина. Това съм се старал да предам на моите деца, искам и да го оставя като наследство и на внуците. Така се прояви втората ми книга "Раздумки с дядо". Той беше баща на моята майка. Изкарал е трите балкански войни. Тази книга "излезе" в десетина екземпляра, печатана на принтер и подвързана със спирала. Раздадох ги на близки и роднини. Няколко екземпляра подарих по Коледа на именяците в "Клуба на независимите интелектуалци" в квартала, където живея. В него членуват един генерал и няколко млади пенсионери - полковници от резерва. Всички са завършили висши военни училища. Някои от тях са учили право и журналистика, има един писател с европейска награда за "най-добър разказ", а двама са членове на СБП. Приятелите от клуба станаха инициатори и спонсори за издаването на втората книга. В нея са събрани разкази със заветите на дядо, с които ме изпрати да ставам курсант: "Никога не се дели от акъла си!Всичко с мера, Бога и прилика!Едно име имаш, цял живот се бори за него! Офицер значи чест, морал и достойнство!"
- Похвално и ценно е преклонението ви към мъдростта и знанията на старите хора, защото днес това липсва в обществото ни. А новите ни управници считат възрастните хора за излишен товар на бюджета и икономиката на страната... Как продължавате?
- Пак приятелите и съмишлениците ми от клуба ме подтикнаха да разкажа за възпитанието на децата в селското семейство по времето на социализма, отречено днес от новите ни управници и демократи. Така се появи книгата "Селски чай за душата". В нея съм събрал весели и забавни разкази с поука, защото и селото ни Горна Василица беше особено. Имаше в него забележителни хора. Мотото на книгата е: "Всяко чудо за три дни, в наше село - чудо на всеки три дни". Всеки разказ носи пример и поука - какъв трябва да бъдеш, но и от какво да се пазиш, за да не станеш за резил! Тук са и мъдростите от моята майка, която е с начално образование, но много е научила от живота. И днес отекват в ушите ми заръките й: "Сине, в този живот първо е страданието, а след това радостта, първа е работата, а после удоволствието... И добре помни, дори и генерал да станеш, не си ли възпитал децата си, не си ли ги научил да се учат и да се трудят, пет пари не струваш!" "Селски чай" е по спомени от живота за хубавото българско село, когато то цъфтеше. Сега нито селото го има, нито животът цъфти!
- Кое още ви подкрепя в писането?
- Синовете. Единият е лекар, другият  - инженер. Те са винаги насреща ми - за идеи, за вдъхновение и за материална помощ. Четвъртата ми книга е озаглавена "Споделено детство", защото "Човек два пъти в живота си става дете - веднъж като малък и след това като дядо или баба на внуче." И аз се уча от внуците на търпение, на искреност и откровение, на радост и разочарование. Съпреживяването с децата носи и мъдрост.
- Дано да имаме повече деца, които да разбират какво голямо предимство и щастие е да растеш около дедите си и да не бъдеш сам в живота.
- Затова петата ми книга е посветена на семейството и приятелите. Днес у нас и проблемите за семейството са най-много. Ръководно начало ми бяха мислите на учителя Петър Дънов: "Светът ще се поправи само когато семейството се поправи. Бащата и майката свършват главната възпитателна работа, а после идват училището и обществото. Без семейство няма Родина!" А също и убедеността на майка ми, която казваше: "Да имаш приятели извън семейството е важно, но още по-важно е, когато всичките членове на семейството станат истински приятели!"
- Най-новите ви книги са "Творци на щастие - пораснали деца и родители" и "Семейството и възпитанието на децата" и темите за тях пак са подсказани от вашите деца.
- Да, защото на моя въпрос: "Какъв искаш да станеш, сине?", отговорът бе: "Щастлив, тате!" и тогава ми дойде на помощ мисълта на Сенека: "Научи се да се радваш! Научи децата си да бъдат щастливи." Идеята за книгата е, че трябва да се научат децата да мислят, да творят, да обичат и да се надяват на нещо по-добро.
- Проблемът за възпитанието днес е много голям, но и не се вижда обществото ни да се заема с него. Вие как решихте да се посветите на него?
- Проблемът за възпитанието е важен и много голям. Той трябва да бъде подложен на обсъждане от обществото и да се работи по него от всички: от управници, от държавни институции, от учители, от родители. Но той днес се превърна в "горещ картоф" и никой не иска да се занимава с него. Сбъдна се целта на ЦРУ, изразена от Алън Дълес - неговият шеф в 1946 г.: "Ще създадем човек с консумативна психика на елементарен потребител. Всичко това ще извършим под девиза: "Защита правата на човека и гражданските му свободи."
Айнщайн предупреждаваше, че развитието на науката без нужния морал не е прогрес, а регрес за човешкия род. Днес сърцата на много хора са отровени от алчност, завист и злоба, а в отношенията между хората липсва всякаква доброта и човечност. За нашето училище възпитанието на децата вече не е приоритет. Забравено е предупреждението на Платон: "Възпитанието на децата е прекалено важно, за да бъде оставено в ръцете на отделни хора - то трябва да бъде отговорност на цялата държава."



Петър Йонов