Нови стихотворения от Елена Алекова

ЕЛЕНА АЛЕКОВА е родена в с. Мугла, Смолянско. Завършва Литературния институт "М. Горки" в Москва, където защитава и научна степен доктор по филология. Автор е на 12 поетически книги, романа в стихове "Милена" в две части, книгите "Отвъд думите" (белетристика), "По невидимите магистрали" (литературна критика), "Моята България" (публицистика) и др. Носител е на престижни национални поетични награди. Води творческите вечери в Националния литературен салон "Старинният файтон". Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти, Съюза на учените в България, Съюза на тракийските дружества в България и Тракийския научен институт.

Пъстър свят

Тази тишина бездумна.
Тези призрачни стени.
Огън без огниво лумне.
Звънне стих. И отзвъни.

Розите цъфтят и светят.
Птици, слънце, аромат.
Тези дни и нощи летни.
Този пъстър летен свят.

Накъдето да погледнеш -
ври, кипи, лъчи, вълни.
Облаци гърмят поредни.
Дъжд вали. И не вали.

Няма накъде да бързаш.
Спри. Почакай. Поеми
тази болка, този въздух.
Поклони се доземи.

Мигове неуловими.
Дим и прах. И суета.
Тези шемети без име
и несмислени неща.

Всичко има. И го няма.
Толкова хубавини.
Хайде, поплачи. Но само
подир миг се усмихни.

Просто тъй. Животът зрее.
И след миг ще отцъфти.
Тази бездна ненадейна.
Тези ясни висоти.



Лебед

                  На Найден Вълчев

Спътнико свиден, лебеде бял,
бури те бият, но още си цял,
вечно забързан, влюбен и млад,
син на Балкана и целия свят.

Тя те поглед с поглед зелен:
"Има ли роза една и за мен?" -
"Всичките рози, мила, за теб са,
всичките жажди и всичките песни.

Тук си, наблизо си, ето те - но! -
моя единствена, вечна жена.
Няколко века ли, няколко мига...
Моя любов - свобода и верига!".

"Лебеде бял с потрошени крила,
що бури бяха и що - патила!
Но не забравям до днес нито ден...
Твоите рози покълнаха в мен!".



Жажда

Все тази жажда - по не знам какво -
без име, очертания и форма.
И все това безмилостно Око
и този зов неуловим - отгоре.

И уж я утоляваш ден след ден
с любов, с познание, със стих приличен.
Но пак гориш неудовлетворен
и пак си нерв и след Михаля тичаш.

Уж влагаш всичко в няколко слова,
от себе си изстискал всяка клетка.
Но чувстваш колко малко е това,
нищожно, страшно малко, в крайна сметка.

Уж се смиряваш, кротък, натъжен,
завети тачиш, спазваш, преоткриваш.
А все жонглираш - като по въже -
по криви мисли и пътеки криви.

Препъваш се и ставаш всеки път -
ранен, решен, донякъде свободен.
Но накъде ли водят и зоват
неведомите пътища Господни?

Все тази жажда, все един копнеж
по нещо, дето и не си сънувал
и може би дори не съществува...
Но ти едва ли някога ще спреш,
макар да знаеш колко ще ти струва.



  * * *

Накъдето и да тръгна -
все си е по коловоза.
Чакат и зад оня ъгъл
все онези там въпроси.

Както и да го увъртам,
както "и това ще мине"...
Уж безсмъртни, ала смъртни -
някак си наполовина.

Иде ми да се отплача,
иде ми да... като гледам:
уж е вечност, а на крачка -
първи дъх от дъх последен.

Нито сметките излизат,
нито с някого да споря.
Уж свободни, а без избор.
И без глас, на туй отгоре.

Нещо схвана, стискам здраво,
но убягва ми отново.
Хем е ясно, хем - мъгляво.
Истинско, но и лъжовно.

Най-подир ми светва просто
(или мълния ме тресна):
"Карай я, човече, косо
право към онази бездна,

от която се страхуваш,
от която мира нямаш -
може да не съществува,
ако и да е примамна"...

Без въпроси, без "защото",
без лъжи и ала-бала...".

Ето, тръгвам през просото...
И започвам отначало.