Кой има полза от сделката с Техеран?

Дългогодишната епопея с името "Ядрена програма на Иран", приключила с договореност, придружена от радостни усмивки и хвалебни оди, ще придаде нов импулс на развитието на нещата в близкоизточния район. Само че, въпреки мнението на много експерти за положителното влияние на този импулс, той има и алтернатива, коментира в анализ за в."Взглядь" Артьом Клюшин, председател на съвета на директорите на Агенцията за развитие на иновационни технологии. Парадоксално, но многогодишната неустойчивост създава усещането за стабилност. За 12 г. преговори за Иран международната общност като цяло и близкоизточният регион в частност привикнаха към мрачни срещи на върха, конференции, съвещания и не очакваха прекратяване на този процес. И какво ни подготвя идният ден?
В контекста на Близкия изток иранската ядрена сделка ще засегне два чувствителни въпроса: борбата с тероризма, по-конкретно с "Ислямска държава" (ИД)и неговите сателити в контекста на придвижването на шиитското влияние, и световните цени на въглеводородите - между другото двата въпроса са тясно свързани помежду си.
Първостепенният въпрос, който с основание вълнува световната общност, без съмнение е темата за тероризма. Имайки предвид мащабната терористична дейност в Близкия изток, да се съсредоточим върху иракския фронт. В дадения момент в Ирак се извършва поредната пълномащабна операция срещу бойците на ИД. Този път - в западната част на сунитската провинция Анбар. Операцията протича с участието на подразделения на иракската армия, специалните сили на МВР, т. нар. проиранско шиитско народно опълчение и въоръжени отряди на някои лоялни към Багдад сунитски племена, като това става при поддръжката на международната коалиция. Както и следваше да се очаква, подобна комбинация показва потресаваща несъгласуваност и неефективност на действията. Шиитските подразделения, които са най-добре подготвени и многочислени, често пренебрегват заповедите на иракското военно командване и воюват по свой план. Аналогично постъпват и сунитските племена, при това армейските подразделения и спецчастите на МВР физически не са в състояние да водят толкова мащабни операции и са принудени да разчитат на нередовни сунитски и шиитски отряди.
За съжаление, иракската бойна авиация, в която има руски бойни хеликоптери Ми-17, Ми-35 и Ми-28, както и щурмови самолети Су-25, е малобройна и не се справя с обема поставяни й задачи. Като изключение по отношение ставащото на земята действа авиацията на съюзниците, която въобще не координира бойните си действия с иракското военно командване. Периодично самолети на "съюзниците" нанасят удари по иракски части, при това това се случва в критични моменти от сраженията със завидно постоянство. Откровено казано, въпреки изявленията на Белия дом за поразяващата ефективност на бойните полети на коалицията, само 25 от тях завършват с използване на оръжие, в голямото си множество самолетите се връщат в базата с недокоснат боекомплект.
Освен това съюзниците систематично не изпълняват задълженията си по доставка на въоръжения и бойна техника на иракчаните. Изглежда унизително - за иракчаните, доставката от САЩ на 4 от платените 36 изтребителя Ф-16 при условие, че те могат да бъдат използвани само след съгласуване с американците, и са управлявани от пилоти-кюрди.
Всичко това като цяло подтиква шиитското иракско ръководство към по-тесни отношения с Иран, който след сключването на ядрената сделка получи своеобразен картбланш за укрепването на позициите си в т. нар. шиитски пояс, а именно в Ирак, Сирия, Йемен и Ливан, което вълнува извънредно много сунитските държави в региона.
Не е случайно, че първото официално посещение на министъра на външните работи на Иран Мохамад Зариф след сключването на "сделката" беше в Ирак, а едновременно с това към Техеран се отправи шефът на иракската парламентарна комисия за сигурност и отбрана, а пък иракският посланик в САЩ по време на своето изявление си позволи директно да укори Белия дом за посредствената поддръжка към Багдад в битката с ИД, изтъквайки мащабната и навременна иранска помощ.
Петролът и неговата реализация на световните пазари е втората доминираща тема. Тук ситуацията е не по-малко сложна, отколкото при борбата с тероризма. Прекратяването на икономическите санкции срещу Иран ще го направят в обозримо бъдеще един от най-големите играчи на пазара на въглеводородите, който и без това не преживява добри времена. Намесата на толкова сериозен конкурент не може да мине незабелязано, и това е разбираемо за всички участници. При най-неоптимистичните прогнози петролът може да падне като цена практически до себестойността на добива, след което никой няма да може да играе за понижаване. Естествено, редица експерти твърдят, че на Иран ще са му необходими години за възстановяване на своята инфраструктура и постигане на равнището на износ от 4-6 млн. барела дневно, само че сега Техеран е готов да доставя 1,1 млн. барела, при което международни петролни компании са готови да влагат в иранския нефт, оттегляйки част от инвестициите от други проекти.
Още повече според информация на добре информирани източници около 40 млн. барела суров петрол вече са натоварени от иранските власти на танкери, очакващи да се отправят към азиатските пазари, които с нетърпение чакат пристигането им. Перспективите на такова развитие не може да не безпокоят сунитските монархии в Персийския залив, както и Турция, и Израел. Икономическото укрепване на Техеран ще подкопае позициите на Саудитска Арабия и Катар. Освен това реализацията на иранския петрол неминуемо ще доведе до нарастване и на военния арсенал на Иран.
Тук възниква един крайно любопитен въпрос - защо е необходимо всичко това на Америка? САЩ действат удивително прагматично, на тях им е необходим хаос в Близкия изток. Да, шиитски Иран ще помага усилено на шиитското правителство на Ирак, но едновременно с това ще бъде и конкурент на Багдад на нефтените пазари, примамвайки нефтени и газови компании на своята територия, далечна за военните действия, но не по-малко перспективна. Укрепването на Иран ще позволи на американците отново да върнат в орбитата на своето влияние "окуражените" саудитци, които ще бъдат принудени да се обърнат за помощ именно към САЩ.
Не на последно място стратезите очевидно много добре съзнават, че падането на цените на петрола ще ударят и по Русия, на която ще се наложи да балансира между дружбата с Иран в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и реалностите от възникналата икономическа ситуация в света.
Новината за успешното приключване на преговорите по иранската ядрена програма и очакванията за постепенна отмяна на санкциите повлякоха надолу петролния пазар. В своите последни анализи редица експерти прогнозират, че ситуацията на петролния пазар, който и без това вече не е стабилен, в скоро време ще се влоши. Според мнозина от тях причината е в пазарната психология. Самото очакване за удвояване на износа и дъмпинга от страна на Иран моментално се отразиха на котировките.
Според анализаторите на "Морган Стенли" настоящата криза може да се окаже доста по-сериозна от положението през декември 1986 г., когато цените спаднаха от 23,29 на 9,85 долара за барел, предизвиквайки хаос на световните пазари.
След постигането на споразумение по ядрената програма на Иран нивото, до което ще нарасне производството на петрол в тази страна, предизвиква безпокойството на експертите. Според изявленията на официалните лица, след като бъдат премахнати санкциите, Иран ще може да увеличи износа си от 1 милиона на 2,3 милиона барела дневно, което представлява 1% от световното производство. Но въздействието на подобна динамика на световния пазар, по-скоро ще бъде минимално. Техеран ще може да се върне към нивата на добив (3,5 млн. барела дневно) отпреди налагането на санкциите едва след няколко години. Затова ще са необходими и значителни инвестиции, които Иран трябва да привлече от Запада. Влиянието на увеличението на добива върху цените ще бъде постепенно или едва забележимо, защото световните производители очакват ръст на добива и ще могат да се адаптират.
Иран, чиито планове за увеличаване на дневния добив предизвикват опасения, също е запълнил почти всичките си петролни хранилища. В страната са натрупани 10 млн. барела суров петрол както на брега, така и в морските хранилища. Именно този петрол ще излезе на пазара, след като бъдат премахнати санкциите. Това може да предизвика временна нестабилност, но това въздействие няма да е достатъчно, за да предизвика срив, подобен на този, който вкара в криза отрасъла през 1986 г. След като бъдат свалени енергийните санкции - а това може да се случи още през ноември, - Иран ще се стреми да разпродаде нефта, който е натрупал, и да налее свежи средства в икономиката си, която се нуждае от инвестиции. Но тъй като Техеран се нуждае от това да продаде петрола си по цени, които са на нивата отпреди санкциите, той едва ли ще пусне на пазара цялото количество. Това би довело до ценови шок.
Директорът на Националната иранска петролна компания (NIOC) Абас Шери Мокадам заяви, че петролният и нефтохимическият сектор остро се нуждаят от инвестиции и съвременни технологии, за да възобновят работата си с пълна мощ. Те се нуждаят от допълнителни вложение по 8 млрд. долара годишно, за да се преодолее натрупаното по време на санкциите изоставане. Иран обсъжда възможността за сътрудничество в нефтогазовия сектор с Русия, Индия, Япония и редица европейски страни, но сроковете за подписването на подобни споразумения могат да отнемат месеци.
Голяма пречка се състои и в това, че иранската конституция забранява чуждестранното или частното притежание на природни ресурси, а чуждите петролни компании не могат да получат акционерни права върху находищата и са задължени да участват в проектите за търсене и добив само чрез своите дъщерни ирански компании, а при пускането в експлоатация на находищата техен оператор става NIOC. Чуждите компании имат само правото да възстановят капиталните си разходи в течение на няколко години с ограничена норма на печалба от 12-15% по така наречения договор за обратно изкупуване.
Според оценките на консултантската компания Wood Mackenzie Иран ще може да увеличи добива на петрол до 4,4 милиона барела дневно едва към 2025 г. и за това ще са му необходими 50 милиарда долара чужди инвестиции. А днес, според думите на същия този Мокадам, приоритет е поставен върху развитието на нефтохимическия комплекс. През тази година предстои завършването на проекта за нефтохимическия комбинат "Кавиан", доизграждането на три нефтохимически завода в района, където се строи Западният тръбопровод за транспортирането на етилен, и да се пусне в експлоатация нефтохимическият комбинат "Мервдешт Фарш". Следователно иранският фактор е субективен и ако Иран започне да оказва забележимо влияние върху нефтените цени, това може да се случи най-рано в средата на 2016 г., а по-вероятно - през 2017 г.
Положението в газовата сфера изглежда по-сложно и засяга вече не само бизнес, но и стратегическите интереси - както на Русия, така и на САЩ и техните близкоизточни съюзници в тази част на Евразия. Иран притежава 18% от всичките световни запаси на природен газ (около 34 трилиона куб.м.) и напълно закономерно Европа разглежда тези количества като реална алтернатива на руското "синьо гориво". Сътрудничеството на ЕС и Турция с Иран в газовата сфера може да създаде сериозни проблеми както за транзита на руския газ през Украйна, така и за планираните проекти за неговото транспортиране за Европа, заобикаляйки Украйна. Вероятно именно с това частично може да се обясни успехът на преговорите по ядрения проблем, въпреки тревогите на близкоизточните съюзници на САЩ. А те има от какво да се притесняват. Дори и да оставим настрана религиозните противоречия, които в продължение на векове са потапяли в кървави конфликти целия Близък изток, Иран и неговите съседи имат общо за всички гигантско нефтено и газово находище "Северен/Южен Парс" - най-голямото в света. Неговите запаси се оценяват на 28 трилиона куб.м. газ и 7 милиарда това нефт (45 милиарда барела) и всяка от страните от залива може да смята тези запаси за отчасти свои. А това по всяка вероятност би довело до неизбежен челен сблъсък.
Освен това геополитиката пречи на строителството на газопроводи за Европа. За страните от Арабския полуостров, включително Катар, проблемът се състои в това, че между него и Средиземноморския регион се намира воюващата съюзница на Иран Сирия, а също така Ирак, разсипан от ударите на "Ислямска държава". На Техеран теоретично ще му се наложи да транспортира газ за Европа по територията на главния американски съюзник Турция, която неофициално, както и Катар, подкрепят враждебната на шиитите групировка "Ислямска държава". Именно Турция купува евтин петрол от завладените от ИД находища, а голяма част от чуждите доброволци, попълващи въоръжените отряди на ислямистите, попадат в Сирия и Ирак през турската граница.
Всичко това означава, че Иран, най-вероятно, ще изнася в Европа втечнен газ, а не тръбопроводен. А за това първоначално трябва да се направят колосални инвестиции в производствени мощности за втечняване на газ и да се купят или построят танкери за преноса му. Иран, който дълги години беше под режима на санкциите, не разполага с такъв инвестиционен ресурс. Следователно за "нелюбовта" към "Газпром" ще трябва да плати ЕС, който и без това има достатъчно проблеми със страните от Южна и Централна Европа, които се нуждаят преди всичко от този газ. Трябва да бъде отчетен и фактът, че голяма част от добивания ирански газ се преработва или потребява вътре в страната. Освен това в момента за приоритетен се смята проектът за газопровод Иран-Пакистан-Индия, което също ограничава възможностите за износ на "синьо гориво" за Европа. Така че що се отнася до конкуренцията между Техеран и Москва в петролната и газовата сфера, страховете относно иранския дъмпинг са силно преувеличени. Русия може да усили своите стратегически позиции в Близкия изток и да получи възможност да развива икономическо и политическо сътрудничество не само с Иран, но и с останалите страни от региона, на които ще им се наложи да се съобразяват с променилия се ирански фактор. Вероятно скоро ще видим стабилизиране на петролните цени, ако светът трезво погледне на перспективите за иранския износ.