Къртиците на късмета

"Иманярът е длъжен да бъде физически силен, а умствено слаб" - записа първа точка в Устава на ъгленските иманяри преди време Ванчо Жулето от Ъглен, Ловешко, който сигурно вече е намерил своето имане в отвъдното. А неговият колега Антон Перпера от Монтана сподели край Бели мел: "Татко ми е казал и живите да не пипам, а гладът ме докара на мъртвите да посягам!"


Жълтици в тинята

Дик Ноланд и Густав Ханеке обикалят бреговете на Щралзунд и Зунд със старата си яхта вече 12 години. Каютата им е пълна с копия на карти от ХIV и ХV век, а на стената виси истинска реликва - пергамент с бреговите очертания на Белт и Зунд, островите Рюген и Хиндензее, полуостровът Дарс, розата на ветровете и надничащи от вълните морски чудовища. Дик разпалено твърди, че това е именно картата на лайкдилърите, приятелите на Бога и враговете на целия свят, водени от Годеке Михал, Клаус Щьортебекер, Вигболд и Вихман. Имената на виталните братя от Балтийско море са ключ към живота на двамата морски авантюристи, а блясъкът на митичното им злато - единственият изгрев, който искат да видят от мостика.

Пещерите по поречията на реките са любимо място на иманярите.

Лятната навигация за тях е непрекъснат упорит труд в суровите води, рядко възнаграждаван от сребърна испанска тока или ефес на артилерийски тесак, оловен обков от корабен барутен погреб или ръждясала котва. Но те знаят ("Чувствам го, разбираш ли!" - казва Густав), че жълтиците са се сипнали в тинята на някой тих залив и само чакат мига, в който да възнаградят труда и постоянството им.
- Добре, - питам ги, - ще ги намерите - и какво ще правите с толкова пари?
- Как какво? - отговарят ми те. - Купуваме нова яхта и заминаваме за Карибите веднага да търсим съкровищата на флибустиерите Бартоломей де Португеш и Жан Давид Но, имаме техни карти, всичко сме проучили!
 

Непроучени от науката места като платото край Ковил например са проверявани от всяко поколение иманяри през последните сто години.


Гърне долари

Картата на Антон Перпера не е върху пергамент, а върху дебела жълта хартия, и от заврънтулките на арабския калиграф не успявам да разбера дори и годината по Хиджра. Нищо не личи и от рисунката, но Антон компетентно ми разяснява всичко - бягали турците по поречието на река Вит към Орхание, Ботевград по сегашному, и някъде след Свинар, сега Садовец, ги пресрещнали руснаци. Имало и един бей там, с котли лирите си карал на каруцата, и като взели да ги настигат, той накарал аргатите си по един цер да се качат до една пещера, в нея заровили котлите, дървото отсякъл, аргатите заклал и тогава нарисувал картата. И не е карта на местността, а на пещерите, както ги гледаш отдолу, от реката, затова който е търсил имането досега, нищо не е намерил.
- Ами ти, - викам му, - защо не тръгваш още сега да го прибереш това имане, та да се отървеш от сиромашията?

Из тези тунели иманярските търнокопи  са надупчили пода на пещерите като пчелна пита.

- Щото, - казва, - пари за път трябват, въжета да се купят, стълба въжена, та да се спусна до пещерата. А тука, до Бели мел, един горски преди време както си върви по пътеката, по стръмното се подхлъзнал, а-ха да падне, и се хванал за една шипка. Шипката остави че го убола, ами се и откъртила, и той какво да види - в корените й жълтици. Ще рече - като било Чипровското въстание и почнало клането, белимелчани се изпокрили из горите, и който имал някоя пара - заровил я. А имали и пари, и злато - е го де е Огоста, там и сега промиват злато, който не го мързи.
- Ами ти що не промиваш? - питам го.

Морските катастрофи са породили хиляди легенди за потънали съкровища.

- Ами щото ме мързи, - казва той, - голема хамалогия е, с това ми е по-сгодно - и потупва дръжката на самоделния си металотърсач, направена от тръба на прахосмукачка.
- И като намериш златото, какво ще го правиш? - питам.
- Знам ли, - вика, - страх ме е да не ме преметнат купувачи или да ме насмете полицията.
И после добавя мечтателно - да можеше гърне долари да пъкне, пикал съм му аз на жълтиците!

Производството на фалшиви карти на различни съкровища също е печеливш бизнес.


Златната жена със златното вретено

Като стана дума за злато и за пещери - няма пещера без скрито в нея злато в България. Планът за забогатяването ни като нация е прост - отиваме да копаем в пещерите. Това е икономическата програма на Пижо Смока от Угърчин. Вярно, че той все по сигурни нишани копае вече повече от 30 години по поречието на Осъм, Вит и Каленик, в землищата на Орляне, Драгана, Беглеж, Бежаново, Горталово. И нищо. Защо? Щото съм глупав, обяснява той. Ако се не прекръстиш, преди да копнеш, имането на всяка копка влиза с по една педя навътре в земята. Стигни го, ако можеш. Ама мене кой ме е учил да се кръстя в пионерската организация? И с коя ръка не знаех. Е, научих се, ама не е само това.
 

Златни сънища...

Иманярството е тънка работа, не е до карти и до нишани. Най-сигурното е на Благовец или на Еньовден, или на Димитровден да идеш където си чул, че има имане. Ако си постилаш нещо да седнеш, да е вълнено, домашно тъкано, домашно предено. Да си свалиш шапката, нож да не носиш или нещо остро. Мълчиш си, седиш и гледаш. И между полунощ и първи петли ще видиш огънчета да трепкат, едни мънички, други - по-големи - наспоред имането. Забелязваш къде е по-големото и на другата вечер отиваш там. Кладеш огън, чакаш да се сгори на пепел, ама в огъня върба и свирчовина да не слагаш, че ще се разчуе. После с тая пепел, ама и с брашно може, поръсваш мястото на имането и си заминаваш. И сутринта по-раншко се връщаш, да видиш каква жертва иска караконджула, дето го варди. Ако се е отпечатал птичи крак - късаш главата на черна кокошка, преди да почнеш да копаеш, ако е копитце - агънце колиш, ако е големо копито - теле, ако е, недай си Боже, човешки крак - бегай бързо, щото тебе жертва ще те правят тия, дето вардят имането! Те са всекакви - и таласъми, и уплътени, и върколаци, и самодиви... Може да са страшни, ама може и на добри да се правят, да те подмамят. Само ако видиш златната жена, дето на златна хурка преде със златно вретено златна вълна, да знаеш - нема грешка, твое е имането, връщай се на другия ден да го вдигаш и заминавай за Хаваите!


Специалист по полезни изкопаеми

Дали е така или не е - не знам, но знам, че Пижо Смока е изкопаемо също като тези, из чиито кости рови за някоя стара пара. Друго нещо е В.М. от Панагюрище. Ако аз му слагам прякор, смятам, че най ще му подхожда Фадромата. (Ето, написах му инициалите, върнах се и ги промених, да нямат нищо общо с името му. Много ясно защо - не ми се ще без време да ме зарови с фадромата в гроба на някой мой безименен прадядо до Цепинската крепост или из странджанските долмени.) Та той напълно е модернизирал иманярството и го е превърнал в промишленост, и на визитката си е писал: "Специалист по полезни изкопаеми". Негови машини бучат и нощем, и денем из цялата страна - и в Рогозен, и в Крън, и в Жельо войвода, и в Голям Буковец.
Хората, които са ми разказали за него, само ми го посочват, когато спира пред ресторанта в един наш планински курорт, и аз отивам при него сам. Представям се, казвам, че искам да разговаряме за дейността му. Той се засмива, дава ми визитката си и казва - тук всичко пише. На златната верижка на врата му заедно със златното разпятие виси и златен митрополитски византийски пръстен-печат - дебели са му пръстите, не му става. На кръста му - "Зиг Зауер" в летен кобур. На задната седалка на джипа му - BMW-5 - помпа без приклад под вестник.
Все пак, ако има малко време - настоявам аз. И той най-неочаквано се съгласява да пием по бира. Пием по две, и аз научавам, че в такова горещо време е най-добре да се инжектира една диня с половин кило мастика, да се замрази и чак тогава да се среже, леле-мале! Че от джиповете неговият е най-джип, че другите се делят на коли и мерцедеси, и че неговият пистолет е мерцедесът на пистолетите. И че ако ще откривам лова, най-добре е да ида в Нова Загора - там пъдпъдъците се прескачат и се вдигат на тумба.


И кремъкът сека стотинки

Когато селянинът от Рогозен, Врачанско, намерил прочутото сребърно тракийско съкровище, той съсякъл единия съд, за да го продава "на дребно", а в друг налял водица за кокошките - много здравословно. Споменът за тези идилични времена събира прах в музея, в прах е загърнато и самото село Рогозен. Няма час в най-неочаквани места по къра човек да не срещне земекопна техника - багери и фадроми, дори булдозери и грейдери. С търнокопа и мотиката се препитават само сиромасите и колкото са по нивите си, толкова са и в иманярските изкопи.
Никой не си признава, всички се дебнат, слухтят за изпусната дума, повтарят като молитва кой какво и къде намерил, къде и за колко го продал, сричат непознати думи - какво да се прави, занаятът си идва с речника - фибули, пендули и перпендули, статери и перпери.
В Торос, Дерманци, Ъглен и Садовец по река Вит е същото - избушени тракийски могили, пещери, некрополи. Настанало е неистово ровене - един видял на скала до реката пукнатина като кръстче колкото пет стотинки, и две лета вече дълбае под него като язовец. Друг чул от дядо си, че бей си хвърлил кемането с меджидиите в извор, да не му го вземе Въло войвода, и е изкопал трап в ледената вода, не излиза от нея, ходи син-зелен и се оплаква от ревматизъм.
Тиката Змияра, горски човек, ми казва, че в землището на всички околни села няма и квадратен метър да не е проверен с металотърсачи. Че на тракийските могили вече трябва да викаме иманярски дупки. Нищо не е пожалено - чешми и кладенци, мостове и паметници, градища и гробища, пещери и зъбери. Вопиющата неграмотност търси турски лири под паметниче на загинал в автомобилна катастрофа, в хралупата на кавак, засаден преди трийсет години, в гърнетата, вградени за акустика в стените на джамиите. Нито храм, нито гроб ги спира, нито Бог, нито Аллах!
Събира се всичко - върхове на стрели и оловни куршуми, монети и люспи от ризници, обков от колесници и апликации, стремена и юзди, да не говорим за кремъчни ножове, стрели и огрибки от пещерите. Една лискунка кремък - пет лева - казва ми бай Трифон Дочевски и се чуди: Кой е вервал, че и кремъкът ще сека стотинки?
Той лично е продал всички кремъци от разсъхналата се под стрехата му прадядовска диканя на някакъв прекупвач - върхове на копия бе, човек, стара работа, намерих ги в една делва в Данчова дупка. Каквото търсенето - такова и предлагането - запознава ме с азбуката на пазарната икономика бай Трифон.


Юздата на коня

Преди повече от 20 години след риголване на нива в подножието на Бели бряг до Велики Преслав една от жените в лозарската бригада вдигнала нещо дълго и кално от земята и викнала на другарките си: "Гледайте, намерих юздата на коня!" Струпали се, избърсали калта и пред очите им грейнала шарнирната диадема от Преславското златно съкровище. Разровили буците с ръце и мотики, събрали и останалите предмети и се разотишли. Разчуло се, разбира се, и до сутринта милиционерите обикаляли къщите, докато не събрали късче по късче тази безценна красота. И още на другия ден шефът на историческия музей в Шумен Тотьо Тотев започна енергични разкопки.
Е, това е една тоталитарна история от времето, когато според един "препатил" преподавател във Факултета по журналистика на СУ "Св. Климент Охридски" думата "българщина" е била забранена. Може би, ама не колкото сега. Поне преславските милиционери и Тотьо Тотев не са знаели за тази забрана. Не я знаех и аз, като специален пратеник на в. "Народна младеж", и колегите от другите вестници, от радиото и телевизията, които се скупчиха там. Пишехме с упоение именно за българщината, и бяхме сигурни, че има кой да защити това, което историята в най-кървавите си дни е забравила в земята на прадедите за гордост и поука на потомците.
Сега микробусът на иманярите спира на площада в Български извор, Ловешко, и очилат младеж наема работници - 20 лева на ден, плюс 20 на находка, жална ти майка, ако се опиташ да скриеш нещо, ама как, като след работа те събличат гол и ти бъркат в устата и къде ли не! Работи се в друго село, готви специално наета жена, микробусът кара закуската, обеда и вечерята за двете смени.
Кметът знае, полицаят знае, знаят в областта и в Народното събрание, знаят и дремещите в колите си по сенките бодигардове и сотаджии, които са готови да литнат като Хвърковатата чета след някой циганин, откраднал от сергията пакет юфка. Ама юфката е частна собственост, а Панагюрското съкровище - национална, демек - обща, на българите, на България. А защо да си разваляме рахатлъка за България, като и без това почти нищо не остана от нея?


Сливи за смет

От друга страна - прочухме се. Надали вече по света има истинска антична колекция без предмет или предмети в нея от нашите земи. Византолозите във Франция и Германия подрипват от възторг - във всеки антикварен магазин може да се намери такава находка от България, и при това на такава смешна цена, че не е истина. Колекционерите на източноправославни икони притежават канонични изображения на светци и библейски сцени, за които криптата в храм "Св. Александър Невски" може само да мечтае. Оброчни плочки с Тракийския конник, с Хигия и Асклепий, със Сабазий и с Афродита се предлагат на аукциони в Лондон, за да плесенясват в хранилищата на снобските колекции.
Защото иманярството е немислимо без пазар на находките, а пазарът е немислим без трансграничната контрабанда на културно-исторически ценности. Дори само от битието на моя познат "специалист по полезни изкопаеми" е ясно, че той е овладял цялата верига "изкопаване - пренасяне - продаване", и е готов да вложи достатъчно, за да осигури гладкото протичане на първите два етапа, за да реализира неизмеримо повече в третия. Без да го е грижа, разбира се, за такива смешни неща като национална култура, историческо наследство, закони и пр. талаш за наивници. И печели - здраво при това, макар да получава едва 15-20% от истинската стойност на контрабандните предмети. И е спокоен - законите са ялови, на изпълнителната власт не й е до това, легалният пазар не съществува, мъртвите са тихи, живите - безвредни.
Официални данни сочат странна цифра за броя на "професионалните" иманяри в страната - над 3500 души. Колко над? По усредненото мнение на археолози от регионални музеи - над 35 000. При това броят им непрекъснато се увеличава, доколкото използването на съвременна техника и безогледността при разрушаването на уникални исторически паметници гарантират добри "добиви", реализацията на които позволява щедро рефинансиране на тази необезпокоявана дейност.
Налице са ясни белези за съществуването на добре организирана система и организация по целия път от намирането на историческия паметник до реализацията му зад граница. Това вече безспорно е една от предпочитаните сфери на дейност на организираната престъпност, която контролира каналите за пласирането на археологически ценности в Западна Европа, Япония и САЩ. Спасените от подобна участ по груби изчисления представляват едва 10-15 на сто от изнесените - което означава, че през последните десетина години най-малко 300 000 археологически находки са напуснали страната безвъзвратно. Така продаваме вечното за временното, кон за кокошка, сливи - за смет, и чакаме иманярските глутници да довършат съкровищата на родината ни така, както преди време ликвидационните съвети довършиха текезесетата, а впоследствие и селското ни стопанство като цяло.
Може и да се вписва цялата тази престъпна дейност в идеята за глобализация и за интегрирането ни с Европа, но ако си сложим ръката на сърцето, няма как да не я наречем национално предателство - както от страна на къртиците в историческите пластове на миналото, така и от страна на тези, които ги търпят и толерират, които създават хранителна среда за тази разяждаща земята ни плесен. Както е национално предателство впрочем всичко, което размива националната ни идентичност в мътната боза на Ориента или в слабата бира на Запада.


Проклятието на фараона

Когато Дик Ноланд и Густав Ханеке привечер стигат траверса на някакъв черен скалист нос, иззад него излита стремително катер, приближава, ревва със сирените колкото за поздрав и само след минути стегнат датски офицер е при нас, в каютата. Говори с моите познати като със стари приятели, което не му пречи да прегледа пакета документи, които му подават - разрешително за практикуването на морска археология, договор с хамбургски музей, план на експедицията, дневник на яхтата, дори дипломите от археологическите факултети в Ню Джърси и Нюрнберг.
В дневника на експедицията са отразени всички гмуркания и всички находки, и декларирането им пред съответните власти в съответната страна дава възможност тя първо да откупи за своите музеи онова, което е ценно. За укриване на намереното не може да става и дума - рискът не е оправдан не само поради драконовските санкции, но и защото е много трудно да се получи цена, по-висока от тази, която ще заплати музеят. Да не говорим за това, че дори и при само едно нарушение мечтата за съкровищата на Тортуга и Ямайка се стопява зад недостижимия хоризонт на океана. Така регламентираният авантюризъм на двамата ми домакини е лишен от романтиката на пиратството, но и от съмнителното удоволствие да изживеят тръпката на абордажа от страна на русите снажни моряци, които приветливо ни махат с ръка, когато датският граничен катер пак ревва със сирените си и се отдалечава с дебели бели мустаци на носа.
А не ги ли е страх от проклятията, които тегнат над съкровищата, окъпани в кръвта на невинни жертви и свирепи разбойници, питам ги аз повече на шега, и чувам цяла лекция. За проклятието на фараона, преследвало всички, осмелили се за първи път да потревожат свещените мумии, за тайнствената болест, която стига всички, осмелили се да копаят в червената земя на Паленке, за пясъчните змии от руините в земите на туарегите, за полудялата експедиция на Хуан де ла Хача в Юкатан...
И аз се сещам за онзи възрастен мъж от Девин, който се парализира, след като намери на Българското кале наниз пендари, за детето на онзи иманяр от Гулянци, което се удави точно след като баща му се бе замогнал, за онзи чешит, който се хвалеше, че е ударил "тотото" с едно гърне наполеони и се отрови с истинско уиски от Пети квартал на Червен бряг!
Всъщност само това май ни е останало - да се надяваме, че проклятието на фараоните и нечистите сили - стражи на съкровищата, ще опазят малкото, което все още е оцеляло по българските земи и под тях. И че смокът на властта все някога ще се сети за къртиците на късмета!