Пагубно е да пренасяме настоящето в бъдещето

    Ако се абстрахираме от екстремизма и радикализма, ако оставим настрани множеството нюанси - целенасочено пренебрегвам "преливанията" и "смесванията" - ако подходим пределно синтетично, донякъде схематично, но не и опростенчески, в съвременността можем да откроим три базисни публични мирогледни възгледа: прогресивно реформистки, консервативен и реакционен.
    Прогресивно реформистки е левоцентристкият подход към действителността, който смята, че обществата исторически подлежат на непрестанно усъвършенстване, и политическите му действия са последователни именно в тази насока.
    Десният център е консервативният, защитникът на традициите, на утвърденото, на исторически доказалото се. За него, ако нещо ново се случва, то е в резултат преди всичко на спонтанно, вътрешно за обществата развитие. Промените, налагани институционално, "отгоре", са главно "реактивни". Те узаконяват установеното статукво и само по изключение могат да бъдат "измисляни" и изпреварващи.
    Реакционният възглед е отвъд десноцентристкия, още по-надясно. Общественото новаторство му е напълно чуждо, то бива пренебрежително снизходително етикетирано като "социално инженерство". За реакционните нагласи "добрият свят" еднозначно се намира някъде в миналото време. Всичко, един вид, вече се е състояло, най-верните актуални рецепти са в търсенето и следването на подходящи прецедентни аналози.
     В годините след Втората световна война демократичните страни, най-вече европейските, изписаха своеобразна махалообразна идеологемна траектория. Почти до края на 70-те години на ХХ в. еднозначно доминираха прогресивно-реформистките подходи към обществените процеси. Социалните корекции,

регулационните ограничения на пазарната стихия

бяха приемани за нещо потребно и затова обичайно. В обществата се търсеше балансираност, пределно широк компромис. Алтернативата, предлагана тогава от тоталитарния "реален социализъм", както изглежда от междувременно формиралата се четвъртвековна дистанция, бе главният механизъм, действащ в посока дълголетното обуздаване на крайностите и иманентните "капризи" на капитализма.
    С постепенното проясняване на перспективата в "съревнованието между двете системи", както и с последващото изчезване от световната историческа сцена на едната от тях, се стигна до значителен идеологически поврат, изразяващ се в

доминация на съюза от консервативни и реакционни сили

в глобален мащаб. В съответствие с каноните на станалите модерни неолиберални и либертариански парадигми пазарните сили бяха постъпателно освобождавани от "ненужните социално-бюрократични окови". Икономиките и обществата в нарастваща степен трябваше да бъдат оставени сами на себе си, максимално да се саморегулират, да се самонагласят и самонапасват. За което се предполагаше, че ще става вече без големи сътресения от сорта на Голямата депресия.
    Наистина, почти три десетилетия изглеждаше, че най-после светът е открил универсалния ключ за непрестанен възход и че притежава необходимите знания и умения да го управлява. Наложилата се формула на развитие фактически бе пределно елементарна "приватизация и либерализация". Поне на теория нищо по-сложно не биваше да спъва пазарния автоматизъм, който трябваше перманентно да открива и прокарва най-верните стопански и обществени решения.
     Глобалната рецесия от 2008 година изкара на светло натрупалите се по така утъпкания път на "казино капитализма" неразрешими противоречия: безконтролно разрасналия се, силно уязвим и практически неуправляем финансов сектор, изконно неустойчивите глобални стопански структури, неприемливата социална поляризация, обществените разслоявания и резултантни конфронтационни противопоставяния.

Магистралата фактически се оказа тясна задънена улица

    Новият стар световен обществен избор в променената обстановка изглеждаше много логично да е в полза на социалния реформизъм, на комплексния напредък на целите общества, без станалите напоследък всекидневие многообразни по форма и съдържание социални изключвания. Но такъв желан и донякъде, в най-общи черти, конципиран от хуманистично настроената и демократично и конструктивно мислещата лява интелигенция изход, за голямо съжаление понастоящем не е на непосредствен дневен ред в развитите общества.
След кратко стъписване и объркване от обхвата и дълбочината на кризата консервативно реакционните масмедийни рупори не само че подновиха, но и засилиха своята пропаганда. Това, към което обществата за пореден път биват насочвани посредством възхваляването на "истинския пазар", на "плоското" подоходно облагане, на преобладаването на косвените данъци, на комерсиализацията в образованието и здравеопазването, се явява по същността си откровен Дикенсов,

примитивен до безобразие капитализъм от ХІХ век

Наново днес като че ли светът започва да се завърта по порочния затворен консервативно реакционен кръг. Какви може да са причините за тези симптоми?
След тридесет години интензивна апологетика на строго индивидуалното оцеляване много от ценностите на съвместното съжителство, съдействие, сътрудничество и колективно действие заизглеждаха силно компрометирани в очите на широкото обществено мнение. Конкретно в Източна Европа спомените за начините, по които бяха налагани някои, сами по себе си може би нелоши социални практики, продължават да са живи и да предопределят негативни обществени настроения спрямо лявото въобще и спрямо неговите носители. Но това, да речем, е някаква частност.
В западния сегмент на Стария континент обаче в съвременността

ярко се чувства липсата на социалдемократически и социалистически лидери

от калибъра на Вили Бранд, Бруно Крайски, Хелмут Шмит, Франсоа Митеран. Към този нерадостен факт задължително трябва да се прибави и обстоятелството, че подозренията и доказателствата за корумпираност на най-високо партийно ниво съвсем не са редки в лявото политическо пространство, особено след многогодишното му пребиваване във властта. А наличието на такива явления не може да се очаква да допринася за реномето на прогресивните и реформистки идеи. Последните поне на "апаратно" равнище като че ли са изпаднали в някакво трудно променливо състояние на летаргия, да не кажем парализа. Обществата трудно приемат социалдемократическите управленски проекти да се базират единствено на повишаването на данъците. Възникването на цялата съвременна ситуация около лявото като че че ли се явява закономерно, сиреч свидетели сме на плащане на "полагащата се дан" за неуместните либерални увлечения и "отричането от корените" точно от социалдемократическите среди през 90-те години на миналия век.
В очертания контекст прогресивните и реформистки възгледи и нагласи като че ли малко могат да разчитат на бърз пробив и налагане сред обществата. Повратът в публичното съзнание и битие ще трябва да се получи организирано, посредством инвестирането на много търпение, труд, средства и настоятелност. Въпросният поврат естествено може да бъде улеснен от изявите на обществено недоволство, които, трябва да е пределно ясно, в никакъв случай в обозримо бъдеще няма да намалеят и напълно затихнат, поне поради обстоятелството, че необходимото фундаментално ревизиране на разбиранията за икономиката и общественото развитие в света след последната криза като цяло не се състоя. Най-важната задача, свързана с обществените вълнения, е

да не се позволява да се стигне до демонтаж на държавността

каквато опасност съществува особено по периферията, до "самоцелна безцелност" на протестните движения, до радикализация и непреодолими социални разделения, както и до набелязалото се у нас тяхно повече ли по-малко прозрачно манипулиране и отклоняване от страна на консервативни и реакционни прослойки.
Не само за света, но и за България, трябва да е пределно ясно, няма повече път вдясно. Алтернативите там бяха изчерпани една по една през годините, всичко въобразимо и дори невъобразимо във въпросната насока вече бе изпробвано. Успехите липсват и определено ще липсват, ако просто продължим, както сме тръгнали, да екстраполираме настоящето в бъдещето. Провалите в променените условия могат да бъдат много опасни, застрашаващи и западната цивилизация, и впоследствие човечеството. Консервативно-реакционната "революция" трябва най-после да стигне до своя исторически край.