ПО ИСТИНСКИ СЛУЧАЙ
Любов като на кино
Как българин и кубинка се намериха отново след 38 години
/ брой: 170
Името Куба винаги е звучало екзотично, а жителите ѝ - привлекателни, неустоими, изкусителни. Пурите, ромът, чистите и сякаш безкрайни плажове са задължителна част от рекламата на тази страна. Музиката, танците и веселбата са запазени до днес. Чудесна обстановка човек да се влюби. Именно така се ражда една истинска история на двама влюбени - история, достойна да намери място в литературата и киното. Но, за разлика от измислените, тази вдъхновява, защото е изживяна, и ни кара да продължаваме да вярваме, че голямата любов съществува...
През 70-те и 80-те години на миналия век много българи отивали на работа в Куба, завързвали запознанства с местни мъже и жени, но щом изтичал срокът - се прибирали обратно. Малцина от тях оставали или продължавали контактите си. Не това е случаят на един наш сънародник, Д.А., който срещнал любовта на живота си на Острова на Свободата. Но Съдбата ги разделила за неопределен период от време. Когато през 1983 г. той се връща в родината, в продължение на осем години си пишат писма с екзотичната Алисия. През цялото време си обещават, че някой ден отново ще се срещнат. Скоро него го избират за кмет на родното му село, а разпадът на СССР и наложеното от САЩ ембарго усложняват положението в Куба. В този момент островитянката е убедена, че любимият ѝ ще направи всичко възможно да ѝ помогне, и чака с нетърпение покана от него, за да дойде в България. Но така и не я получава. Писмата стават все по-кратки и по-редки. "Дали е започнал да забравя испанския език?", чуди се тя. За да го улесни, младата жена започва да учи английски и му изпраща съобщения на двата езика. Последното е от 1991 г. Отговор не получава. По-късно, притеснена, че най-лошото му се е случило, спряла да пише. Решила да се справя сама с живота.
През това време нашият кмет се жени за българка, защото не може да заема такъв отговорен пост, пък да не е семеен. От вярност към своята половинка, си налага да не отговаря на получените писма, но ги съхранява всички до едно в кутия, заедно със снимките от страната, която го белязала завинаги.
Животът обаче си има свой план. Когато един брак се сключва само за успокоение на обществото, роднините и клюкарите, той е обречен на провал. След няколко години разводът е факт, а образът на Алисия оживява в сънищата му и Д.А. не спира да мисли за нея. Щом чуе песен на испански език по радиото, отпива глътка алкохол или отива на плажа, спомените го пренасят в друго време, място и компания. Но чувството на срам, че е предал любовта, го изгаря и не се престрашава да ѝ пише. Минават три десетилетия. "Вероятно е омъжена за друг. Или не ме помни. Може да е починала, там хората не живеят дълго..." - си повтаря безспир, като утеха или оправдание.
Когато човек остане напълно сам, пенсионер е и единствените живи души наоколо са домашните му любимци, има достатъчно време да преосмисли грешките си и да се надява на чудо да получи втора възможност да изживее това, от което лекомислено се е отказал.
Срещаме се с Д.А. в китното му родно село. Когато разбира, че говоря испански език, погледът му става съвсем различен. Обещавам му да направя всичко възможно да разбера какво се е случило с Алисия. В днешно време, благодарение на социалните мрежи, това е много лесно. За всеки случай се обръщам за помощ към кубински приятел. Почти веднага успяваме да я открием във фейсбук. Оказва се, че през последните 38 години жената била отворила кафене, успяла да спести достатъчно пари, за да си купи къща, сама е отгледала двамата си сина (не, те не са от главния ни герой. В действителност те са били родени, когато майка им се е запознала със сънародника ни. Но са се разбирали като истинско семейство). Днес работи като секретарка на факултет в университет.
Реакцията на двамата
Когато му показах снимка на любимата му след толкова години, той, без да се замисли и за секунда, възкликна: "Да, това е Алисия!" И сякаш се подмлади и стана онзи 35-годишен мъж, който направил най-голямата грешка в живота си, качвайки се на самолета към родината си.
Нейният отговор се забави няколко месеца. Дали защото не е могла да повярва, че получава вест за пръв път от 1991 г. насам, или е решила, че някой си прави майтап? Каквото и да си е помислила, важното е, че отговори: "Да, аз съм тази Алисия, която търсите!"
Въпросът е... Какво ще стане от този момент нататък? Сега, когато Съдбата им дава втора възможност, ще имат ли смелостта да се възползват? Ще продължим да следим случая.
Историята обаче има всички предпоставки този път да завърши с щастлив край. Още повече, че днес да се свържеш с другия край на света е по-лесно от всякога!
Д.А. и Алисия в началото на връзката им
Любимата на кмета не може да повярва, че получава вест от него за първи път от 1991 г.