Истините да се назовават с простички слова

Даниел Владимиров завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност "Актьорско майсторство" през 1996 г. в класа на проф. Стефан Данаилов заедно с едни от най-добрите български театрални и филмови актьори Асен Блатечки, Стефания Колева, Валери Йорданов, Ненчо Илчев, Башар Рахал, Карла Рахал, Иван Бърнев. Бил е щатен актьор в театър "Сълза и смях" и гост-актьор в "Младежки театър".
След няколко успешни роли в театъра (Фигаро - "Един безумен ден", Риф "Уестсайдска история") се премества да живее в Италия. Там се снима в много епизодични роли в телевизията; участва и в сериала "Дело по съвест". Той е един от основателите на българо-италианската асоциация "Феникс", която има за цел да популяризира българската култура в Италия. От 2009 до 2011 година е шеф на Българския културен институт в Рим.

Актьорът, играещ властния Виктор Арнаудов в сериала "Фамилията", Даниел Владимиров е от хората, които не са на всяка цена в професията. Животът до този момент му е поднасял не една и две изненади. С днешна дата е на българска територия и очакванията в актьорството му са да има възможността да бъде част и от някоя по-следваща родна продукция. Различността му се усеща от разстояние и това вероятно е най-голямото му личностно предимство.

- Казваш, че си обикновен човек. Но актьорската професия обикновена ли е?
- Не съм с нищо по-различен от останалите. Имам някакви качества, които съм доразвил в НАТФИЗ, за да стана актьор. Стефан Данаилов със своя екип успя да ме научи на много неща. Продължавам да откривам нови качества у себе си в процеса на работа. Всеки снимачен ден е като работен, като учебен ден.
А иначе нашата професия е необикновена, защото работим с душите си. Това не е точна наука. Ние творим, изграждаме образи, пресъздаваме истории, подчинени на точно определени обстоятелства, работим с фантазията си - артисти сме.
- В чужбина си работил много и различни неща. Това път към нещо по-добро ли е, когато минеш през по-различни препятствия?
- Разбира се. Това са неща, които животът непрекъснато ти поднася и във всяка ситуация трябва да намериш начин да оцелееш.
- Това ли имаш предвид - да живееш по-добре...
- Да, именно. Не обичам лукса. Харесвам скромността като качество у хората. Стремя се да съм такъв. Всяка работа ти дава повече опит, възможности за една преоценка - да осмислиш какво още имаш в себе си, което умееш да правиш. Благодаря на Господ, че ми е дал тази физика и две златни ръце, благодарение на които успявам да се справям с тежки ситуации, а не само с телевизия и театър. Въпреки че тогава, когато играех в театъра, преди 16 години, той не успя да ми даде достатъчно средства, за да живея нормално. Живеех с минимални доходи, а исках максималното от живота.
Моята философия е, че от него може да се "гребне" само три пъти - нямаш четвърти шанс. Не можех да си позволя на онази възраст, на която бях тогава, да живея на гърба на родителите и роднините си.
- Ако имаше вариант тогава да се реализираш както искаш, нямаше да се стигне сигурно  до заминаването ти в Италия?!
- До голяма степен се бях реализирал - както и повечето от колегите ми от същия този втори випуск на Мастъра. На големи групи отидохме в "Сълза и смях", Младежкия, Народния, Армията, Пазарджик... Всички, с малки изключения, продължаваме да бъдем активни - играещи. Никога не съм се отказвал от професията. Тогава нямаше телевизии, нямаше сериали, а само глад и надежда за работа.
- Сериалът "Фамилията" те изкара на преден план. Ще се възползваш ли от тази популярност, за да  се върнеш отново към театъра?
- Много ми липсва театърът. Бих играл в нещо стойностно, не само за да се отчете дейност. Не бих се предложил сам обаче. Има си продуценти, режисьори, хора, които преценяват и съответно отправят предложения. Много колеги правят моноспектакли, но аз не бих се заел с подобно нещо не заради риска да се издъня, а защото обичам да работя в екип. Харесвам колективната работа, колективните спортове. 
- Рим, Тоскана или София - къде си най-щастлив?
- Към момента тук се чувствам най-щастлив, защото имам до себе си човек, когото обичам и уважавам, чувствам се полезен. Обичам, като се събудя сутрин и се видя в огледалото, освен че съм в постоянен диалог със самия себе си, да мисля за жената до мен, която след малко ще се събуди. Приготвям кафето, мисля си за нещата, които трябва да се направят... за бъдещето.
- Умееш ли да бъдеш лош в живота, както си в сериала?
- Не мога. За съжаление, така съм бил възпитаван. Мога да бъда строг, но лош - не. Майка ми казваше: "Данка, ако днес не успееш да направиш едно добро, запиши го този ден като загубен". Близките и познатите ми, не говоря за приятели, защото такива почти нямам и не е фатално, са добри хора. Имам някакъв вид сензор в мен, благодарение на който, ако усетя нещо лошо в характера на отсрещната страна, аз го дистанцирам и елиминирам много елегантно. Е, случва се сензорът да ми изневери понякога и се случва, че оставам излъган и тогава... много боли. Тъжно и тежко ми е. Но това е животът.
- Защо нямаш много приятели?
- Защото не ми трябват. Няма нужда да се лъжем. Виждаме, че и в социалните мрежи някакви хора се наричат "приятели". Трябва хората да се научат да осъзнават това, което казват, и да знаят значението на думите. В противен случай по-добре да говорят с по-простички думи, за да бъдат разбрани правилно. Приятелството означава с един човек да изядеш поне три планини сол.
- Стефан Данаилов ли те научи думите да са ти важни?
- Актьорите работим със слово. В театъра е задължително да се изразяваш правилно и да имаш правилна реч, да умееш да импровизираш с нея. Но на правилното изразяване те учи животът. Стефан Данаилов в много моменти от нашата съвместна работа успя да ме насочи, да ми загатне, че е много важно.
- Позабравена дума?!
- "Компромис" - много неща в живота ни се градят благодарение на компромиса. Човек трябва да се научи да прави компромиси от всякакво естество. Трябва да умее да прощава. Не харесвам да се правят инициативи за подпомагане на деца в нужда само защото е Коледа или да си прощаваме, защото е ден за Прошка. Затъпените човешки добродетели много са ни изкривили. Човеците много сме се променили - не само в България. Има много лошотия, безкомпромисност. На мен ми е тежко да живея в такива обстоятелства. Опитвам се доброто, което е в мен, да го предавам на хората около себе си. Получавал съм упреци заради добротата си: "Толкова си добър, че стигаш до глупост". Факт е, но това съм аз. Това ми е дадено - по този начин живея.
- В Италия си играл албанци и сърби. Повече ли ти харесва сега да си част от българска "фамилия"?
-  "Фамилията" е страхотен продукт със страхотен колектив. Малките епизодични роли, които съм снимал - като сърбин, румънец или албанец - не ми носеха удовлетворение. Чешех си крастата. Не съм се надявал, че някой ще ми даде голяма роля в Италия и ще предостъпи мястото си. Ролята ми на Виктор е най-голямата ми такава в телевизия. Искам да благодаря на "БТВ Медия груп", на продуцентите от "Камера", на всички колеги и целия екип.
- И нещо в личен план - знам, че помагаш във възпитанието на детето на жената, с която живееш. Как се гледа дете, което не е твоя кръв?
- Баба ми обича да казва: "Детето е като лист бяла хартия - каквото напишеш на него до шестата година, това четеш цял живот!" Не е задължително децата да са твоя кръв, за да ги възпиташ както трябва. Детето е най-чистото нещо на света. От него получаваш най-непринудените въпроси и отговори. Мисля, че ми е дошло времето да възпитам едно дете, а защо и само едно? Имам на какво да ги науча. Децата са палави и шумни, кипят от енергия. Ние в тази си възраст започваме лека-полека да се задъхваме и си казваме: "защо не съм сега в детската градина" и съжаляваме. Трябва да се радваме, че срещаме една детска душа, усмивка, искрящи очи, макар и понякога изпълнени със сълзи. Няма нищо по-хубаво от едно ожулено коляно, от учудения поглед или хилядите въпроси, зададени от едно малко създание.


Даниел Владимиров във филма "Hdsp:Лов на дребни хищници"
Снимки: личен архив