Има ли още надежда

  Не съм привърженик на конспирологичните теории и практики и не вярвам, че има някакво "световно правителство" или "световен мозък", който измисля и организира заговори - особено срещу България. Неверието ми се подхранва от това, което виждам като проявление на евентуалния заговор - толкова нескопосно измислено и неумело извършено, че е изключено да е дело на умни и специално подготвени хора. Прекалено посредствено и е насочено към все повече простотии и опростачване на всичко. Чак пък толкова ли са прости и глупави тези, на които "световната конспирация" е възложила ликвидацията на българското!
Но че "има някаква система в хаоса", това е очевидно.
Разрушителните сили на българския свят действат, при цялата си просташка грубиянщина и нескопосност, твърде логично и последователно. Повече от двадесет години, както се казва, един гвоздей не е забит в нашето отечество, но затова пък толкова бе разрушено и разграбено. И откъде се взе тази разрушителна енергия, която и до ден-днешен не се изчерпа и продължава упоритата си работа.

Здраво място не остана в България

където да не се е приложила и проявила злата й воля. Вече излизат все нови и нови хора, някои от тях доста млади, родени и расли след "демократичните промени", които с огромен ентусиазъм и дори разумно и съзнателно продължават "делото" на своите предходници. Едва ли ги обединява някаква конспирация. Още по-малко пък са подвластни на митичното "световно правителство". Но все пак, както казах, логиката в хаоса е налице.
Ако някой все пак създава заговори или конспирация, то няма как да не признаем гения му. Защото се е сетил, вместо да влага огромни средства в оръжия, които да поразят бита и душевността на българския народ, да постави във властта посредствени малограмотници и бабаити с просташко поведение (то какво ли може да е поведението на бабаита). Оттам насетне процесът е неудържим. Няма нужда нито от инструкции, нито от закони, нито от привиквания за отчет. Само потупвай от време на време повярвалия в себе си полуграмотен държавник и чиновник, и той ще направи дори повече от това, което му се иска.
Този тип нов властник моментално свиква с положението си и с удоволствие управлява държавната машина - нищо, че

нито може да говори, нито да пише

Кажи му, че е незаменим и велик, и няма да се умори да прави чудеса. И ги прави. За 10-15 години икономиката бе напълно разрушена. Уж се сменяше системата, а се сриваше икономиката, цялото стопанство на държавата. Всичко.
Като не остана нищо в реалната сфера, енергията на новия тип властник се насочи към културата и образованието. Тук простакът е малко по-различен - и няма как да не е. Все пак друга е реалността и други са хората, срещу които е насочена енергията му. Тук той е вече професор, учен, ректор, художник или музикант, т.е. артист, автор на книги, преподавател, "учител или директор на годината", председател на творчески съюз или член на някоя от управите на гилдиите, директор на музей или изобщо на културен институт и пр. Длъжностите нямат кой знае какво значение. Посочвам ги, за да е ясно, че все пак не става дума съвсем за хора от улицата, както бе в бизнеса или политиката.
И точно защото не са съвсем от улицата, тези хора се втурнаха "да правят реформи", за да се доближим до Европа и изкореним остатъците от миналото, за да не бъдем повече обременени с "национализми" и илюзии, че държавата ще плаща за неща, които не възвръщат вложените в тях пари. И то не за друго, а защото така е в "Европа" или Америка. Че доста неща трябваше да се променят, трябваше - това всеки го виждаше. Но защо

 промяната трябваше непременно да бъде разруха

По-страшното обаче идва сега. В началото разрушителната стихия беше страшна, но бе видна, усещаше се и предизвикваше съпротива - ако не с дела, то поне с думи, мисли и чувства. Сега и съпротива няма. Най-много тук-таме някой уволнен или с дълго неизплащани заплати старши научен сътрудник да проплаче. И толкова! Даже със зъби не скръцват. Нито вежди свъсват. Поне скритом юмруци да стиснат. А то - нищо!
Чуйте ги как говорят и пишат тези нови знаменитости. Какви словесни бисери хвърлят, докато се къпят в блясъка на прожекторите, които ден и нощ ги осветяват. Каква "култура" създават, какви "артефакти" произвеждат, какви "проекти" защитават, какви награди присъждат и получават. И колко са доволни от себе си.
Можеше ли Иван Вазов да допусне, че нашият "език свещен" ще огрубее толкова и че с него ще се изразява не ярка и дълбока мисъл, не светло и добропобедно чувство, не блага вест и дълбоките преживявания на народната душа, а

махленската простотия, грубостта, необразоваността

на българина. На този "нов" език се пишат днешната ни литература и вестниците; на него говорят по телевизията и радиото, на улицата, в държавните институции и Народното събрание, на него се съставят законите и официалните документи. Не е толкова страшно, че езикът ни се наводни от чужди думи или че надписите по градовете и селата са изписани на латиница. Страшна е бедната мисъл, разрушеният синтаксис на българския език, непознаване значението на думите в него, липсата на усет за словото. Дори не за красота на изказа говоря, а за елементарната му логика и смисъл. Всичко у нас "стартира", "абсолютно и уникално е", "спрягат се личности за различни длъжности", "цените падат", спортистите или артистите "грабват награди", все нещо "се прецаква", появяват се "дами с главно Д" и т.н. На тазгодишното честване на 2 юни бях във Велико Търново и чух в рецитала, изнесен пред паметника "Майка България", че у Ботев "има безумно сливане на поезия с живот". Ако авторът на сценария знаеше какво означава "безумно", нямаше да употреби тази дума. Но очевидно не знае, а и откъде да знае, и изкарва гениалния ни поет безумец, нещо като идиот, лишен от разум и разсъдък. Какво "умствено безсрамие и духовно разложение", би възкликнал великият руски поет и мислител Фьодор Тютчев.
А ако отидете на театър, ще видите такава

вакханалия от ниски страсти

ще чуете ужасен диалог, викове и крясъци; ще се потресете от пошлост и простотия с претенция за изкуство. При това сериозна претенция на хора, които не са нито глупави, нито бездарни. Но и те обзети от пошлостта на простака, управляващ културата.
В току-що приетия на първо четене Закон за училищното образование напълно се узаконява необразоваността, неграмотността и бездуховността. България няма нужда от училище и просвета. Та за какво й са? А и как ще възпитаваш и образоваш, когато университетите отдавна не подготвят добри кадри. Не ги подготвят, защото училището им е дало неграмотни и с лениви умове студенти, които по-късно се връщат в него като учители. Смеем се на кандидат-студентските бисери, но накарайте учителите по български език и литература, та дори и университетските преподаватели със звания и титли, да се явят на подобни изпити, та да видим какво ще пишат и как ще им се смеем на глупостите. Но нека преди това да отворим учебниците и там да видим какво и как се пише. На кого се смеем? На себе си се смеем!
Да сте чули днес някъде да се говори за нравствено и духовно образование, за благородство на духа, за висока култура в училището и образованието. Говори се за прагматизъм, за "образователни услуги", за това младите да бъдат така подготвени, че "да се пласират добре на пазара на труда". Но не и за това, че трябва да са добри, честни, добродетелни, да почитат възрастните и слабите, да не са груби и агресивни, да обичат отечеството си, да помагат на изпадналите в беда и немощ хора. Не, те са бъдещите наемници на "пазара на труда" и

трябва да са с остри и здрави лакти

та да си пробиват път; трябва да са егоисти и безпардонни, за да не ги лъжат и мамят. Силата им трябва да е като на тези, които управляват. И които са вярвали в себе си и затова са станали дори президенти или министри, макар да не са чели умни книги.  
Простакът превзе и последната българска крепост, чиито защитници бяха велики личности  като Паисий, Христо Ботев, Иван Вазов, Йордан Йовков, Илия Бешков, Панчо Владигеров, Златю Бояджиев, Дечко Узунов, Кръстьо Сарафов, Иван Димов, Константин Кисимов, Иван Хаджийски, Цветан Стоянов и толкова още български умове и таланти. Крепостта падна, поразена отвътре.
Въпросът сега е дали виждаме, че крепостта е рухнала, и дали осъзнаваме факта като трагедия. От това зависи дали има някаква надежда за нашето бъдеще, или всичко е приключило и "конспирацията" с участието на простака е удържала победа. И в сила е влязло "правото на безчестие" (Достоевски) и е отворена вратата пред "призванието за низост" (Тютчев). И че завинаги е дошло времето на простака.