Голямата разпродажба

След разпродаването на битпазарни цени на БТК и на електроразпределителните дружества, през последните години на чужди фирми бяха предоставени десетки концесии за водоснабдяването на различни български градове. Това не е нищо друго, освен приватизация на един жизненоважен за всички ни ресурс. Последиците са налице - цената на синьото злато скочи, без да се е подобрило качеството на услугата. Новите експлоататори на ВиК-съоръженията не се задоволиха с досегашните поскъпвания и огромните заплати, които те вземат директно от джоба на потребителите, и в момента се подготвят за пореден ценови удар.
В пазарната икономика цените на стоките и услугите се определят от тяхното търсене и предлагане. Когато обаче търсенето е гарантирано от неотменими биологични нужди, а предлагането се извършва от позицията на монополно предлагане от частни притежатели, то тогава нищо не може да ги спре, водени от основния стимул на пазарната икономика - стремежа към максимална печалба, да изнудват обществото да плаща възможно най-високата цена за жизненонеобходимия продукт. Тази характерна особеност на пазарната икономика обяснява непосилните вече цени на електричеството, отоплението, лекарствата, медицинското обслужване, телефона и много други стоки и услуги от първа необходимост, с които сме конфронтирани от 20 години. Затова не бива да се учудваме, ако при тези условия цената на водата отново драстично се покачи, след като бе раздържавен този жизненоважен обществен отрасъл.
Достатъчно е да погледнем какво се случва в другите страни след приватизиране на водоснабдяването и как частните снабдители там

рекетират потребителите

за да не си правим погрешни илюзии какво ни очаква.
Във Франция 80% от водоснабдителния сектор е в частни ръце на големите компании "Веолиа", "Ондео", "Суез-Заур", които заедно с немския гигант РВЕ и британската "Бехтел" владеят не само галийския воден пазар, но контролират и 50% от приватизираното водоснабдяване на целия свят и имат над 300 млн. потребители в над 100 страни, от които засмукват милиарди евро печалба годишно. Журналистът М. Лем отрезвяващо коментира практиките, упражнявани от трите най-големи френски водоснабдителни компании: "Методите на приватизираното водоснабдяване във Франция са подготвили почвата за всякакъв вид злоупотреби. Концерните използват монополистичното си положение в ущърб на потребителите. За общините практически е невъзможно да констатират колко от назначените в даден частен снабдител са реално заети по конкретен концесионен договор, какви са разходите за този персонал, които без основание се начисляват на сметките на потребителите. Стотици общини напразно се опитват да разберат какво се случва със средствата за поддръжка и подновяване на водопреносните мрежи. А тук става дума за милиарди евро. Злоупотреби, които се констатират при проверки, разкриват специфични форми на структурна корупция. Тя е много по-разпространена от случаите на лично облагодетелстване и на скрито партийно финансиране. Всичко това свидетелства за стряскащ дефицит на контрол, абсолютно необходим при една толкова жизненоважна обществена услуга."
Структурната корупция е възможна, защото от едната страна на концесионната сделка стои общината, която преотстъпва на концесионера правата и задълженията по снабдяване на населението с вода, без да разполага с необходимите финансови средства, технически възможности и персонал за упражняване на ефикасен контрол над мощните частни олигополи (няколко продавачи или купувачи, които контролират пазара - оказват влияние върху размера на цената, формират и управляват потребителското търсене в зависимост от собствените си интереси). В повечето случаи те са и глобални играчи, които, освен с неограниченото си финансово и техническо преимущество, имат и възможността да наемат на високоплатена работа висококвалифицирани специалисти заедно с техните знания, както и политици с връзки, готови да лобират в техен интерес. Това не е нищо друго, освен

легално корумпиране

Вследствие на фактически монополното положение на частните водоснабдители във Франция, на неефикасния контрол на държавата над тяхната дейност и практическата липса на конкуренция, там и дума не може да става за либерализиран пазар на водата след неговата приватизация. И резултатът от тази паразитираща практика е налице - цената на водата постоянно нараства над изравнителния инфлационен коефициент и това е изцяло за сметка на потребителите.
В Германия най-големият частен водоснабдител е комбинираният електро-газово-воден гигант - концернът РВЕ. Неговата практика по нищо не се отличава от тази на френските му конкуренти. РВЕ редовно вдига цените не само на тока, за три години с 50%, и на газа - за една година с над 15%, но и на водата. Сдружението на потребителите вече дори препоръчва гражданите да не плащат повишенията в цените, тъй като за тях няма икономическа обосновка.
Поради поредното необосновано увеличение на цената на водата в Атланта, САЩ, бе разтурен договорът с концерна "Суез-Заур". По подобни причини бе анулирана и концесията с немския водоснабдител РВЕ в Стоктън, Калифорния.
В Сицилия, Италия, като траен ефект от проведената през 90-те години приватизация кризата във водоподаването се задълбочи. Водопроводните мрежи трайно се засушиха за над 20 часа в денонощието и жителите бяха принудени да си доставят синьото злато на няколко пъти по-висока цена с цистерни от частни водохранилища или да купуват скъпа бутилирана вода. Досега неопровергани останаха слуховете, че приватизаторите на водоснабдяването на красивия средиземноморски остров са свързани със сицилианската мафия, която от 120 години е неразделна част от икономическата система на Италия.
И докато в индустриално развитите страни тези, които не са безработни, все пак имат приходи, които засега им позволяват да преглътнат, макар и с неохота, постоянните повишения на този жизненоважен за всеки човек продукт,

преследването на максимална печалба

от транснационалните компании в Третия свят застрашава физическото оцеляване на немалка част от засегнатото от приватизационното цунами население. 20% от обитателите на страните от Юга, т.е. над 1,3 млрд. души, въобще нямат достъп до чиста питейна вода, а още толкова от населението на Третия свят, т.е. 40% или 2,5 млрд. души, страдат от недостиг на вода. Всекидневно това води до смъртта на 30 000 деца. Това са ужасяващи цифри за тези, които имат сърце и не мислят само за дивиденти и за реализиране на максимална печалба.
Симптоматичен пример за грабителството на транснационалните водни компании, преследващи максимална печалба на всяка цена, е приватизацията на водоснабдяването в Манила, Филипините. През втората половина на 90-те години там бе сключен договор с гиганта "Ондео" за доставяне на вода на 6-те милиона жители на филипинската столица. Широко пропагандираната цел на тази най-голяма приватизационна сделка в Третия свят, проведена както винаги в такива случаи по инициатива на Световната банка, бе питейната вода да достигне и до най-бедните жители на милионния град. Реалностите впоследствие се оказаха съвсем други. Само за 5 години цената на питейната вода в Манила поскъпна с 600% при влошаване на качеството й, а разходите за нея достигнаха до 10% от средните доходи на семейство. Водата се превърна в почти недостъпен лукс за голяма част от жителите на филипинската столица, а влошеното й качество доведе до масови стомашно-чревни епидемии. В резултат на това градската управа след дълги преговори прекрати ангажиментите си с "Ондео" и ренационализира водоснабдяването на мегаполиса.
Подобни ненаситни практики на западните компании доведоха до т.нар.

водни бунтове

след 2000 г. в боливийската столица Ла Пас и в Кочабамба. Вследствие на претенции от страна на френския концерн "Суез-Заур" за гарантиране на минимална печалба от 12%, за 6-кратно повишение на цената на водата, за удвояване на таксата за включване към мрежата, за прехвърляне на загубите от течове изцяло за сметка на потребителите и при отказ да бъдат изпълнени инвестиционни задължения за снабдяване с вода и на най-бедните се стигна след народни бунтове до анулиране на сключените с компанията договори и до изгонването й от страната. А в крайна сметка - и до идването на власт на истински, автентичен социален президент, левия синдикалист от индиански произход Ево Моралес.
Не по-различно е поведението на "Суез-Заур" и в съседна Аржентина. Вследствие на опити за неоправдано повишение на цената на водата в Буенос Айрес до непосилно за средния аржентинец ниво и вследствие на неспазване на задължения по договорни инвестиции, както и поради влошаване качеството на водоснабдяването, въпросната компания бе глобена в размер на десетки милиони евро.
След подобни проблеми в Уругвай бяха проведени референдуми, с които гражданите с огромно мнозинство от 2/3 решиха всички общественозначими снабдители на електричество, вода, телефонни услуги и на канализационната мрежа да останат или да бъдат върнати отново на държавата, а западните концесионери и приватизатори в обществено-снабдителния сектор бяха най-учтиво помолени да напуснат страната, т.е. бяха изгонени.
Необяснимо е защо при наличието на толкова красноречиви и поучителни примери управляващите в България упорито продължават да търпят, отдават на концесия и да приватизират обществени сектори за снабдяване на населението с жизненоважни стоки и услуги като вода, електричество, лекарства и медицинско обслужване, телекомуникации и пр., след като световната практика недвусмислено свидетелства, че в обозрима перспектива това води неминуемо до непосилно

повишение на цените

Днес вече сме свидетели на драстично поскъпване на водата и нищо чудно в недалечно бъдеще и тя да се превърне в недостъпен лукс за средностатистическия българин. Само в София за 10 години след отдаване на водоснабдяването на британските концесионери за експлоатиране цената на водата поскъпна пет пъти. А английският мениджър на дружеството, което бе изхвърлено от Боливия, за сметка на софийските граждани си отпусна месечно възнаграждение, равняващо се на една доживотна средна българска заплата!?
Нищо чудно за България, която се управлява от социално безотговорни правителства, които много обещават, но на практика не защитават интересите на гражданите, а и не допускат референдумите като най-директен и най-демократичен израз на народната воля, единствено възможният начин да се спре убийственият ръст на цените за жизненоважни стоки и услуги да се окаже боливийският вариант. Тогава обаче, когато и обществото ни достигне гражданската зрялост и организираност на боливийските индианци.