Апостоли мъченици

Най прилягаше на Владимир Арденски да напише "Първите" - книга за учителите първопроходци в народностното свестяване на похитените българи от петвековния поробител. Защото никой друг писател у нас не познава така добре и отвътре страшната драма на ислямизираните българи, като се започне от онова кърваво "време разделно" и се премине през умишленото противопоставяне от османската власт на българите от различна вяра, през отчуждението на помохамеданчените през робството българи от българската национална общност, оставени в ръцете на ходжите, та да се стигне и до по-късните опити за отродяване, обезбългаряване и дори турцизиране. 

Героите на първата книга "Светлинки в мрака" от "Първите" (изд. "Силует") са истински пионери, повечето съвсем млади, стоици, жертвали здравето си и живота си дори, за да изведат от невежеството и мизерното съществуване еднородните си братя, насила свързани с исляма. И първото, което правят тези не просто даскали, а самоотвержени будители, е да ги научат да четат и пишат на езика, на който говорят - българския. Срещат жесток отпор от заблудите, помрачили националното съзнание. Ислямът е оставил вероломна диря у тези родопски българи, промил е душите им, той е и агресивен, и безжалостен и макар робията да е свършила, молли, ходжи и моалими (учители) продължават да мътят главите на дечицата, българчетата - мохамедани с елиф-а (арабската азбука) и неразбираемите вопли към Аллаха и пророка Мохамед. Кавурската книга е обявена за смъртен враг, чалмалиите фанатици проповядват, че "мохамедански деца са събрани в училище, за да се учат да ядат свинско, вино да пият и какви ли не други "кавурски работи" да правят", затуй не щат кавурски даскали. Напомням това, за да подчертая колко е било трудно на първите учители, посрещнати на нож в родопските села. Още повече че животът на мнозина от тях е истински подвиг, учителят в родопските селища няма подкрепата на обществеността и властта, както е в други части на страната, тук той е самотник срещу коравата броня на невежеството, подчертава авторът. Единственият несъкрушим аргумент на "кавурските даскали" в тази борба с фанатизма е, че езикът, който говорят тия мохамеданчета, е българският, песните, които пеят, са българските песни, приказките, с които се приспиват, са български, самите те са българи, макар и да ги наричали другояче заради вярата - помачета, ахрянчета, та дори турчета, макар да не знаят дума на турски език. Което ги прави не по-малко българи от сънародниците си, у които християнството е оцеляло. Но колцина проумяват това! 

Дълго време след Освобождението в родопските селища с българомохамеданско население няма български училища, тук-там още действат мюсюлманските училища, а някои от тях назовавани и турски. И по-късно по закон трябва да започне вече да се изучава и българско четмо и писмо. И ето тръгват към планината български учители. Посрещат ги с ненавист, омраза и презрение. Владимир Арденски пише: "Повтарят се почти "едно към едно" и условията, при които учителите в началото е трябвало да живеят и работят - най-често в една стаичка с ходжата, с когото делят малкото пространство, понякога и оскъдната храна, трудно се понасят, но се придържат към "колегиален тон" и тихомълком всеки се надява за надмощие в чистите детски души." Ето как се сблъскват мракът и светлината - мракът на ислямските арабски брътвежи и заблуди, проповядвани от ходжите, и светлината на българските букви, разнасяна от учителите апостоли, за да дойде време, когато вече позастарял Ариф Пашалиев от Чепеларе ще рече: "Благодаря на учителите, дето нас ни учили, та изкарах живота си не като кьорав човек, ама мога да чета и писвам български." Или да си припомним дъщерята на дьовленския ходжа, която се омъжила за християнин. Нямало да докара тоя срам на баща си, ако не бе ходила в българско училище, и сега на български пишела любовни писма на галеника си. Или пък старата Доспатченка от Дебрен, повикала учителката Василка Алиманска в дома си, придърпала я до долапа, за да й покаже кандило с профосорник, което е останало от майка й. Ето как се отварят очите за българщината и просветлението.

Първи в това "страшно, но славно дело" е пришълецът от Провадийско Стою Докумов, който в Каменица, Чепинско, прави първия сериозен опит за народностно приобщаване чрез просвета. Неговият възпитаник Мустафа Доспатски е първият българин мохамеданин, постъпил във висше учебно заведение. Стефан Попчакъров - Попчакър, е учител в родното село на автора Текир (Сивино). В четирите отделения е събрал 41 ученици. Петър Пеев посвещава 46 години от живота на децата от Мугла. Две дъщери и жена му умират, но той няма сили да изостави любознателните мугленчета, от които после ще произлязат лекари, инженери, професори. Ловчанката Стефка Събчева пристига в Марулево (дн. Ваклиново), учи децата на четмо и писмо, майките им - на домакинство. Вкарва в класната стая и момичета. Мизерията и недояждането й докарват туберкулоза, умира и остава завинаги в селото - там пожелава да бъде погребана. Сега в някогашното село Марулево в Чеча признателните ваклиновци са й издигнали паметник в центъра на селото - може би единственият в Родопите паметник на учител. Любовта и признателността, която авторът раздава на учителите в Родопите, ме кара да мисля, че има още много празни пиедестали, на които трябва да се издигнат техните паметници. А книгата "Първите. Светлинки в мрака" на Владимир Арденски е също паметник, книжовен - на признателността към учителите пионери, проправяли пъртината на просветата и на народната свяст.