Границите на сценичното пространство
/ брой: 108
Преди време гледах в Учебния театър при НАТФИЗ "Кр. Сарафов" доброто представление "Музиката в твоите ръце" на студентите от класа на професор Дора Рускова. То е обявено за възрастни, но в залата имаше доста деца и възторжените им реакции показваха, че адресът не бива да се ограничава. Нещо повече - етюдният характер на спектакъла и отсъствието на общ сюжет не пречеха на зрителите да се радват на красивите живи сценични картини, "нарисувани" в "скритата камера" (тъмна, черна сцена) от младите актьори със запретнати ръкави (основа на играта бяха оголените им и различно оцветени ръце)...
Един след друг се редяха епизодите - изобретателно решени и красиво превръщащи натурата в театър. Мина време от деня, когато видях това представление, но твърдо помня патетата, които изоставиха майка си и тръгнаха подир пъстрата пеперуда, или двата биещи се змея, или концерта на жабите, или ятата чайки над морето, или лятната и зимната пързалка, или лебедите, които милват своите малки лебедчета, или приказните цветя, или колоритните папагали и какво ли още не. Имах чувството, че само с ръцете си до лактите младите артисти могат да "нарисуват" всяко нещо край нас...
Музиката беше еклектично сглобена, но даваше възможност за ритмично разиграване, а изразните средства (споменатите току-що ръце на актьорите) обединяваха, свързваха фрагментите в стилово цяло. Далеч съм от мисълта, че този начин ще стане водещ в кукления театър, нито че е откритие, но той безспорно е още едно потвърждение за широките жанрови, стилови и всякакви други граници на сценичното пространство. Особено когато е продукт на студентска работа, на учебни опити точно в театралния институт, където експериментите (особено смислените) са добре дошли.
Не съм изобретил аз факта, че за да има театър, е необходима драматургия. Но не мога да скрия, че неведнъж съм се ядосвал на несполучливи режисьорски опити в писането на "текстове" за сцена.
На състоялото се миналата седмица в Търговище тазгодишно издание на фестивала "Вълшебната завеса", който показва пиеси за деца, най-добрата според мен постановка беше "Бедният крал" с автор и режисьор Теодора Попова, с художник Наталия Гочева и с актьори от Кукления театър в Търговище. Гледал съм и други пиеси и драматизации на Теодора Попова и на нейни колеги и някои (не много) са отговаряли до голяма степен на изискванията за литературна основа на представлението. Но техните автори освен че са режисьори, всъщност имат качества и на писатели. Моят протест е срещу онези (те преобладават в театъра за деца), които уж превръщат популярни сюжети от приказки за четене в приказки за театър, но в повечето случаи измъчват и актьори, и зрители с художествената си немощ. За съжаление такива бяха и повечето представления без писателско участие на въпросния фестивал.
За никого не е тайна, че за да има успех и смисъл театралният спектакъл (особено за малчугани), той трябва да отговаря поне на едно от следните задължителните условия: Или след финалните аплодисменти детето да не се пита "Какво беше това?", а да запази в себе си частица от добротата и красотата на видяното - това става, когато в драматургията и в режисурата са спазени изконните принципи на театъра. Или те да бъдат компенсирани от естетическо и емоционално въздействие, постигнато (от автори и изпълнители) с високо майсторство и прецизност. В такива случаи въпросите, които публиката си задава, не засягат яснотата и смисъла, а изразяват възторга от полученото вълнение ("Как е постигнато?").
За съжаление на фестивални и на делнични сцени нерядко се допускат озадачаващи ни с несъстоятелността си гледки, в които се злоупотребява с широките днешни възможности на сценичното изкуство. Тези гледки поставят въпроса не само как и защо са доведени на фестивал, а и как изобщо са приети за показване на публиката, която по тяхна вина има опасност да разлюби театъра. В Търговище видяхме и неуместно или пресилено употребени съвременни изразни средства (например използване на киноекран).
Добре че в повечето представления създателите им се опитваха да докоснат с ясно и благородно послание детските души, а не да взимат акъла на публиката. Това е друга заразна болест, проникнала в театралната ни действителност, но за нея - друг път (както сполучливо завършва статиите си Васето Ганчева).