Да потърсим и заемем мястото си в света

Панко АНЧЕВ

България след 90-те години на ХХ век прилича на птичка, която цял живот е държана в клетка, но изведнъж вратичката й се е отворила и птичката се оказала на свобода. Ала, уви, в новия живот няма нищо друго, освен хищници, които дебнат, за да хванат освободилата се жертва. Няма и обратен път към клетката, където поне те поят и хранят, пък и те пазят. 
И - о, ужас, няма я и самата клетка.
Търсенето на нова клетка стана основна цел на новата българска държавна идеология и на цялата ни външна политика. Такава бе съзряна на Запад, в Европейския съюз и НАТО, които трябва да ни нахранят и спасят, да ни дадат помощи и инвестиции. Ние не говорим за клетка, но я търсим, за да се настаним удобно, и затова я искаме малко по-широка, но в крайна сметка каквато ни я дадат - приемаме я без протести. Важното е да ни оставят постоянно храна и вода. А щом сме нахранени, ще чуруликаме весело и ще прославяме  благодетелите.
Аналогията с клетката е груба, но вярно изразява смисъла и същността на българската външна политика и на търсеното от нас място в международните отношения. От клетка в клетка - това са, грубо казано, историческите етапи на нашата геополитическа доктрина. Това състояние започва да ни харесва, което говори за придобити лоши навици и ленива мисъл.  
Навикът (особено порочният) и ленивият ум не водят далеко; с тях не се стига до заветна цел, тъй като те просто не са в състояние да я издигнат и направят видима. С тях в най-добрия случай се влиза в безпътица. А когато

народ и държава се доверят на водачи

в безпътицата, бедите валят една след друга. Защото ситуациите се менят бързо, променя се съотношението на силите в света и вътре в страната, появяват се нови политически субекти, а навикът те кара да използваш едни и същи поведенчески практики, които са лесни за разгадаване и предвиждане. Нищо, че губиш доверие и пораждаш съмнение за лоялност и почтеност в международната политика. Следствието от такова поведение е отказване от предишния приятел, съюзник и покровител и възхвала с още по-голяма сила на новия... Минава време и се вижда, че всичко като че ли е било напразно, започваш да търсиш отново тясната и противна клетка. Обаче все по-рядко ти обръщат внимание и се заслушват в това, което говориш и искаш. 
Напоследък нашите политици и държавници започнаха да се хвалят, че в междудържавните ни отношения

търсят най-вече прагматизъм

и това според тях е надежден нравствен и политически противовес на предишната идеологизация. Т.е. сега се сприятеляваме единствено с държави, от които бихме получили гарантирана полза. Не правим компромиси, ако те не са в наша полза - нещо от този род ни се втълпява. А ползата са инвестиции, подкрепа в трудни моменти, придобиване на облаги, когато трябва да се дели нещо голямо. Не знам защо трябва да се хвалиш, че си прагматик и че търсиш само изгодата, когато това означава да не си далновиден и да не отчиташ всичко, което един контакт би могъл да ти донесе, освен пряка полза и изгода. И че всичко свеждаш до това другите да дойдат при тебе и да ти построят нещо, което ти после ще притежаваш и обслужваш.

Такава дипломация е дипломация на провинциализма

и посредствеността. Тя е политика на момента, на дребния хитрец, който от бедна мисъл и простотия е готов да лъже за какво ли не, само и само да му повярват.
Политическа философия (доколкото я има) на днешната българска дипломация проповядва, че присъствието ни в света е най-осезателно, когато той дойде у нас и ни достави необходимото или ни помага сами да си го доставим. За да осъществим практически този "философски постулат", сме готови да променим себе си по чужд образ и подобие, за да ни харесат. Какво ли не направихме, за да произведем себе си в ранг на европейци, щедро хвалени от посланиците на някои страни, че много "сме напреднали". Законодателството и държавните институции напълно заприличаха на европейските; лошото е, че и образованието, и културата ни не са вече български. По едно време бяхме готови дори азбуката да си заменим с латинската, само и само да ни признаят за "европейци". А традициите ни вече са чисто и просто не съвсем сполучливи стилизации и консервации, и то пак заради угаждането на "европейските инструкции", повеляващи съхраняване на миналото и неговите паметници. И смятаме собствената си "синхронизация" (което си чисто и просто проявление на комплекс за малоценност и провинциализъм) за високо качество, което ни е направило равни на напредналите. Видяхме обаче, че реките от инвестиции пак не потекоха към нас.
Със своя "прагматизъм" ние още веднъж показваме, че не просто сме изостанали икономически от "напредналия свят", но и че стоим по-долу от него, че не сме пълноценни и годни за самостоятелност. А това практически означава, че нашата прагматичност е синоним на неумение и безпомощност, на духовна бедност и признание за културна изостаналост.
Ако нашата държава следваше в своите международни отношения не принципа на прагматизма, а на равнопоставеността и реципрочността, щеше да се държи по съвсем друг начин и днес мястото ни в Европа и света щеше да е съвсем друго. Въпросът не е в това да отваряш широко вратите си и да каниш света да дойде да види колко зле живееш и колко е длъжен да се смили и да ти помогне, а сам да излезеш в света и

да настояваш да те видят, да те научат

и да се запознаят с уменията ти. Нас не ни знаят, защото никъде почти не присъстваме. Влезте в интернет и проверете колко пъти в световните сайтове на който и да е език се среща името на нашата държава. Нас ни няма дори в страните, които сега наричаме приятелски, съюзнически или Европейски съюз. Дори старобългаристиката и славистиката днес не е повод да се говори за България.
Нашите държавници и идеолози си мислят, че популярността на България ще се засили единствено с туристическата реклама. Цялата енергия и финансовите средства отиват, за да се рекламират курортите. Но да превръщаш страната само в туристическа дестинация,

означава да я обричаш на провинциална екзотика

където задоволеният материално европеец би могъл да намери удоволствия и места, където да си похарчи парите. На такива държави се гледа със снизхождение и съжаление, защото са държави на слугинажа и сервилността, а не на културата, образованието и науката. Т.е. те нямат никаква тежест в международния живот. В крайна сметка туризмът е вътрешен пазар, а не доказателство за международна известност и значимост.
България трябва да покаже на света или поне в по-големите европейски държави, които смята за свои приятели и съюзници (Франция, Германия, Англия, Русия), с които има традиционни културни  връзки, своята култура, разбирана в широк смисъл. Сега в западноевропейските и в руските книжарници няма да намериш нито една българска книга, но там се издават сравнително често книги на писатели от Румъния, Чехия, Унгария, Полша. И не защото те са по-добри и литературата им е "по-европейска", а тъй като държавите им полагат специални грижи това да се случва постоянно. Едва ли оркестър в Европа свири творби на български композитори или ако свири, то е толкова рядко, че не се забелязва дори. Но свирят на творци от споменатите държави. Същото важи и за художниците. Толкова ли е трудно това да се направи? Не говоря за изпълнителското изкуство - то е от друг разряд и не бива до него да се свежда международната известност и слава на България, както впрочем доказват именно чиновниците от Министерството на културата. И понеже не се прави, европейските телевизии и вестници

говорят за България като за страна на проституцията

и организираната престъпност, на крадците-роми и търговци на женска плът. Че откъде да знаят какво друго е тя, когато няма откъде да го научат? Дори в Русия, братска славянска страна,  България почти не съществува. През последните три-четири години се направиха няколко сполучливи опита, чийто автор е бившият вече секретар по културните въпроси Бисер Киров, но те бяха само едно добро начало, което едва ли ще бъде продължено.
Време е да възстановим предишната практика

държавата да финансира активно пробългарската си дейност

в чужбина, като създаде специален фонд и организация за популяризиране на родината зад граница - нещо от рода на франкофонията или фонда "Русский мир", а и на други европейски структури, работещи в полза на своите култури извън пределите на държавата си. Тази организация би следвало да бъде под контрола на правителството, но да събира средства и от частни спомоществователи. Българските културно-информационни центрове да бъдат нейни представители и главни действащи лица. Сегашната работа на тези центрове е трудно забележима поради слабо финансиране, а и защото в повечето случаи се ръководят от неподходящи директори, най-често приближени на чиновниците от МК или на самия министър.
Проблемът, който поставям, е на българската власт и държава като цяло, на нейното желание и интелектуални възможности да променят образа на България и да й осигурят ново място в Европа и света.
Но, от друга страна, си давам сметка, че държавата не прави това вътре в себе си. Тя по никакъв начин не подпомага нито културата, нито науката и образованието, за да прояви разбиране и отдели сили и средства в международен план. Това обаче трябва непременно да стане. България не може повече да не бъде забелязвана.
Една от причините ни икономиката ни да не работи с нужните темпове и да ни изтегли от кризата не е само липсата на инвестиции и пазари, но и нашата неизвестност за света.
И провинциализмът, в който безнадеждно сме изпаднали! Неизвестният и непознатият винаги е оставян сам да се справя със собствените си трудности.
Но нека запомним: той никога не може да се справи сам!