Академичните титли - пак на дневен ред

Две години и осем месеца изминаха от влизането в сила на закона за размножаване на научните титли, известен като Закон за развитието на академичния състав. Хаосът с научните степени и длъжности днес потвърждава само едно - у нас много лесно и бързо се прави голяма беля, но е кауза пердута тя да бъде поправена, преди щетата да стане необратима. И в Румъния бяха приели подобен порочен закон, който позволи на всеки ВУЗ и на всяки научен институт сам да си произвежда професори и доценти по свои си критерии и без контрол на национално равнище. Това стана няколко години преди 2010-а, когато герберският министър Сергей Игнатов нанесе този удар по висшето образование и науката в България. Само че румънците още на втората година осъзнаха, че с

роенето на стотици титулувани калпазани

се погубва авторитетът на преподавателите и учените им. И не просто отмениха закона, а разписаха подробно правила за оценяване по области на науката, сформираха съответни национални комисии и задължиха всички титулувани по времето на злополучния закон да преминат процедура през тях, за да им бъдат признати дисертациите или хабилитирането.
У нас такова нещо е невъзможно да се случи. Ние дори не знаем колко са всъщност новопроизведените професори и доценти. Според правилника за прилагането на т.нар. закон за академичното развитие, всички ВУЗ-ове и научни институции са длъжни в 14-дневен срок след присъждането на научна степен или заемането на научна длъжност да съобщят за това в Националния център за информация и документация (НАЦИД) към просветния министър. От своя страна НАЦИД трябва да поддържа списък на защитените дисертации и на заетите академични длъжности. Този списък, ако го има, е дълбоко секретен за обществеността. Също тъй засекретен е регистърът на лицата, заемащи академични длъжности във ВУЗ, който виси в сайта на просветното министерство само... "за служебно ползване".

Обвити в тази дълбока тайнственост

данните за това колко са реално "игнатовските" професори и доценти постоянно се разминават както в справките на самия НАЦИД, така и с бройките на хабилитираните лица, които НСИ събира паралелно и също директно от ВУЗ-овете и научните организации.
В началото на миналата година ДУМА поиска справка от тогавашното МОМН за новите професори и доценти, заели длъжностите си през 2011 г. МОМН отговори със справка от НАЦИД - за 2011 г. имаме 200 нови професори и 136 доценти. Тогава проверката ни в няколко ВУЗ-а показа обаче, че реално новите професори и доценти са до два пъти повече от посочените от НАЦИД. В справка, поискана също миналата година от ресорната комисия в 41-то НС, новите професори за същата 2011 г. до март 2012 г. се оказаха 309, а доцентите 361. Отделно според данни на НАЦИД от началото на тази година се видя, че през 2012 г. във висшите училища са се появили 385 доценти и 366 професори, а в научните организации - още 90 доценти и 108 професори. Дори без да проявяваме претенции за прецизност към така предоставените данни, излиза, че в първите две години от началото на действието на Игнатовия закон в българските ВУЗ-ове и научни организации са се появили малко под 800 професори и малко над 830 доценти. За 8-те месеца на 2013 г. данни все още не са давани. Според събраните от НСИ данни обаче излиза, че за 2011 и 2012 г. с професорска длъжност са се сдобили само 583-ма преподаватели, а доцентите дори са намалели с един! Което се разминава тотално с реалността. 
 В тази каша обаче НСИ ни дава важен факт за основните трудови договори - от професорите във ВУЗ около 50% преподават на повече от едно място. Което означава, че от относително постоянните като брой около 14 000 преподаватели

7000 "захранват" и легитимират

при акредитацията поне две висши училища. Според правилата на акредитационната агенция (НАОА) един от основните показатели за качество на всяко висше училище, по които се дава оценката при акредитиране, е неговият хабилитиран състав. Това вероятно обяснява дълбоката тайна около регистрите на академичния състав - не бива "странично око" да види кои вузовски структури се крепят на приходящи от другаде преподаватели, които си получават държавната заплата от хазната на заемания от тях щат, докато наливат знания в студентски глави на друго място и на друг договор. Аргументът, че КТ позволява да се работи на два договора, е верен с малката подробност, че на второ работно място човек може да се намира само извън работното си време на първото. Когато един човек пътува да чете лекции от София до Варна и после до Благоевград, кое точно работно време спазва? А ако 50 на сто от професорите и доцентите го правят, къде точно се водят на длъжност? Нали уж Игнатов твърдеше, че законът му ще ограничи "куфарното образование"?
Впрочем Сергей Игнатов обосноваваше агресивното пробутване на закона за "израстването" и с агрумента, че щял да помогне на младите да се развиват. Е, през 2012 г. например на фона на лавината от над 900 новопроизведени професори и доценти заелите длъжност "главен асистент" (според НАЦИД) са 170 души...
Немалко висши училища обаче далновидно се заеха при новия закон да попълнят недостига си на хабилитирани лица. Разбираемо е доказано водещите по качество и по брой на преподаватели и учени институции като СУ и БАН да подобрят по-бързо хабилитирания си състав. През 2012 г. например в СУ са се появили 105 нови хабилитирани лица, в БАН - 111. Това са съответно малко над 5% и малко над 4% от общия брой на преподавателите и учените им. Но какво означава, че Земеделският колеж в Пловдив например през 2011 г. си е произвел 49 нови доценти, като е увеличил с 54% (!) доцентския си състав. Варненският свободен университет през 2012 г. се е сдобил с 22-ма нови доценти и с 25 нови професори, а е назначил... 7 нови главни асистенти. Великотърновският университет - 30 нови професори. Шуменският университет - 22-ма нови доценти и 14 нови професори. Дори Пернишкият университет, който още няма същинска акредитация след създаването си, си е произвел миналата година 6 доценти и 12 професори!
Несъмнено е, че сред новотитулуваните има много качествени преподаватели и учени. Проблемът е, че

няма как да се отличат читавите

сред стотиците новопоявили се хабилитирани лица, създадени без публично утвърдени критерии и без поне минимални изисквания за брой публикации и научна продукция. Известни са вече достатъчно случаи на професори с по една статия в местна вузовска брошурка, които безпроблемно "минават" през добре подбраните журита на принципа "аз на тебе, ти на мене". Други - с по 30 статии в международни издания, са проваляни, защото не се имат я с ректора, я с директора. Иначе, според Игнатовия закон, професор и доцент вече не са звания, а са длъжности, които се заемат в конкретен ВУЗ. И всеки е длъжен да посочва къде е професор. Което, разбира се, никой не прави. Да не говорим, че има произведени доценти и професори, работещи в държавната администрация, не във висше училище. Което по закон уж е нонсенс.
Тази вакханалия, която заличава и девалвира самото понятие за европейско висше образование през ХХI век, очевидно е достатъчно изгодна за мнозина. Сериозните храмове на знанието като БАН, СУ, Медицинският и Техническият университет в София винаги са протестирали срещу този закон. Макар че и Съветът на ректорите, където заседават ръководителите на всички ВУЗ-ове, преди два месеца излезе с настояване спешно да бъдат въведени общи за страната стандарти по области на науката, които да са задължителна гаранция за качество при защитата на дисертации и при избирането на професори и доценти. Ректори обмислят също да има контролен орган и национален списък на хабилитираните преподаватели, от който чрез жребий да се посочват членовете на журитата.
В БАН още по време на служебния кабинет водещи учени изработиха и предадоха в МОМН проект за промяна на правилника към закона, с която можеше буквално за дни да се реши проблемът с поне минимални национални критерии. Не би. Министър Анелия Клисарова обеща категорично, че

общи за страната изисквания по науки

ще бъдат въведени. Не е ясно обаче дали това ще стане бързо, или просто ще чакаме статистиката да каже още колко стотици професори и доценти са се пръкнали през 2013 г.?
Ако отворите научните интернет форуми, тук-там сред всеобщото възмущение от Игнатовия закон ще срещнете и реплика: "Вие какво - пак ВАК ли искате?" Това е перфиден начин да се осуетят всякакви мерки за справяне с хаоса в академичните среди. Впрочем да си ваковски професор днес е доста по-престижно, отколкото да си игнатовски.  Няма в цивилизования свят такива безхаберни защити на дисертации и такова поголовно титулуване на професори и доценти. Голяма част от новите ни хабилитирани лица не биха преминали не просто през ВАК, но и през първите прагове на съответните процедури в Европа и САЩ. А колко години ни трябват, за да ги стигнем румънците?