Цялата ми природа се изявява истински само на сцената

Магдалена Манолова

Преди 5 години на 11 юни се разделихме с голямата българка Гена Димитрова, с един от най-големите гласове, огласяли планетата. Филмова програма "Българското оперно чудо - най-голямото събитие на ХХ век" в рамките на "Софийски музикални седмици" припомни незабравимата Гена. Препълнената зала сякаш не можеше да издържи високия градус на емоцията, събрала тези, които носят в сърцата си спомена за своята Гена. Тази среща изпълни душите им с вяра в изгубената днес духовност. 
Филмът "Гена - гласът на Арена ди Верона" с авторка Магдалена Манолова и режисьор Дочо Боджаков завъртя лентата на времето, когато оперната легенда празнува своя 60-годишен юбилей. Неслучайно Гена пожела да започнем снимките от нейното сбогуване с Арена ди Верона. Тук тя е имала своите звездни мигове, тук става неповторимият "глас на Арена ди Верона". Срещите с колегите й изваяха и един малко познат неин портрет. Припомням някои щрихи. Маурицио Арена, който дирижираше спектакъла "Силата на съдбата", разказа за първата си среща с нея в "Турандот":
"Това бе незабравимо събитие. Гена е най-голямата Турандот и Абигайле в света, завинаги. Тя създаде неповторим ореол около тези роли. Незабравими спомени имам с нея. Гласът й е уникален, той се извисява с необикновена мощ и красота над цялата Арена. Това е глас, който днес е на изчезване. Радост е работата с нея, защото е извор на приятелство и разбирателство. Нещо рядко в нашия свят."
Този портрет, изрисуван от Маурицио Арена, допълни и известният неин колега, певецът Лео Нучи: "Гена е голям приятел. Заедно сме почти 35 години. Не съм срещал сопрани с ръста и силата на Гена. Тя е един от големите вокални паметници на световната опера. На тази сцена тя е имала много звездни мигове. С тях се е прочула не само тя, но и самата Арена ди Верона."
За своя успешен дебют като Джоконда през 1980 г. с Лучано Павароти Гена Димитрова получава наградата "Джовани Дзенатело". Вестниците пишат: "Можем само да съжаляваме, че Гена Димитрова се появява едва сега при нас!" Ето как тя си спомни това изживяване:
"Пред тази хилядна публика изпитвах страх, но цялата ми природа живее и се изявява истински само на сцената. Тук като вулкан изригва това, което ми е дал Бог."
Наистина Гена искреше, когато с камерата влязохме сред публиката. Сякаш тук усещаше диханието на своето оперно семейство. "Нападнаха" я почитатели. С вълнение каза: "Това е моята публика, тя ми дава сили, ние сме като едно цяло, пулсираме в един ритъм. Публиката е моят най-верен критик..."
В това се убедих от думите на неин почитател, дошъл от чужбина: "Гена Димитрова е изключителна, в нея личността е над певеца. Срещата отблизо с повечето артисти често ни разочарова, ореолът около тях някак изчезва поради човешки недостатъци. Докато Гена е искрена приятелка. Тя е всеотдайна на сцената, лишена от завист, раздава се щедро. Това се случва в света на театъра, където има повече фалш, отколкото истина." Ренцо Джакиери, интендант през 2000 г. на Арената, добави свой щрих: "Гена е кралица за публиката на Арената."
Този жив, изпълнен с много багри портрет, събуди спомена за нашата Гена. Нашата Гена, защото я носим в сърцата си. Всекиму тя даваше нещо, зареждаше ни с вяра и воля да се борим и тогава, когато е невъзможно, даряваше ни с възторга си, с добротата. Даряваше усещането за свобода, защото голямото изкуство е територия на свободата. В тази свободна територия разкриваше божествения дар. Когато съм на сцената, Бог е в мен, казваше Гена. В гласа й бе цялата душа. Гласът й плачеше и страдаше, обичаше и се разкайваше, повелително се извисяваше с необикновен усет за характера на героините й. Като весталка в храма на операта всеотдайно тя служи на изкуството и хората цял живот. За нея операта бе храм, в който е научила философията на живота.
Раздялата с обичаната Гена преди 5 години бе болка от загубата на голямата личност, символ на българската духовност, личност, носител на висок морал, издигнал българските върхове в световната цивилизация. Ако днес тя бе жива, съм убедена, че щеше да воюва за българската култура - така, както това правеше приживе.
Това, което Гена ни завеща, е не само в територията на голямото й изкуство, но и на човешките добродетели, изгубени в цинизма на времето ни. Вярваше, че любовта към родината е като любовта към майката. Спомням си молитвата на Гена в навечерието на ХХI век: "Най-важното е да правим повече добри дела, отколкото да сипем красиви думи. Любезността да не се смята за глупост, а уважението да не е диктувано от страх. Трудът да е удовлетворение за усилията, а думата Сърце да се изписва с главна буква. Честта и достойнството да са истинската мярка за човека."