Скромността краси човека

Има хора болни на тема слава, известност, безсмъртие. Грандомани! Познавам някои от тях. Един писател например.

- Мойте книги - казва той - все ще се четат!

- Не беше ли - питам го - мойте песни? И не ставаше ли дума за Вазов?

- Абе къв Вазов?! - прави гнуслива физиономия той. - Вазов! Кой го помни Вазов! А мен ще ме помнят!

А един художник, пак мой познат, през ден, през два върти телефони до Франция. Интересува се дали скоро ще правят пристройка на Лувъра, че да има къде да турят неговите картини.

- След години - казва той - във “Фигаро” ще пише: “Миналата седмица най-посещавани бяха залата на Пикасо и залата на Кристофър Чобанов.”!

Гледам ги, слушам ги и им се чудя! Искат идните поколения да знаят за тях. Искат да ги помнят сто, двеста, триста години. Искат имената им да влязат в учебниците, в енциклопедиите, в туристическите диплянки! Защо?! Какви са тези амбиции?! Каква е тая лудост?! 

Не е ли по-земно, по-човешко да те забравят колкото се може по-скоро? 

Аз например точно това искам! Да ме забравят! Да се чудят как съм се казвал! Да не си спомнят и физиономията ми!

Защото съм скромен човек.

Но преди това искам да направя нещо скромно, достойно за забравяне!

Като скромната афера “Сапио”, да речем! Каква беше тая афера? Кои скромни хора бяха замесени? Колко скромни пари гушнаха? Никой не помни! Дори прокурорите…

Ами фараоните? Направил скромна пирамида, взел и той скромни пари, част от тях превел в скромна чужда банка, част раздал на скромни красиви жени, част изпил със скромни другари… Да, но как му беше скромното име? Недялко ли беше или Недялков? Пешо, Гошо или Никодим? А може би Анжел? Никой не го помни! Вече дори и ужилените…

Ей такова скромно нещо искам да направя и аз, а след година-две някъде там, на Хаваите да си отворя скромната електронна поща и да прочета скромно писмо от скромен приятел. И в писмото той да ми пише: “Пий си водката спокойно, Мите! Тук никой не си спомня за тебе! И я карай все така скромната! Скромността краси човека!”