Проф. Петко Ст. Петков: Когато има ясен път, да не се отбиваме

Интервю на Ина МИХАЙЛОВА

Проф. д-р ПЕТКО СТ. ПЕТКОВ е преподавател по нова история на България в Историческия факултет на Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Автор е на няколко монографии, учебници и учебни помагала, документални сборници, студии и статии по различни проблеми на новата българска история ХIХ-ХХ век, по въпроси на културното наследство, официалните празници, политическите отношения и българския конституционализъм. Член е на Съюза на учените в България и е председател на великотърновския му клон.

- Проф. Петков, 146 години след Априлското въстание има ли все още нещо, което да не знаем за него и да не оценяваме по достойнство?
- След дългогодишни усилия на по-млади историци от 90-те години на миналия век вече не се говори за неуспех на Априлското въстание, защото всъщност то е политически най-успешното въоръжено начинание на българите срещу Османската империя. Признават се и някои от грешките в подготовката и организацията му - липсата на решение за обща начална дата на бунта за всички окръзи, както и на общ ръководен щаб, довели до съществени загуби от страна на въстаниците и мирното българско население.
Преодоля се, макар и частично, едностранчивото разбиране, че само част от българския народ е проявила родолюбие и жертвоготовност през 1876 г., че представителите на по-заможните прослойки и на еволюционистката интелигенция не са подкрепили каузата на въстанието, като ясно беше показана тяхната значителна роля за успеха на политическите цели на въстанието след неговото потушаване. Например мисията на М. Балабанов и Др. Цанков, ролята на Екзархията и лично на Антим I и др. Благодарение на тази мисия широкият обществен отзвук от жестоко потушеното въстание в Европа беше насочен към реални и гарантирани от европейските велики сили промени в Турция с оглед удовлетворяване справедливите искания на балканските християни за политическо самоуправление.
Напоследък все по-разбираема става и констатацията, че с решението за въстание при ограничен военен ресурс от българска страна и обективно следващото половинчато решение на българския въпрос гюргевските апостоли слагат край на продължителния еволюционен преход на българите към Новото време и Модерността, който имаше за цел постепенно постигане на административно и политическо самоуправление, но в пълните национални граници или поне в тези на Екзархията, признати и от великите сили.
Казано с други думи, с така организираното въстание през 1876 г. и с прехвърлянето на отговорността за решаване на българския въпрос върху Русия и другите велики сили беше невъзможно постигането на вече формиралия се национален идеал за модерна и унитарна българска държава, обхващаща цялото национално землище.
С въстанието, подготвено по плана на Гюргевския комитет, т.е. с недостатъчно военни сили, с акцент върху отбранителната тактика и при ясното съзнание, че бунтът няма за цел да реши българския въпрос, а само да го постави на вниманието на великите сили, историческото развитие на българите претърпя решителна, категорична и съдбовна промяна.
- Историците са единодушни, че Априлското въстание е върхова проява на десетилетните борби за Освобождение и поставяне на основите на модерната българска държава. Какви цели си поставят организаторите? Неуспехът на въстанието всъщност до какво води?
- В резултат от въстанието кризата в Османската империя се изостря до краен предел. Варварското потушаване на въстанието от османските власти става повод за насочване на дипломатическата активност на големите държави по начин, който в крайна сметка довежда до Освобождение, сиреч до създаване на нова българска държава, но само върху малка част от националната територия.
Съществуват ясни свидетелства за целите, които си поставят организаторите на най-голямото българско въоръжено надигане срещу Османската империя - Априлското въстание. Ето какво заявяват четирима от тях. Георги Бенковски: "Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога не ще заздравее. А Русия - нека тя заповяда!". Тодор Каблешков: "Не в куршума и кремъклийката се надявах, а в гърмежа й, който трябваше да стигне до ушите на Европа, на братска Русия." Цанко Дюстабанов: "Нашата цел не е била да ви надвием със сила, а само да ви предизвикаме да направите зверствата, които вече премного направихте, и благодарение на които се компрометирахте пред целия образован свят. И тая наша цел е достигната вече. И тъй, ний ви победихме." И пак той: "С въстанието ние не ще освободим България. В това съм твърдо убеден. Но ще научим българина да знае как да мре... и ще дадем възможност на Русия да вдигне гюрултията." Стоян Заимов: "Въстанието от 1876 година беше чисто българска работа, самостоятелен труд - инициатива чисто българска, поддържана с български средства. Това прави чест на нашия народЕ Но че това движение не беше по народните налични сили и че то се нуждаеше от Дяда Ивана, чини ми се, че всекой признава."
И наистина, въстанията на християните в Херцеговина, Босна и България през 1875 и 1876 г. и последвалата сръбско-черногорско-турска война 1876 г. успяват да принудят великите сили да се намесят за уреждането на поредната остра политическа криза в Османската империя. Целта на гюргевските апостоли е постигната. Големите държави обсъждат различни варианти за удовлетворяване справедливите искания на въстаниците за политическа самостоятелност. Но това те правят, ръководейки се единствено от своите великодържавни интереси. По този начин обаче българският въпрос (и без това превърнал се в международен с решенията на Парижкия конгрес 1856 г.) е поставен в изключителна зависимост от противоречивите интереси на великите сили.
С така организираното въстание през 1876 г. е невъзможно да се създаде едновременно голяма (т.е. върху значителна част от националната територия) и независима българска държава, какъвто е възрожденският идеал. Такава нова велика сила на Балканите - простряла се от Видин до Одрин и от Тулча до Охрид - не желае нито една от големите държави, в това число и Русия. Изтъквайки това обективно следствие от българската политическа активност през 1875-1876 г., не омаловажавам ни най-малко героизма и саможертвата на хилядите българи, участвали във въстанията и платили с живота си за възстановяването на българската държава. Посочването му е продиктувано от обстоятелството, че тази малка, но немаловажна част от цялата истина обикновено се премълчава, не се анализира критично, а тя има съществено отражение върху развитието на редица процеси в българското общество.
Друг неизбежен резултат от провокираната с Априлското въстание европейска намеса е, че след създаването на новата българска държава през 1879 г. тя започва самостоятелното си развитие с висока степен на зависимост от противоречивите интереси на великите сили и при общопризнатата политическа доминация на Русия в Българското княжество. Обективният исторически подход при тълкуването на фактите изисква да се признае, че не някой друг, а българският политически елит (макар и не целият) направи Русия вътрешнополитически фактор, като я застави да се заеме с освобождението на страната, което не можеше да не доведе до руска окупация на България (такава дори се предвиждаше в програмата на Българското централно благотворително общество от 19.11.1876 г.). Същият този елит, след като не успя сам да се справи с управлението на Княжеството и правилно да съветва младия си и неопитен монарх Александър I (главно поради партизански противоборства и поради липсата на осъзнат и неотклонно следван приоритет на държавните и националните интереси над партийните и личните), допусна пряката намеса на официален Петербург в ръководството на държавата чрез руски министри, генерали и недобросъвестни дипломатически агенти, с което сам създаде предпоставките за острата политическа криза от средата на 80-те години. Изтъкването на тези далечни последици от българската радикална политическа активност през 1875-1876 г. позволява по-обективно и най-вече по-цялостно да се представят и обяснят някои неблагоприятни, но закономерни следствия от Априлското въстание, свързани с предизвиканата от него намеса на великите сили и особено на Русия в политическото развитие на България.
- Април 1876 г. провокира Европа и света. Но и като че ли е голямото доказателство, че свободата ни не е дошла даром, ние не сме "освободени"?
- Години наред се приемаше, че ние, българите, сме "освободени", сиреч българската държава е създадена в резултат на война между две империи и компромис между великите сили. Тази констатация не е невярна, но не трябва да се забравя, че основен повод за отлаганата и дори нежелана от страна на дипломацията на Русия нейна военна намеса е най-вече Българският Април 1876 г. Със своето саможертвено надигане през пролетта на 1876 г. срещу един силен, очаквано превъзхождащ ги противник, чиято жестокост беше известна и очаквана, българите показаха на света, че заслужават своята политическа самостоятелност. За това величие, смелост и дързост трябва да си спомняме в дните, когато поменаваме героите на Априлското въстание. Само ако си представим реалната ситуация и действителното съотношение на силите при избухването на въстанието - многобройна и наскоро превъоръжена османска редовна армия и значителни резерви от нередовни османски части срещу многократно по-малоброен противник - българските въстаници, само една трета от които имат някакво, предимно старо огнестрелно оръжие - ще можем да осъзнаем величието и саможертвата на априлци.
- Кои са посланията от онова събрание на Оборище, които все още като че ли не можем да разчетем правилно?
- Решението, взето на Оборище - "Свобода или смърт на цялото население" - не е просто лозунг на шепа ентусиасти. Още в началото си българското Освобождение, т.е. създаването на нова българска държава, е платено с кръвта на жертвите от въстанието. А като се има предвид и активното и много полезно за военния успех на Русия участие на българския народ във войната през 1877-1878 г., то днес без преувеличение можем да твърдим, че българите през 1876-1878 г. са съосвободители на отечеството си.
- Какъв е съвременният прочит на Априлското въстание? Какви са поуките, които като народ все още не можем да извлечем? Кога най-сетне ще станем българофили? Постигнахме ли Идеала за Освобождение?
- За мен първата поука от априлско-майския урок от 1876 г. е, че когато има ясен път, водещ към общото българско добруване, то не трябва да се отбиваме от него, доверявайки се на някои нетърпеливци, на които им се ще и се надяват, че ще намерят по-кратка пътека към Голямата цел и по-скорошна реализация на управленските си амбиции. Такъв бавен, но видим път към самостоятелното държавно бъдеще на българите през първата половина на 70-те години на ХIХ в. вече имаше. Учредената в резултат от десетилетни предимно самостоятелни усилия и борби Екзархия беше всъщност една българска протодържава, призната и от султана, и от великите сили. Този подход беше еволюционен, както и повечето процеси и трайни успехи през т.нар. Възраждане. Той беше съобразен със съществените и необратими промени в Източния въпрос след Кримската война и Парижкия договор от 1856 г., които налагаха всяко изменение на границите на османската държава да става само и единствено със съгласието на всички велики сили. Но с импулсивните решения за радикална развръзка на българския въпрос, взети през лятото на 1875 г. от БРК на Христо Ботев и повторени от гюргевските апостоли, на този път се тури край и българският въпрос се предаде изцяло в ръцете на големите държави, които си имаха, имат и сега, собствени интереси.
Казано иначе, колкото и да изглежда трудно, а за някои отродени дори и невъзможно, по-добре е българите да са сбрани и сами да постигат актуалните си цели. А за това винаги е било необходимо да се поприберат малко острите партийни лакти и без да ставаме безцветни или едноцветни, сами да си подредим и къщата, и двора, докато ги имаме все още. Само така ще се сбъдне голямата мечта на Васил Левски "наше Българско да блести като една звезда на европейския небосклон". Не съм сигурен обаче, че българите, както и повечето народи, са склонни да се учат от историята си, та затова вероятно част от нейните уроци ще ни бъдат повторени за затвърждаване. А някои политици със сигурност ще получат незадоволителни оценки от народа си и от Историята.