С лъвски скокове през историята българска

В източниците се срещат различни сведения,  свързани с произхода на прозвището Левски. В народната памет като най-възприето и разпространено е даденото от идеолога на нашата национална революция Георги Стойков Раковски по време на Първата Белградска легия, когато Васил Иванов Кунчев

прескочил дълбок, широк и дълъг изкоп

затруднил другите легисти, които не могли да го прескочат. Тогава неговият скок бил наречен "лъвски".
Съобщава се още, че прозвището Левски Апостола получава по време на неговото учителствуване в Добруджа. В документирана преписка учителят Манчо Ненков Джуджев съобщава: "Дяконе Василе, Левски те кръстихме, когато ний тогаз; от Еникъой в Конгас, като прескочи хаджи Герговата мааза. 1868. с. Зебил. М.Н. Джуджев".
Има предание, съгласно което Васил е бил много добре физически сложен още в ранните си детски години, когато прескачал трапове и ровове, които другите деца не успявали да преодолеят. А като ученик бил най-добрия на дълъг скок. В игрите Васил скачал най-високо и най-надалече, и другарчетата му винаги определяли неговите скокове като "лъвски". Оттогава млади и по-стари започнали да наричат Васил Иванов Кунчев Левски.
Още от малък Васил защитавал онеправданите и наказвал ония, които се гаврят с тях. В един топъл и весел ден в реката си играела голяма група деца, плискали се, гонели се, плували... Изведнъж лицето на Васил се променило и пребледняло. Той видял, как по средата на реката грохнал и изнемощял старец носел на гърба си охранен и дебел турчин. Нещастникът се олюлявал от тежестта, а турчинът, без да го остави на мира, непрекъснато ругаел. Васил

не можал да удържи възмущението и гнева си

Щом чул, че османлията се заканва за разправа с гяурите, грабнал един камък, хвърлил го върху турчина и го ударил по устата, която продължавала да бълва проклятия.
Когато Васил останал сирак, майка му се принудила да го даде послушник при брат си, станал по-късно архимандрит Хаджи Василий. Колкото вуйчото бил покорен на турците и ненаситен по отношение на даренията и данъците, които събирал от бедните българи, толкова дякон Василий се отличавал със своята скромност, сговорливост с българите и бил неотстъпчив, непокорен и отмъстителен спрямо поробителите турци.
Дякон Игнатий останал много недоволен от безмилостното поведение на вуйчо си хаджи Василий, когато веднъж в селата от Старозагорския край събирали подаръци за църквата. Той видял как бедните и отрудени селяни давали и последния си залък хляб. Когато си напълнили дисагите с хляб и други продукти, вуйчото извикал на дякон Василий да си хвърли расото и да завие сеното.  Разочарованият и възмутен дякон Игнатий отговорил: Това расо ми е дадено да служа на Бога, а не да събирам подаяния с него. Животът на хората е достатъчно черен, за да гледат как с черните си дрехи черни души ограбват и малкото, което им е останало. По-добре да ходя като дрипав селянин, отколкото да срамя одеждите, дадени ми за свята служба на народа. Пък има и

друг олтар, където с гордост ще застана

Друг път, търсейки усамотение, младият дякон Игнатий излязъл на разходка наоколо из лозята, които обграждали сопотския мъжки манастир. В последно време често размишлявал върху тежкото положение на своите енориаши, които страдали от немотията си и от безправието на техния начин на живот. Той наблюдавал как се подигравали, гаврели, ограбвали, как са ги заставяли да работят ангария и да плащат непосилни данъци и как са им отнемали и децата дори, без да има на кого да се жалват или оплачат. Изведнъж жалостни писъци нарушили тишината и размислите на дякона. Установил посоката, от която се чуват виковете, дякон Игнатий с лъвски скокове се отправил натам. Колкото повече наближавал местопроизшествието, толкова по-отчетливо дяконът долавял  жалостните стенания на жени "проснати върху синура на едно лозе". Това удвоило силите му. Не било трудно да установи какво е намислил да върши османлията. Тогава Божият служител, милостивият и състрадателен дякон Игнатий се нахвърлил върху злосторника и осуетил неговите по-нататъшни набези. После си помислил: "Ще трябва да помагам не само на отделни хора, а на целия народ... Пък ако загубя, да загубя само себе си, ако спечеля, да спечеля за всички."
Друг път Васил Левски видял как турци, качили се на гърбовете на двама българи, които пренасяли дърва от близката гора, самодоволно си разказвали разни весели историйки и не искали да знаят как бедните селяни носели тежките, охранени и дебели турци. Левски се ядосал много и на селяните, показали се като покорна рая, и на турците за безцеремонното им недостойно и жалко поведение на поробители, и разгневено извикал "Смърт на изедниците"... Обяздил кончето си и побързал да се прибере у дома, при майка си, прегърнал я и й казал: "Сбогом, майко, и не тъжи! 

 Роб не мога да бъда

и робските души не ми са по сърце. Ще тръгна да будя народа, с вяра ще го дарявам, с надежда ще го окрилям. Благослови, майко, и ти пътя ми".
Майката на Васил Гина Караиванова прегърнала любимия си син, благословила го "и с мислите си тръгнала след него да обикаля и организира народа за борба с многовековния поробител".
През есента на 1861 г. Васил Левски постъпва в Първа българска легия в Белград, организирана от войводата Георги Ст. Раковски, когото той боготворял като най-големия учен на милото отечество, пръв български държавник и пророк на организираната революция. Между легистите Левски се ползвал с името на тих, скромен, мил и твърде свенлив момък, който за голяма изненада на всички установявал другарски и приятелски отношения с най-буйните яки и смели мъже в легията, между които били Стефан Караджа, книговезецът Христо Иванов, когото още наричали - Големия, и др. На първи август 1962 г. прославеният войвода,  учител и организатор на революционно настроената българска емиграция Георги Раковски раздал на четниците да се запознаят с прокламацията към българския народ, в която между другото се чете: "Нашата свобода от нас зависи... свобода или смърт, и с пламенен меч да вървим под знамената на непобедимия Български лъв."
Четейки, Васил Левски полугласно разсъждавал с думите: "Колко пъти са ми казвали, че скачам като лъв, но още нито веднъж не съм се подписал Левский. А как бих искал да вървя под знамената на непобедимия Български лъв с това име. Нали дойдох в Белградската легия, за да се бия за България". Неделно време започнал да ходи в казармата да се учи да се сражава с хладно оръжие - меч и сабя. Под влияние на Г. С. Раковски, Панайот Хитов, Филип Тотьо и водените разговори и спорове за освобождението на България чрез формирането на хайдушки чети Васил Левски се убеждавал все повече, че и при Втората българска легия "сърбите няма да ги подкрепят и да ги пуснат през границата, за да действат за освобождението на България".

Легията била разпусната
 
След разтурването на Първата българска легия в Белград тръгва за Българско, през 1864 г. учителства в с. Войнягово, намиращо се недалече от родния му град Карлово. Неслучайно в своята революционна дейност той се опира на духовници и учители, които стават негови съмишленици, верни сподвижници и помагачи. Левски е имал особено голяма почит към просветната дейност, респ. към учителите, и много е разчитал на тях. През цялото това време той пътува, събира информация и наблюдения за обстановката в България и за положението на поробеното население в Българско. Всичко това не само обогатявало неговия опит като практическа революционна школа, но спомагало за неговото развитие и идейно израстване. Съществена роля в изграждането на бившия дякон като професионален революционер има участието му като знаменосец в четата на П. Хитов и обучението му в двете български легии.
Неуспехът на четите през 1867 г. и 1868 г. създава условия за преоценка на начина, по които се водят българските освободителни борби. Още по време на легията Апостола достига до гениалното прозрение, което споделя с Панайот Хитов, че четническото движение е изживяло времето си и че освобождението на Отечеството може да стане само чрез организирана общонационална революция, и се заема със създаването на вътрешната революционна организация чрез изграждането на мрежа от тайни революционни комитети.

Васил Левски в униформата на Първа българска легия