Приживе ме прегърнете пламенно!
И в шестата стихосбирка на поета Светозар Аврамов светлината и сенките делят мегдан
/ брой: 24
Преди петнадесетина години, когато Светозар Аврамов беше съвсем млада надежда в българската поезия, беше представен твърде ефектно на публиката от литературния критик Любен Бумбалов, светла му памет... Казвайки думата светла, се сещам за заглавието на Светозар "Светлинен брод", което Бумбалов оцени високо. След това има и други книги на този автор, в които присъства светлината, както и в името му... Например "Просветление"... И още - "Изправен като светлина". Сега на нашето внимание е шестата стихосбирка на поета - "Приживе" (изда телство "Лице"). И в нея светлината и сенките делят мегдан. Казвам сенките, които са производни на светлината, тази светлина, която е заложена и в името, и в словото на Светозар. Говоря по свойски и бързам да отбележа, че макар по години да сме разделени цяло поколение, той ми е приятел, много близък и неведнъж сме водили дълги разговори на семейни празненства и у нас, и у тях.
Светът в неговите стихове ми е близък и благородството и човеколюбието на Светльо ме задължават да му кажа приживе, тук и сега, че е един болезнен поет, че се вълнувам от неговото елегично слово, наелектризирано с много емоции и светлина, а аз приемам неговата емоция като морал - с много болка по несъстоялия се наш живот. Затова ще му припомня нещо от мъдрия Атанас Далчев, че всеки живот е един неуспех...
Предишната му стихосбирка - "Изправен като светлина", е с впечатляващо присъствие на рисунки от Светлин Русев, нещо като тандем - със светлина и в името на художника, а и в поетичните му илюстрации дискретната светлина търси осветените полета на поетовата душа. Стихотворението "Друго писмо до Светлин" с мото от поета Константин Павлов, е моят фаворит в "Приживе". Защото е отговор на всички поетови терзания. Не знам дали си дава сметка каква енергия е заложил в това "Друго писмо до Светлин", което е и до него, и до мен, и до всички нас. Аз просто успях да събера себе си в тези думи, да му припомня приятелски няколко стиха от този негов експлозив.
Животът е навярно точно туй,
което ще се случи след смъртта ни,
което се е случило до днес.
Животът ни не е това, което чакаме сега -
в мига на жажда за признание.
Животът никога не би могъл да бъде
венец от днешна слава!
Животът ни със сигурност е белег
от слова и багри,
които бъдещето ще признае!...
В един момент бях решил за себе си, че светлината при този поет е привнесена в неговата атмосфера. Но не навсякъде. Цитатът е с вътрешна светлина. Тя е в думите, в чувството, в сетивата...
В програмното стихотворение, дало заглавието и на книгата, поетът иска от нас: "...приживе ме прегърнете пламенно...". И се досещам за най-близките хора на Светозар, които са около него, общува с тях, живее с тях - майка, баща, брат, дъщеря... Този светлинен кръг - бащата, изправен като светлина, братът, с когото поетът иска и в другия светлинен живот да бъдат пак братя... Зад този кръг има друг - приятели... И друг... И друг... И въпреки това самотата, поете, е най-големият проблем за изритания от рая човек. Знаеш ли, че само седем часа е щастливият живот на Адам и Ева в рая. На седмия час Творецът разбрал грешката си... И след съблазънта на Ева - два часа по-късно, ги изхвърлил... към ада, където се плодят и до днес... Знаеш кой е казал: "Светлина, повече светлина..." Не помръквай, поете.