Орхан Кемал - класик на турския роман

"Произшествието" - книга първа от трилогията "Господарката на чифлика" от Орхан Кемал, пуска ИК "Хермес" в превод на Орлин Събев, научи ДУМА от Десислава Стаменова.
Орхан Кемал е роден на 15 септември 1914 г. в Джейхан, област Адана, Турция, и умира от спонтанен мозъчен кръвоизлив през 1970 г. в София, по време на гостуване в България. От младежките си години Орхан Кемал работи в текстилни фабрики и отблизо се запознава с тежкия физически труд. По-късно преживяванията му ще повлияят сериозно върху творчеството му. Прогресивните политически възгледи на още младия Кемал му донасят петгодишна затворническа присъда. Тази мрачна страница от живота му обаче е белязана от съдбовна среща. Младежът се запознава с поета Назъм Хикмет - една от най-важните фигури на турската литература. Преживяванията на Кемал през затворническите му години и възгледите му, споделени и оформени от Хикмет, са публикувани в неговите мемоари.
Кемал е смятан за един от класиците на съвременната турска литература. Първият му роман е публикуван през 1949 г., а книгите му са преведени на десетки езици. Автор е на 28 романа и една пиеса, както и на 12 разказа. По творбите му има 21 филмови адаптации. Персонажите на Кемал и историите им предизвикват сравнения с големи имена от световната литература като Чарлз Дикенс и Джон Стайнбек. В знак на почит към личността и творчеството на автора в Турция е основана литературна награда за романи "Орхан Кемал". Неин носител е и Нобеловият лауреат Орхан Памук. Домът на Кемал е превърнат в музей.

Кадри от сериала на Kanal D

Трилогията

"Господарката на чифлика" е история в три части, в която Кемал описва живота на обикновените хора в променящото се общество на Турция през първата половина на XX век, техните страсти и любови, разочарования и надежди.
Гюллю е бедно момиче, което работи във фабрика за преработка на памук в Адана. Животът й е суров, но лъчът светлина в дните й е любовта й към Кемал, млад мъж от арабски произход, който също работи във фабриката. Чувствата им обаче срещат непреодолимо препятствие.
Племенникът на богатия чифликчия Музафер харесва Гюллю и решава, че я иска за своя жена. Бащата на момичето вижда в този брак изгодна сделка, чрез която да подобри социалното си положение, и с охота дава дъщеря си срещу солидна сума пари. Въпреки всичко Гюллю остава непреклонна и отстоява любовта си към Кемал с всички сили. Плановете на баща й Джемшир и брат й Хамза обаче са различни.
Превратностите на съдбата разделят завинаги двамата млади. Гюллю все пак успява да намери утеха и любов в лицето на заможния Музафер бей, за когото се омъжва, и заживява в чифлика. Животът им ги изправя пред много трудности, но никой не е готов за трагедията, която настъпва. Хабип - селянин, чиято земя Музафер заграбва, отмъщава на богаташа за унижението и нещастието си и го убива. Останала сама, вдовицата Гюллю се превръща в господарката на чифлика...
По трилогията "Господарката на чифлика" е заснет един от най-популярните и хитови телевизионни сериали, продуциран от турския Kanal D. Една от главните мъжки роли се изпълнява от Мехмед Аслантуг, известен на българската публика с участието си в ролята на Селим от сериала "Истанбулска приказка".
Публикуваме откъс от първата част на трилогията, предоставен ни от ИК "Хермес".


Гюллю и Кемал

Кемал Арабина седеше по това време върху дървения сандък до главната машина. Беше закрил лицето си с длани. Душата му се свиваше. Днес поне петнайсет пъти бяха минали пред машинното отделение. Какво ли искаха? Докога щеше да продължава това? Ако Гюллю не го беше молила, знаеше какво да направи. Щеше хубаво да натупа Слепия Тахир и Хамза. Особено пък Хамза! Смяташе се за голямата работа. Носеше пояс на кръста, пъхаше в него нож и се пъчеше наляво и надясно заради това, че си има вземане-даване с покварената жена на директора...
Въздъхна.
Ако Гюллю не му беше казала "Моля те, Кемал, ако се боиш от бога, не им обръщай внимание, иначе ще намериш смъртта си!", щеше да им даде да разберат кой е Кемал! Ако тя не беше се намесила, не беше го молила така горещо... Нищо, като минават пред вратата на машинното, той ги гледаше накриво и плюеше на пода. А когато мъже се гледат накриво и плюят на земята, значи предстои премерване на силите, но в случая... Може би се хвалят колко са го уплашили. Как не, Кемал от никого не се бои, та от тях ли! Ако ще дузина като Хамза и Слепия Тахир да застанат насреща му, пак щеше да им види сметката.
Стана от сандъка, скръсти ръце зад гърба си и погледна през прозореца на машинното към скупчените в двора бали памук.

На посещение в къщата музей на писателя

А може би го следят. Не беше много сигурен,  но така му се струваше. Тъй като не можеше да се унижи и да погледне назад, не извърна глава, за да види какво се случва зад гърба му. Да не се беше обаждала Гюллю и молила: "Ако си богобоязлив, не им обръщай внимание, иначе ще намериш смъртта си!". Тя бе склонила глава пред тях. Не само че самата смяташе така, но и беше накарала най-близката си приятелка Пакизе да му каже същото. Затова и преглъщаше и щеше да преглъща докрай. Иначе, той си знаеше...
Последния път, когато ходиха на кино, Слепия Тахир ги видя и сигурно е казал на Хамза. След това, остави че не ходеха вече на кино, ами дори и не бяха се срещали. А така му се искаше да я види!
Спомни си как я прегръщаше в киносалона.
Така се ядоса! Целият се разтрепери.
Бе казала да му предадат, че ако той я иска, тя ще избяга. Ако я искал. Разбира се, че я иска. При това много, ама какво от това... Не можеха да се издържат със заплатата му. Не можеха, защото трябваше да живеят отделно, когато се оженят. Нямаше да се поберат в малката къщичка на майка му. Ако наеме квартира, половината му пари щяха да отиват за наема. Да речем, че намерят квартира, ами мебели? Трябваше си маса, столове, съдове, пердета и още какво ли не. Дали да не каже на майка си? Знаеше като две и две четири, че старицата ще му отвърне: "Вземете се синко, ще намерим място за всички!".
Ех, каква майка имаше!
Забрави Гюллю, когато мислеше за майка си. Тя го прегръщаше с думите "Синко, Кемал!" и сякаш мед й капеше от устата. Горката старица, нямаше си никого.
Отдръпна се от прозореца, отиде към вратата, после се върна отново и изведнъж се сети за казармата. Може би щяха да го вземат войник следващата година. Беше се явил пред донаборна комисия, определиха го за артилерист. Открояваше се сред другите като най-едър, най-висок, най-здрав и затова единствено него избраха за артилерията. Бяха влезли пред комисията, тя ги огледа. Председателят на комисията заключи категорично: "Пиши, артилерист!" Много му хареса това, изпита гордост. После разказа на майка си, тя също се развълнува и както винаги, когато изпитваше голяма радост, едри капки сълзи се стекоха по лицето й. Та нали другите майки не бяха майки на артилеристи! Поне в махалата. Дори и Гюллю изпита гордост от това, че е определен за артилерията и че този едър, снажен и юначен мъж е нейният любим.
Дойде и пак седна пред прозореца. Беше се зарадвал, но какво от това. Макар че до него достигнаха думите на Гюллю, споделени пред приятелката й: "Да ме открадне, ако ме иска, ще избягам", не можеше да й каже: "Избягай!"
Наистина, ако баща му беше жив, щеше да му каже да не се жени, преди да си изкара казармата, но това не беше нормална женитба. Донякъде се налагаше да се ожени. Псетата, които минаваха днес пред машинното отделение, сякаш за да го дразнят, можеха утре да започнат да тормозят Гюллю. Тогава? Тогава, независимо на каква цена, можеше да се наложи да я спасява от тях, като я хване за ръката. Ех, само да имаше пари!
Пак се отдръпна от прозореца и закрачи бавно и замислено към вратата на машинното.
Ако не беше починал баща му, нямаше да се колебае, щеше да открадне момичето и когато му дойде времето, да отиде в казармата. Ако баща му беше жив, нямаше да има тези проблеми. Можеше ли нещо да го замести? Сега по-добре разбираше какво значи да имаш баща...
С ръце, скръстени зад гърба, Кемал се доближи и застана пред добре смазаните с машинно масло обръчи.
Смътно си спомняше баща си. Често с родителите си събираше на полето бамя. Веднъж, в един такъв ден, лудата овца на комшиите, скъсала връвта си, бе нападнала Кемал. Той се бе претърколил в канавката, крещейки от уплаха. И тогава именно баща му... Като светкавица се бе стрелнал към него, беше го вдигнал от канавката и започнал да го утешава. После с камък беше счупил рогата на овцата.
Пазеше този малък спомен от своето ранно детство. После минаха години, порасна, помагаше на баща си и майка си и с мотика в ръка копаеше така, сякаш се състезаваше с тях. Но най-добре помнеше именно случката с лудата овца. Може би защото тогава видя колко е силна бащината обич!
Да, прав щеше да е баща му. Най-добре беше да се ожени след казармата. Само да знаеше, че дотогава няма да скроят шапка на момичето, щеше да й сложи на пръста годежен пръстен и да отиде да служи...