Новите стратегически планове на Пентагона -

Това, че историята се повтаря, е факт, макар че мнозина го оспорват. За това напомня в последната си книга "Световният ред" световноизвестният дипломат и политолог Кисинджър(самият той се е плъзгал по непредвидимата спирала на историята - родил се е като  европейското момче Хайнц Курт Кизингер, а пък светът ще го запомни като американеца Хенри Кисинджър). Въпросният несъмнено компетентен и ерудиран автор - в анализа си за политиката на Япония преди четири века (1650 г.) - напомня за инвазията й срещу Корея; всичко протича по предварителния план до момента, когато близо до река Ялу (Северна Корея) имперските боици са посрещнати от многочислена китайска армия, разбити и отхвърлени далеч на юг. Кисинджър пише, че ако американските стратези от средата на миналия век са имали по-добра историческа памет, може би е нямало да повторят японската грешка. Четиристотин години по-късно, по време на Корейската война (1950 -1953), големи бойни части на САЩ, навлезли дълбоко на север (в района на същата река Ялу), са нападнати и избити до крак от внезапно появили се (откъм китайска територия) мощни военни съединения. Вместо да отпътуват към близките си за Коледа, около 20 хиляди войници на САЩ намират смъртта си там...
Не би ми се искало, драги читатели, да ви занимавам с исторически екскурси, ако

подобни, будещи тревога паралели

 не се налагат и в наши дни. Какво имам предвид? След по-малко от половин година, на девети май 2015-а, светът ще чества 70-годишнината от капитулацията на нацистка Германия: краха на поредната налудничава мечта за господство над цяла Европа, появила се в размътения мозък на един ефрейтор. Разбира се, от май 1945 г. до ега е изтекла много вода, но дали идеята за глобално господство е изчезнала завинаги? Някои факти и компетентни анализи ме карат да смятам, че прословутото "колело на историята" отново се завърта и ние се оказваме пак там - където е бил светът преди 70 години. И че отново някой стратег крои (или по-точно прекроява) политическата карта на света. За това ми напомни и появилата се в края на 2014-а статия на американския общественик и икономист Пол Крейг Робъртс, заемал високи постове в американската администрация. Робъртс пише по повод тайни планове на Пентагона за нанасяне на първи ядрен удар по Русия (а евентуално и по Китай), за да "бъде изключено всякакво предизвикателство към световната хегемония на Вашингтон", както пише авторът. Според него стратегическата концепция на Пентагона по отношения на ядрените ракети се е променила и вместо предишната им роля на ответен удар, сега на балистичните ракети от САЩ е възложена ролята на първи, настъпателен удар. Робъртс подкрепя твърдението си и с коментар на руския телеканал "Раша тудей" (Русия днес), от който ставало ясно, че новата стратегия на Пентагона не е тайна за Москва.
На първо четене подобни твърдения ни тласкат към стряскащия свят на конспиративните теории. И наистина, в чия луда глава би се появила мисълта, че при глобален ядрен конфликт може да има победител? Ако има такъв военен или политически стратег, той би трябвало да страда от сериозна амнезия - та милиони и милиони хора са все още живи свидетели на периода на т.нар. "студена война".Лично моя милост ще ги помни до живот, защото един от върховете на  този страховит политически покер беше през 1962 г. Това ми струваше допълнителни три месеца военна служба, защото в казармите бяха задържани наведнъж три набора. За тези, чиито бащи и майки са били още в пелени, припомням: в късната есен на 1962 г. светът беше на ръба на атомна война. Енергичният, шишкав и гологлав лидер на СССР Никита Хрушчов (който премахна култа към личността на Сталин), реши да направи нова ракетна база, и то не къде да е, а в дружеска Куба, на 60 мили от бреговете на Флорида. Също енергичният и млад тогава Джон Ф. Кенеди, президент на САЩ, заяви, че разполагането на ракети под носа на неговата страна е равносилно на обявяване на война и нареди да се отворят люковете на подземните шахти, където кротуваха зловещите американски стратегически ракети "Минитмън". Обявена бе бойна готовност №1 и светът започна с трепет да очаква какво ще стане, когато съветските кораби, натоварени с ракети, потеглиха към далечните брегове на Острова на свободата.
За щастие, в последния момент Хрушчов (които има и заслугата да подари Крим на Украйна) нареди на корабите с ракетите да завият обратно, и светът си отдъхна. Като млад журналист от онази епоха си спомням как международни коментатори от различни страни и на различни езици в един глас говореха, че светът живее в едно "равновесие на ужаса", че ядрена световна война би означавала "края на света" и т.н.
Но минаха години, и очевидно тези формули някак се забравиха. Отгоре на това ракетната технология се разви на нов етап, заговори се за "звездни войни", появиха се т.нар. антиракети, способни да прихващат вражеска стратегическа ракета в полет и да я унищожат. Както е добре известно, в последните години на територията на натовска Полша са монтирани  високотехнологични радарни устройства, способни да "водят" антиракетите към набелязаната противникова цел. Военни анализатори твърдят, че подобни устройства се изграждали и в Япония, Австралия, Южна Корея.
И тук веднага възниква въпросът: срещу чии ракети са насочени въпросните  сложни устройства и свързаните с тях антиракети? Тъй като доскоро (преди Украйна) отношенията Русия - ЕС - САЩ  бяха повече от доброжелателни, строежът на тези антиракетни системи се свързваше с "лошия" Иран, който евентуално би могъл да направи атомна бомба (и съответната ракета) и да удари по свободния свят. Постепенно, особено след събитията в Украйна, присъединяването на Крим към Русия и т.н., истината излезе наяве: "лошият" не се казвал Иран, а Иван, т.е. Русия. В трескаво темпо са политическите ходове за присъединяването и на Украйна към НАТО.
Горкият, наивен (меко казано) Горбачов, "приятелят Горби", както го наричат на Запад - преди четвърт век го бяха уверявали, че след като премахне съветския отбранителен пакт - т.нар. Варшавски договор, за нула време щели да ликвидират и НАТО (та за какво им бил този инструмент на "студената война"?). И тук му е мястото да се върнем към новата

ядрена доктрина на Пентагона

Ако човек се замисли сериозно, то предупрежденията на Пол Крейг Робъртс започват да се струват основателни. За какво, по дяволите, ще служи обкръжението на руските граници  с инсталации и ракети от т.нар. етап "звездни войни"? Дали наистина някой генерал е решил, че при наличието на ефикасна противоракетна защита победата в една ядрена война би била възможна и че теорията "за липса на победители след яден сблъсък" е вече остаряла? Като че ли наистина е така, и това е много жалко. Подобен ход на Вашингтон може да изправи света пред ръба на ядрена пропаст. Както отбелязва американският автор Робъртс, дори ако приемем, че нито една руска ракета няма да достигне територията на САЩ (или натовските държави), само страховитата поредица от атомни трусове в Русия ще предизвика т.нар. "ядрена зима", слънчевата светлина ще бъде скрита задълго зад радиоактивни черни облаци и само през първите няколко месеца (според анализи на експерти) от глад, студ и травми ще загинат два-три милиарда души.
А къде е гаранцията, че някой може да прихване ракетите на огромните руски  атомни подводници, всяка от които е снабдена с по няколко ядрени глави. Припомнете си как само преди дни върлият враг на Фидел Кастро - официален Вашингтон, внезапно омекна към Куба и позволи туристическите пътувания към карибския Остров на свободата. Нещо повече - всеки турист може да остави (под формата на покупки) четиристотин долара в Куба. Защото сега опасността е друга: Путин няма да насочи нови кораби с ракети към Куба, но може да помоли своите стари приятели от Хавана едно свръхчудовище като тристаметровата ядрена подводница "Юрий Долгоруки" да пристане за няколко дни в някое тихо кубинско пристанище - било за вода и свежи продукти, било просто да се прикрие за известно време. А от такова разстояние и Господ не може да спре ракети, насочени към територията на САЩ. Ненапразно преди известно време Москва опрости целия дълг на Куба към Русия... А какво ще стане със свръхмощните ядрени бомбардировачи под кодовото име "Белият лебед", базирани на хиляди километри от Полша и Украйна. И те ли ще бъдат ефикасно блокирани?
Въпросите са много и всички готови и бързи отговори носят белега на елементарност. Дори и новата ядрена стратегия на Пентагона да е само между кориците на канцеларски папки, упоритото изостряне на международната обстановка от страна на Вашингтон е бременно с  непредвидими последствия.