Мен матрицата не ме лови

НИКОЛАЙ МАРТИНОВ е роден в Кърджали на 28 октомври 1967 г., зодия Скорпион. Майка му е била учителка, а баща му - строителен техник. Завършил е НСА със специалност автомобилизъм. Треньор е по екстремни спортове - мотокрос, сноуборд, сърф, рафт и др., състезател по ендуро. Спортът и техниката са неговото хоби. Като моряк е обиколил много държави. Дъщерите му - близначките Биляна и Габриела, са студентки в НСА. Николай е победител в третия сезон на "Сървайвър". В момента участва във втория сезон на "Великолепната шесторка" по Би Ти Ви. С набраните средства от шоуто ще бъде реализиран проектът на УНИЦЕФ "Семейство за всяко дете", който цели затварянето на дома за бебета в Шумен и създаването на Център за бебета и родители в града. За децата ще се търси възможност да бъдат върнати на биологичните им родители. Но ако това не е възможно, ще се търсят приемни родители и осиновители. Специалистите в центъра ще работят и по превенция на изоставянето в Шуменска област - ще оказват подкрепа на родители, които не могат сами да се грижат за децата си, поясняват от екипа на предаването.

- Ники, знам, че обичаш музиката, както и да танцуваш. Но по-скоро си те представям като Робинзон, отколкото да пееш на сцената пред камерите... Как се реши да участваш във "Великолепната шесторка"?
- Затвори очи и се опитай да си ме представиш като Робинзон, който върви по плажната ивица с касетофон на рамо - с две напред, една назад, и си пее нещо... (смее се). "Шесторката" е дело на обществото ни. След като има такова предаване, означава, че нещо не е наред, щом трябва да се събират пари и да се помага на деца - проблеми, които в нормалните държави не съществуват. Задачата, която сме си поставили сега, е да направим детството на някои деца поне малко по-щастливо. Дали ще успеем - времето ще покаже.
- Вие с Теди Кацарова твърдо заемате третото място, но това не е състезание и не става въпрос за победител. Ако се съберат повече пари, всички ще бъдете победители - в името на идеята. Какво е различното в това твое участие в сравнение със "Сървайвър"?
- По природа съм състезател и в дъното на душата си. Участвал съм в хиляди състезания и винаги съм влизал с настроение във всяко от тях. Но тук няма никакъв състезателен елемент, поне при мен. Ако е много важно за някого да бъде на първо място, означава, че не е доразбрал добре за какво се борим. Никой няма да чуе от мен: гласувайте за дует номер 1. Класирането няма нищо общо с мисията ни. Хубавото е, че тръпката на някои от участниците от предстартовата треска може би вече е попреминала и полека-лека се ориентират към по-спокойно представяне, което е много важно. Почти всяка седмица участвам в някакви състезания и ще ми дойде в повече, ако и тук трябва да се състезавам. Още повече, че като танцьор или певец се приемам само като за "домашна употреба" (смее се).
- Мислиш ли, че като минеш този своеобразен курс на обучение, ще се научиш да пееш по-добре? Маестро Заберски дава всичко от себе си. Както и професионалните певци.
- Много правилно забелязваш, Вили, това е още един курс в живота ми, приемам го точно по този начин. Това за мен е едно безплатно обучение. Когато отидеш при Наско от "Б.Т.Р." и му кажеш: Насе, поправи ми малко пеенето, тази строфа как да я изпея - по-ниско ли, по-високо ли да вляза, и когато един Наско ми помогне, или когато пеем някакви по-специални песни, и Заберски ми помогне с пианото и ми даде насоки, това е голям подарък за мен. Никога не бих се отказал да репетирам още и още, и още. След като имам тази възможност - благодарен съм на предаването.
- Да се върнем към децата. Ти самият си станал баща твърде млад...
- На 22 години...
- При това на две момичета наведнъж. Не може да си бил подготвен за такова нещо.
- Бях напълно неподготвен, но много бързо влязох в релси и станах отговорен родител. Толкова отговорен, че 22 години по-късно все още съм много близко до децата си. Ние, българите, в това отношение сме малко "будали". Гледаме децата си, докато можем физически. Дори и клинично вече да не сме в добро състояние, продължаваме да се грижим за децата си и за децата на нашите деца. Това е един от проблемите и на мисията ни, когато говорим за осиновяване. Много по-лесно някои родители, особено бездетните или семейства с по едно дете, ще се решават да вземат дете, ако не е моментът, в който човек се замисля: сега ще взема дете, но то ще порасне и ще трябва да му осигуря добро образование, балове, после да го женя, да мисля къде да живее... и така цял живот.
- Това мислене е типично българско или балканско.
- Да, на Запад няма такова нещо. Щом навърши пълнолетие, детето напуска дома, създава собствен дом, семейство и оттам нататък само празниците са повод да се среща с родителите си. И няма никакъв ангажимент между родители и деца, освен моралния. Ако така разсъждава, българинът много по-лесно ще влиза в ролята на приемен родител. Отглеждането на едно дете не се свежда само до материалното, а най-вече до интелектуалното му развитие - да му поправиш почерка, правоговора, да го ориентираш в наклонностите му, каква професия да избере, какъв спорт, какво да учи... Тези малки неща дават много по-голям резултат, отколкото да го попиташ иска ли още една порция супа или още едно одеяло да се завие. Педагогика, етика, морал - това са нещата в основата на ключовата дума родител. В този ред на мисли, когато се връщам назад във времето, виждам много пропуски в моето общуване с децата ми...
- Човек трудно може да бъде идеален родител...
- Така е, но като че ли повечето проблеми с изоставени деца наистина са в семейства на млади родители. Когато се ожениш на 17, и останеш без работа, нормално е да потърсиш държавата за помощ. Когато държавата нехае, просто захвърляш детето. Това е порочната практика, която трябва да бъде прекъсната и нашата мисия се занимава точно с това. Държавата не бива да е чак толкова услужлива към хората, които нехайстват дали са си изоставили децата, а да направи едно мостче в другата посока - социалната. Т.е. на такива хора да бъде помогнато по някакъв начин, но децата им да си останат при тях. Докато самите родители осъзнаят, че носят голяма отговорност.
- Много мъже на твоята възраст стават бащи. Ако ти сега, на днешно време, би станал баща, как би възпитавал децата си?
- Има доста жени, които искат да стана сега баща, но аз вече не искам. Не поради някакъв друг факт, а защото се занимавам с много неща. Поне от десетина години не си спомням да съм имал събота или неделя, в която да съм си останал в големия град. С изключение, когато съм бил на легло при тежки контузии. Един ден, прекаран в безделие пред телевизор, за мен е голяма отрова. Занимавам се активно с деца - работя с училище "Петко Славейков" в Кърджали, което е голямо - с близо 1300 деца. И благодарение на Милко Багдасаров, който е един много добър бащица на училището, имам възможност да работя по начин, по който мисля, че е правилно.
- Какъв е твоят начин на работа с учениците ти?
- Моята схема е много по-различна от общоприетата в образованието. Преподавам оцеляване. Децата са много доволни от заниманията и въпреки че давам всичко от себе си, не мога да обхвана мащабите на училището. Но се старая. Успоредно с това се занимавам с деца в неравностойно положение или които са от семейства с проблеми. Почти всяка събота и неделя съм в природата, работим по проекти и това според мен е повече, отколкото ако взема две деца от дом и се грижа само за тях. Работя със стотици деца и мисля, че моята мисия и ангажиментът ми към програмата са преизпълнени с години напред.
- Всъщност какво е най-важното да дадеш на едно дете като умение и способност, за да се справя във всяка ситуация, да оцелява в буквален и в преносен смисъл в живота, да намира изход при трудности? А и да умее да посреща поражения - защото крехката детска и младежка психика лесно се пречупва от несполуките.
- Нали разбираш, че ако просто науча едно дете да закове пирон, не означава нищо. Смисълът на моето обучение е наистина да отворя очичките на децата, да ги накарам да обичат нещата, които моето поколение е обичало. Защото някъде сгрешихме и се прекъсна връзката. И ако детето не успее да закове пирона, да не захвърли чука и да си каже: това не е за мен. Или ако си удари пръста и си разкървави ръката, да не каже: защо ме занимавате с глупости. Смисълът на моето преподаване е да науча децата да се справят в на пръв поглед безнадеждни ситуации не с инат, а с разум. Винаги има няколко варианта, за да постигнеш една цел и винаги съм предпочитал, когато мисловната дейност е водеща, когато може да свършиш работата не само с физическа сила, а с ум. 
- Вероятно за това най-много са ти благодарни родителите?
- Не ги обвинявам, но повечето родители нямат възможност да работят с децата си. Виждат се рядко, вечер, изобщо не може да говорим за нормалните взаимоотношения между поколенията. И аз съм точно някъде там, където е този голям пропуск. И резултатите са потресаващи. Някои деца, които за нищо не стават - според техните родители, вече не са същите. Деца, които са имали страхове от водата или от спорта, и те вече не са същите. Има деца, които дотолкова бяха погълнати от математиката и компютрите, че бяха забравили елементарни неща, присъщи за тяхната възраст като карането на велосипед. Струваше им се смешно и обидно. Един ден им показах някои неща, които все още мога да правя с колело, обясних им за световни шампионати, за начин на мислене, за това, че велосипедът е средство, с което може да обиколиш света и да видиш много повече неща, отколкото със самолет. И вече има над 100 деца от моето училище, които са с нови велосипеди и карат. Там съм аз - където са проблемите на децата, и се опитвам да ги решавам. Не съм като пастор, който раздава вяра в огромни количества. Но се опитвам да намеря индивидуален подход към всяко дете и най-вече да помогна на родителите.
- Много се гордееш с момчетата, които тренираш по мотоциклетизъм - как се развиват, имат ли нови постижения?
- Ендуро мотокрос и АТВ са много хубави дисциплини, но за съжаление са скъпи, няма как всички талантливи деца да успеят да се занимават с този спорт. Доколкото мога - помагам, като спонсорирам състезания за някои от тях, поддържам им моторите, водя ги на състезания. Имаме и успехи - моят Гошко, Георги Георгиев, вече е при батковците, тази година е трети в крайното класиране на националния шампионат. Първо, съм щастлив, че съм го открил, второ, че съм му дал посоката, трето, че той сега работи със звено от професионалисти, които го тренират правилно. Опитвам се да направя всички останали деца истински професионалисти. Защото много е малка разликата между професионализма и, жаргонно казано, "гъзарията" на пътя. Повечето момчета са склонни да правят стойки на тази възраст, приемат несериозно този спорт и карат по начин - "само някой да не ме е забелязал!" Когато на малчуган на 11-12 години успееш да му втълпиш, че той вече е професионалист и трябва да се държи като световен шампион - със същия морал и разбиране към спорта, означава, че той има бъдеще и си заслужава да се работи с него. Ако видиш несериозно отношение, не е задължително да му помагаш, защото явно нещо си сбъркал и няма връщане назад.
- Като стана дума за мотори - в последните години е на мода да се купуват мощни мотори и с тях да се хвърчи по шосетата и дори по градските улици.
- Не е точно така. Имам преки наблюдения, защото продаваме мотоциклети от Япония - напоследък се купуват предимно ендуро машини. Хората се ориентират към гората, към спокойствието и емоцията от планината, от компанията на близки приятели. Все по-малко шосейни мотори се купуват, което според мен е много добре. Ние, състезателите по ендуро и мотокрос, често се контузваме, но някак си продължаваме да оцеляваме, куцайки. Докато катастрофите на шосето са с фатален изход и се радвам, че много хора са го осъзнали. В България нямаме условия за шосеен мотоспорт, изобщо за придвижване с мотор по улиците. В София наистина се забелязва скок в продажбата на мотоциклети, най-вече на мотопеди. Съвсем нормално е, с оглед задръстванията. Радвам се, че все повече хора от най-различни среди се придвижват с мотопеди - това е добре, включително за екологията. Но още по-хубаво ще е, ако останалите участници в движението се съобразяват с тях, дават им път и ги пазят. Всеки ден има инциденти с мотористи и не по тяхна вина. Обикновено с простото обяснение на някой шофьор: "Не го забелязах". Мисля, че точно мотопедите имат бъдеще в големия град.
- Как се промени животът ти след "Сървайвър" и ти самият? Има ли някаква разлика до... и след...
- Мен матрицата не ме лови. Нито преди, нито след "Сървайвър" нещо може така да ми подейства, че да ме промени основно. Аз самият съм се опитал да не се "надигам на пръсти". Винаги съм знаел колко струвам, моята цена е една и съща - и преди, и сега. Знам, че струвам скъпо и на самия себе си, и на тези, които искат да бъдат с мен. Това е много важно, защото по този начин съм строг и към себе си, и към останалите.
- Предишния път, когато разговаряхме, още не знаеше, че ще си победител в "Сървайвър" - тогава ми каза, че ако спечелиш, едва ли би похарчил хаотично и 10 процента от сумата. После победи. Какво успя да направиш с парите от наградата?
- Винаги съм живял скромно и съм имал всичко, от което съм се нуждаел. Преди "Сървайвър" съм имал същото, което имам и сега. Въпреки че наградата от "Сървайвър" не е някаква колосална сума, съм оставил дъщерите ми да се занимават с парите. В общи линии средствата отиват за дългосрочни проекти, свързани предимно със спорт и занимания с деца. Чакам един проект, който е финансиран от държавата, да допълня към моите проекти, за да осъществя една голяма мечта - училище за оцеляване, което правя в Източните Родопи. От него ще може да се ползват всички деца на България. То ще носи духа на някогашните пионерски лагери, които много липсват на сегашните деца.
- Да не те упрекнат в носталгия по миналото?
- Да, имам носталгия. Като се върна в детството, си спомням по два-три лагера всяко лято - и морски, и най-вече лагерите в планината; за стегнатата програма в тях, където, освен всекидневните спортни тренировки, много пеехме и танцувахме, занимавахме се с изкуство, създавахме театрални постановки. Времето, прекарано в пионерските лагери, ни обогатяваше. Мои съученици впоследствие станаха режисьори, хора на изкуството, разбира се, за съжаление, и политици... Сега няма такива лагери, има скъпоплатени учители и курсове - разбираемо е, че не всеки родител може да си ги позволи. Но само ако ходиш при преподавател, и то скъпоплатен, може да се развиваш в дадена област. А същото това ни даваха пионерските лагери. Искам децата да се връщат от моето училище по домовете си с отворени очички. И с посока.
- Преди две години ти сподели с мен една мечта - да стигнеш до Тихия океан през Русия. Напредваш ли в осъществяването й?
- Моят приятел Филип (от "Сървайвър") се завърна от пътешествие в Монголия и някои много диви места на Азия. В момента завършва книга и амбицията му по развитие на духа, както казва, е свързана с едно транссибирско пътешествие. С него двамата смятаме да го осъществим, но все още имаме спор с какво превозно средство ще изминем дългия път. Той твърдо стои зад велосипеда, а аз - зад мотоциклета. Най-вероятно ще се съглася с него - все пак той е проектантът. Важното е, че това пътешествие ще бъде прекрасно.
- Не ти ли е хрумвало да опишеш всички неща, които умееш? Може да ги систематизираш и твоят опит да послужи на други. Има много запалени по телевизионните серии на Беър Грилс "Оцеляване на предела", както и по книгите на Джон Уайзмън. Ако направиш нещо подобно - това ще приобщи много хора към планината, ще помогне и на тези, които редовно ходят сред природата, да придобият ценни умения и знания.
- Така е. Разни телевизии са се свързвали с мен с идеята да снимаме нещо подобно. Дори нахвърлих няколко проекта, написах една пробна серия, за да се убедят в качествата ми на сценарист. За съжаление напоследък много продуценти смятат, че ще спечелят повече пари, като прекопират някоя сапунка. Проблемът е, че телевизиите се интересуват от рейтинг и решават, че той ще бъде по-висок, ако 100 000 души гледат една сапунка, отколкото 80 000 души - предаване от този тип. Лошото на новото време е, че всеки се ориентира според печалбата. Затова няма такива предавания, за съжаление.
- Но книга може да напишеш - това ще зависи само от теб!
- Първо ще направя опит с кулинарна книга - смятам да предложа 50-100 рецепти, типично мои, "сървайвърски". Както се разхождаш из полето или край реката, след един час може да имаш някое много вкусно ядене. Ще бъдат рецепти, които може да те спасят от глад, да нахранят 20 човека, или нестандартни рецепти за празник, занимание, пътешествие и т.н. Може би скоро ще се договоря за издаването й. Когато такава кулинарна книга излезе, по моя начин на мислене ще има успех. След като се убедя в това, може би ще пристъпя към нещо по-сериозно.