Тъжен празник
Военният парашутизъм у нас остава само спомен
/ брой: 239
Има една съветска военна маршова песен, посветена на Деня на победата, от който изминаха 65 години. В нея се пее, че този ден е просмукан с мирис на барут, това е празник с посивели коси по слепоочията, радост със сълзи в очите.
Има и други дни, обявени за празници, които носят същия привкус, същите характеристики. Те неминуемо са свързани с битки, сражения, писък на куршуми и шрапнели, кръв, свидни жертви, героизъм.
Такъв ден е 18 октомври, празник на българските военни парашутисти.
На този ден първата българска парашутна дружина влиза в бой с хитлеристите на връх Стражин, Сърбия. С цената на десетки свидни жертви върхът е превзет и всички военнослужещи от дружината за това сражение получават Ордени за храброст. Много е разказвано и писано за тази битка. Има издадени и няколко книги. Затова - дотук с историята!
Миналата година на празника на парашутистите стана ясно, че има още само 11 живи ветерани от първата парашутна дружина.
Един от тях е полковник о.з. Никола Костадинов. Неотдавна бе отбелязана тържествено и с много награди и подаръци неговата 85-годишнина. Тази година полковникът получи и друго признание - бе обявен за почетен гражданин на София, заедно с още четирима известни учени и общественици. За всички поколения български военни парашутисти той е уважаваният ветеран Бачо Кольо. Няма набор войници, който да не се е срещал с полк. Костадинов и да не е чул неговия разказ за героизма на бойните му другари.
Също през тази година Бачо Кольо получи почетен знак от президента по случай 65 години от Победата. Пак по този повод бе удостоен с медал и от Русия. Бачо Кольо е известен като адютант и началник-щаб на Парашутната дружина, ранен при Стражин, а до неотдавна - дългогодишен председател на Съюза на военноинвалидите и военнопострадалите. В резултат на неговата обществена дейност и настойчивост военноинвалидите успяха да си върнат сградата и други имоти, които им бяха отнети преди повече от половин век.
В днешно време обаче разтревожени научаваме, че ветераните вече няма пред кого да разказват за героизма, за овладяването на бойните умения по време на студената война и всичко останало, което е техен дълг и са носили с чест и достойнство. Както научаваме, парашутистите от 68-а бригада "Специални сили" вече не изпълняват парашутни скокове. По няколко причини, една от които е, че в нашите ВВС не остана нито една десантна машина - самолет или вертолет. Просто няма апарат, който да вдигне парашутистите във въздуха и те да скочат. По-необяснимо обаче е, че този факт не буди никаква тревога във висшето военно и държавно ръководство. Сякаш нямаме нужда от такива специалисти.
На пръв поглед това е вярно - нямаме врагове, няма непосредствена заплаха за териториалната ни цялост, няма очакване за възникване на локални военни конфликти по нашите граници. Тъкмо заради това Българската армия поддържа една минимална численост за изпълнение на мисии зад граница. Неотдавна стана ясно, че ръководството на Министерството на отбраната не вижда необходимост да се поддържат сили за териториална отбрана.
Това дълбоко накърнява националната сигурност на страната. Защото не е достатъчно да се позоваваме на чл. 5 от Атлантическия пакт, който третира въпросите за колективната отбрана на страните-членки на НАТО. Преди него е чл. 3, който задължава всяка страна-член сама да се погрижи за своята национална сигурност и отбрана. Това нашите стратези го пропускат, защото така им отърва. Защото всичко оправдават с недостатъчни средства и някаква илюзорна липса на опасности. Опасности винаги има.
В понеделник, на 18 октомври, ветераните парашутисти пак ще се съберат в Алеята на парашутиста в Централните софийски гробища.
Ще се преброят и ще си спомнят за барутните дни, ще си спомнят и за следвоенните десетилетия, в които с много труд поддържаха своята готовност да защитават Отечеството, ще се поклонят пред Паметника на парашутистите до Народното събрание. И после неминуемо ще се запитат дали България наистина вече няма нужда от тях, от поддържането на такива специалисти, които и днес в мисиите зад граница показват, че са най-добре подготвени.
Тези размисли навяват тъга. Но имаме основание да се запитаме дали този празник няма да е последен.