Синусоидата между надежда и отчаяние

Олигархията може да спи абсолютно спокойно. Или доволно да потрива ръце. И следващият политически цикъл, независимо дали той ще стартира в по-близко или по-далечно бъдеще, няма да донесе желаните от обществото промени. Всичко в най-общи черти ще си остане същото, както досега. В този контекст изводите ми съвпадат със споделените от журналиста Петър Волгин в предаването "Деконструкция".
    Да погледнем, да речем, т.нар реформаторски блок. Хора, "които нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили". Даже фактът, че там сред десните партии присъстват зелени, се явява отдавнашно дежа вю. В началните години на прехода ние, българите, учудихме света с "консервативната екологична партия" начело с Филип Димитров. Колко е лошо да помниш, вече даже преставаш да се учудваш.
    А иначе относно "реформистките икономически възгледи" - справка Института за пазарна икономика. Плосък данък, нулев бюджетен дефицит при криза, минимална държава, колкото по-платено образование, толкова по-добре, за здравеопазването горе- долу същото, само комерсиализацията щяла да го оправи. Думата социалност е просто елиминирана от речника, за солидарност се говори с половин уста, единствено по повод усвояването на структурните фондове на ЕС, но нямам увереност, че в новопръкналото се старо дясно измеренията и на тази европейска ценност се разбират дори приблизително в тяхната пълнота.
Много подозрителен е по моему фактът, че единият ден новолибералните талибанчета се срещнаха с премиера Орешарски, готови винаги и за всичко да го съветват, а на другия ги видях на първия софийски протест - единият от тях запасан с две национални знамена.
Поредната нагла мимикрия, от една страна, но ако копнеш по-дълбоко, ярко лъсва "винаги живата и всепобеждаваща" инструктивна импортна идеология, предназначена за налагане във все по-келнерска страна. Ако за миг си въобразим, че у нас не бяхме взели съвсем на сериозно "вредността на държавата", тогава трудно можеше да си представим катастрофа като сегашната. Държавата щеше да се грижи за лоялността на конкуренцията, нямаше да допуска злоупотреби с монополно положение. Олигархията, корупцията и организираната пристъпност нямаше да са се разпасали до степен, че да гледат на властта като на принадлежаща им по Божията воля или респективно в съответствие с железните закони на историческия материализъм.
Списъкът от "експерти по държавно управление" у нас явно е един. За двадесет и пет години във властта само по голямо изключение и за кратко са попадали отделни лица с "неправилни" възгледи. А кои са правилните възгледи, виж по-горе. Това, че се е задал свършекът на историческото време на България, естествено вълнува само такива, за които великият ни език е изобретил фразата "Остави го, нека си каже момчето". От нея обаче имплицитно се подразбира, че става въпрос единствено за трептения на въздуха, както и за това, че с нищо непоклатима предварителна нагласа никой не възнамерява да се вслушва в "момчето".
Къде все пак са корените на общонационалното ни обречено актуално въртене в кръг?
Според мен те са в един странен оксиморон, наречен "дясна левица". Именно той бе предопочетен преди години, тази опция бе избрана и след последния парламентарен вот. Задължително ли беше да се случи така? Смея да се надявам, че не. Колкото и могъщо да е задкулисието у нас, то не би могло завинаги или вековно да предпише и предреши националната ни съдба. Събуденото от дъбок сън гражданско общество все някой ден трябва да осъзнае и да се конфронтира с необходимостта от изграждането на европейски тип социално пазарно стопанство. За целта обаче модата трябва най-после да се измести от обичайния весникарско телевизионно митингов дискурс: "ляво - лошо, дясно - добро".
Странна и откровено неевропейска е подобна неграмотност, особено сред нашата младеж. Но след като масмедиите масирано бълват единствено екпериментално десните задокеански рецепти, може ли човек да се сърди? Освен на себе си и на лесно подвеждащото се мое поколение, което започна прехода в зряла възраст.
Понякога си мисля, че българското общество не може да се справи с подобни огромни предизвикателства, че му липсва време и че свличането към изчезване на българската държава най-вече по демографска линия може да са окаже непредотвратимо. Но пък в подобни тежки моменти поне досега винаги ми се е случвала среща с човек - държавник, която ми е оправяла настроението и възвръщала духовното равновесие. Докога обаче по въпросната стръмна синусоида?