Ще напускаме ли Евросъюза?

    Една от основните социалдемократически ценности е, че социалдемокрацията неизменно е ситуирана на страната на хората. Не е в нейното амплоа да търси съюзи с олигархията и да й слугува. Не че за век и половина социалдемокрацията се е разминала с корупционни скандали, но щом те само се набележат на масмедийния хоризонт, последващите "организационни изводи" са безкомпромисни.
Развитата днешна следвоенна континентална Европа е формирана под определящото влияние на социалдемокрацията. И то не само когато тя е била на власт. Присъствието на социалдемокрацията като алтернатива и силен опозиционен коректив решаващо е структурирало и така наречената "социална пазарна икономика" (за която иначе конкретната идея е христиандемократическа - на Лудвиг Ерхард), и "обществата на всеобщото благосъстояние", и "обществата на равните шансове".
    Американският либерален обществен и икономически модел исторически е доста по-различен. След управлението на Маргарет Тачър и Британия стана значително по-различна от останалата Стара Европа. За тридесетина години страната осезаемо се придвижи от "социализма", както го наричаше Желязната лейди, към по-свободния, дерегулирания пазар и в посока на по-индивидуалистично и по-слабо солидарно общество, такова от американски тип. Следователно налице са ред предпоставки и условия, логически обосноваващи и обясняващи британските политически настроения и стремежи към напускане на Евросъюза. С други думи, средносрочно предстоящият референдум там не е особена изненада за сериозните анализатори. И може би все пак един Европейски съюз без Великобритания би станал по-малко амбивалентен, по-действен, с по-ясни цели, ориентация и геостратегическо присъствие. По въпроса, разбира се, може да се спори.
    Рецептите за трансформация, които бяха последователно налагани на България и осъществявани през изминалия почти четвърт век преход, бяха задокеански дясноконсервативни, и това трябва особено да се подчертае - експериментални, както и от тукашна страна естествено примесени с голяма доза балкански примитивизъм. Резултатът е сегашното общество, раздирано от противоречия и намиращо се на кръстопът.
Това, което по-скоро се е получило "от само себе си" и "по съвети и безпогрешни предписания", отколкото междувременно сме изградили, се намира в ярък дисонанс с европейското ни обкръжение. Нито идеологията на ниските заплати и ниските данъци, нито последователният демонтаж и пълзящата ерозия на социалните структури са характерни за континенталната част от ЕС. Тези именно икономически, а иначе погледнато много житейски фактори, правят нашето общество, стопанство и държава неконкурентоспособни на единния вътрешен пазар на Евросъюза. И това положение изглежда парадоксално само с оглед на неолибералните догми, а според нормите на здравия разум се явява напълно закономерно.
    При ниско заплащане на труда да се разчита на полагането на висококвалифициран труд си е чиста неолиберална утопия. Пък и отделно, придобиването на висока квалификация и нейното текущо възпроизводство е твърде трудно в обстановка на посредственост, липса на социалност и перманентна социална несигурност. Общонационалните ни хоризонти по този начин обективно са много занижени. За крайно безперспективната "келнерска перспектива" пред България съм писал достатъчно и тук няма да се задълбочавам, а само я маркирам. При доминирането на ниски технологии никоя държава не може да осигури стабилно благосъстояние на населението си, както и съответни адекватно поддържащи го темпове на развитие.
    Друго доказателство за неконкурентоспособността на нашето общество на европейския пазар е също несекващата, а предстояща от догодина ударно да се засили емиграция. Асоциалното общество при режим на интернационално свободно движение на работната сила автоматично се обезкървява в географската компания на социални общества. Който твърди и очаква противното, да си скъса дипломата, а трезво погледнато, кандидати, заслужили това по българските масмедии и в политиката, изобилстват.
Следователно, политическият елит може да не го вижда или да не иска да го види, но българската нация се намира в голяма опасност.
И какво?
Да излезем от Европейския съюз, да се оградим с Берлинска стена, за да задържим българите и запазим онова, което все още е хартисало и наричаме България? Опит в дистанцирането от европейската цивилизация имаме натрупан за четиридесет и петте години тоталитаризъм. И този опит, както се уверихме, е напълно лишен от бъдеще, колкото и "успешен" да изглежда в очите на някои носталгици.
И тогава значи какво?
Просто да си сменим модела. Да започнем да строим социална пазарна икономика. Консенсусно да променим и разпределението и преразпределението, тоест заплащането на труда и данъчната система, да укрепим образованието, здравеопазването, пенсионното дело. Да вкараме държавността в ред, за да можем ускорено да си градим инфраструктурата, главно по линия на еврофондовете, но не само. Най-после да започнем да осъществяваме дългосрочна структурна политика, включваща и целенасоченото привличане на чуждестранни инвестиции. Така именно да напредваме реално, а не на думи и с акомпанимента от безсмислени неолиберални лозунги. Икономиката и обществото са твърде сериозни неща, за да бъдат оставени единствено на пазарните механизми.
Всичкото горепрепоръчано не изглежда чак толкова сложно, докато не допре до политиците. Скупчването вдясно в българската политическа сфера вече доказано е национално и обществено вредно, но пък същевременно се явява неоспорим и изглеждащ непоклатимо факт.
В развитата и стара континентална Европа абсолютно липсва подобен феномен. И християндемократи, и социалдемократи определено са ситуирани много, много по-наляво. Те на практика, а не на думи, са в пъти по-социални от тукашните си "аналози". Като "аналози" за българските условия съвсем неслучайно, а знаково го слагаме в кавички.
Радикалните завои не са на 360 градуса. Комбинацията между умствена немощ и наглост обикновено носи големи рискове в т.нар. обикновен живот. Тя обаче е прав път към провал в държавно битие. След "дясна левица" задължително на власт идва примитивна и криминализирана десница. Урокът вече отдавна трябваше да е усвоен.
Дали някой от политиците сам си копае гроба, е частен въпрос. Но ако политиците загробват цялата нация, това вече не може да се изтърпи.
Откровено не е работа на улицата да решава политическите проблеми на една държава. Но от време на време явно и това се налага. У нас обаче е прекалено често, не мислите ли? Обърнахте ли внимание на плаката "Не сте достатъчно интелигентни!!!, за да ни управлявате"? Виси като дамоклев меч над цялата днешна политическа класа, без, за съжаление, никакво изключение.