Родов повик за поглед към миналото

Всяка книга си има своите читатели, успокоява авторите обявеният за един от съвременните народни будители голям деятел на българската проза полковник Георги Й. Георгиев. Съвсем самостоятелно и много преди него пък най-възторженият поет на войската, а и на България, полковник Евстати Бурнаски, сякаш го допълва: "Щом пламъкът на младини е буен/ на старини се топлим с пепелта..." Нека генеалозите, познавачите на литературата за родословието си кажат тежката дума как са нещата там въобще. Но книгата на Весела Василева със сигурност има свое място и тежест в жанра. Този "Поглед към миналото" (ИК "Нов свят") би било по-точно, ако има подзаглавие "Казанлъшкият род Ненко Балкански". Така и читателите щяха да са по-добре насочени. А и пламъците, и жаравата щяха да са по-буйни и по-топли. Защото авторката е само една издънка от този голям род. Чест й прави. Скромността, трудът, упоритостта, съпричастността...
Само представянето на рода Ненко Балкански да бе, пак си заслужава тази книга да се прочете. В описанието си авторката преплита имената на близките и приятелите му Дечко Узунов, Иван Милев, Илия Бешков, Орлин Василев, Никола Ланков, Чудомир... Около него пък в по-късния му период в София са почти съвременниците ни Димитър Методиев, Серафим Северняк, Ангел Каралийчев, Веселин Йосифов... Весела Василева знае кога на какво да акцентира. И се получава увлекателно, приятно и почти съвременно четиво за хора и събития отпреди точно век. Големият български художник Ненко Балкански й е вуйчо. Самата тя пък е родена в същата къща, където днес е музеят "Ненко Балкански".
Някакси естествено и много тържествено като фон, като рамка и като сияние и на рода Балкански, и на легендите и митовете от по-стари и по-нови времена за Севт ІІІ и Севтополис, за Казанлъшката гробница и Голямата косматка, за Куленската черква и Ески джамия, за маслодайната роза и за Долината... стои град Казанлък. Затуй е читав и четивен разказът на Весела Василева. Има хъс.
Може някому да се прокрадне мисъл, че всичко е много лично. Но това е жанр. Нали от личното, от рода и града се тръгва към голямото и глобалното. Или пък, че всичко е много романтично, красиво и лирично... Тогава какво - да седнем и да се разхлипаме ли! Родословието е и родознание, и родолюбие. На 16 се женят, на 17 - раждат, на 18 - овдовяват, със загинал във войната мъж. Такива са българските жени. Живеят и възпитават децата си с много труд. Такива ни ги представя авторката. Само може читателят малко и да се пообърка от Недки, Недковци, Ненковци и Митковци. Поколенията се менят, имената, почитта, паметта остават. Затуй ни има до днес.
И защото "свободното движение на хора" все повече ни дави, все по-нужно става и родознанието. Книги за родовия корен ще са като хапче против подготвяне на куфарите за Терминал 2. Или пък за завръщане от пустия гурбет. "Знай своя род", повтаря след Паисий и Весела Василева. От пъстрите гайтани и гайтанджийници, от мъдрите бабини приказки тъче чергата и ниже историята на своя род. Показва и на нас как бихме могли да го сторим. На ползу роду!
Накрая към авторката с любов и малко "приятелски огън". Едва ли в други, по-предни времена, щеше да споделя укорите на свои предци към ТКЗС. Така показва прихващане на президентско-плевнелиеви пристрастия. Баща ми казваше: "Волът рие, та по гърба му." За моя земляк ми е думата. А на Весела Василева - кавалерски поклон!