Нищо не започва и няма да свърши с нас

Елеонора Гаджева е българска журналистка, в момента е главна редакторка на списание "За хората" и една от създателките на марката. Работила като водещ и редактор в Нова телевизия, главен редактор на списание "Максимум", автор на различни радио- и телевизионни предавания. Нейна е и рубриката "Разказвачи на истории" в списание "За хората". Текстове на Елеонора Гаджева са публикувани в различни български и чужди медии. Заедно с фотографа Светослав Куцаров пропътуват над 13 560 км на територията на България, посещават 37 населени места, събират над 100 истории, заснемат 3700 кадъра. Част от преживяванията си събират в книгата "Разказвачи на истории", която наскоро се появи на книжния пазар.


- Елеонора, как разбрахте, че точно вас са чакали тези любопитни сюжети, които събрахте в книгата си "Разказвачи на истории"?
- Когато преди малко повече от две години стартира проектът със същото име, беше трудно да открием хора, които имат интересни истории за описване. Не защото няма такива, а защото, подобно на скъпоценности, те са скрити и покрити с дебел слой забрава. Живеят встрани от злободневието, не се показват всяка вечер в новините, не държат да разкриват подробности от личния си живот пред обществото. Те са някъде там, извън телевизора, отдадени напълно на занаята си. Нужно беше време и търпение, за да се срещнем с тях. От дума на дума, всяка следваща история ни отвеждаше към нова. И така се разплиташе нишката, която, както се оказа накрая, е опасала територията на България в повече от 14 хиляди километра. Следваха уговорки, пътувания, интервюта... Едва по-късно разбрах, че това е моята тема като журналист. И, както сега казвам, това бяха "моите хора".
- Имате ли си любима сред историите?

След пресъздаването на обичая "Крадена невеста" с част от групата за автентичен фолклор с ръководител Румяна Джибова в село Баничан


- Всяка история е оставила емоционален отпечатък върху мен. Помогнала ми е да осъзная по различен начин силата на познанието, на информацията. Тази, която не можеш да прочетеш в учебник или в интернет. Информацията, която се предава от уста на уста като приказка. Ако трябва да отлича някои конкретни, това са историите на Райчо Савов, грънчаря от Самоков, на жените от село Гарван и на банатските българи от Асеново. Това са повече от обикновени истории, защото са свързани с приемственост. Да опазиш и развиеш един занаят е едно, но да го предадеш на тези след теб е истинско постижение. Да успееш и в тях да запалиш огънчето. Така да го запазиш жив.

Докато чакаме да се изпече хлябът, с Антоанета Костадинова и Веселина Драганова от село Гарван


- Първа книга ли ви е "Разказвачи на истории"?
- Участвала съм като съавтор в още два сборника от есета и разкази, но това е книгата, която е много близка до мен.
- Предполагала ли сте, че хилядите километри, които сте пропътували, и десетките срещи и разговори с различни съдби ще се оформят в 168 страници?
- Не. Не смеех и да мечтая. Макар че в началото, когато с фотографа Светослав Куцаров обсъждахме проекта, си мислехме, че ще е хубаво да се съберат историите в книга. Но беше далечна и неясна мечта. На фона на масовото писане на книги от български автори, което се случи в последните години у нас, дори ми се струваше безпредметно да се опитвам да издавам книга. Сега обаче искам да кажа, че това не е просто книга със събрани текстове и красиви фотографии, това е съхранено знание, което за огромно съжаление си отива с тези, които досега ревностно го пазят.
- Усетихте ли промяна в себе си след срещите си с тези хора?

С фотографа Светослав Куцаров и Мария Иванова в костюми на банатски българи в село Асеново

- Промени се отношението ми към света като цяло. Започнах да се обръщам по-често назад и да осъзнавам, че, без да познаваме това, което сме били и откъде идваме, ние всъщност никъде не отиваме.
- Какво ви изненада най-много по време на тази обиколка из България?
- Видях един различен начин на живот, който не е по-малко стойностен от този, случващ се в рамките на София. От друга страна разбрах, че може би фактът, че са далеч от тази какофония и уеднаквяване в столицата, е помогнал на хората да се съхранят повече. Ние, които живеем в рамките на този град, само си мислим, че познаваме останалата част от България. Ако проектът и любопитството ми, както и желанието за пътувания, не ме беше отвело до тези места и при тези хора, щях да си остана един човек, който си мисли, че познава страната, в която живее. Изненадата ми беше по скоро потвърждение на нещо, което винаги съм знаела: че на територията на нашата малка България се случват изключителни и разнообразни неща, без значение кой е на власт в момента или пък кое е най-нашумялото парче в столичен чалга клуб.
- Доста колеги се стремят да направят интервюта с политици, с известни личности, с така наречените звезди... Защо вие решихте да потърсите лютиер, нестинарка, пеещи тъкачки, майстор на цървули и други (не)обикновени хора? С какво ви докоснаха техните разкази - с тяхната емоционалност, уникалност, искренност или с нещо друго?
- Уважавам работата на всеки журналист, защото самата аз знам колко е трудно да си вършиш добре и качествено задълженията в условията на живота у нас. Уважавам и работата на хората от другата страна - известни личности, актьори, музиканти, политици... Аз също познавам и работя с много от тях. Но хората, събрани в книгата "Разказвачи на истории", са друга категория. Те са тези, които са минали проверката на времето така, както не се е случило с нито една от така наречените звезди, известни с това, че са известни. Ако трябва образно да ги категоризирам, "разказвачите" са основата на кошницата, която сега се опитват да плетат актуалните "герои". Може би и медиите допринасят много за подобна картинка. Водени от масовия вкус, показват тези кратковременни "звезди". Само че това по никакъв начин не омаловажава работата на моите герои. Просто съм избрала по-трудния път да стигна до хората и си давам ясна сметка, че е така.
- Всяка от историите е различна, има свой живот, носи собствена емоция... Какво според вас все пак ги обединява?
- Така е. Всяка история в книгата живее по различен начин, носи различно послание. Но всички са обединени на пръв прочит от темата за занаятите, традициите и обичаите. А като се разровим по-дълбоко в тази ракла от приказки, разбираме, че това е нашето минало. Всяка дума, изречение, история допълват като парченце от огромен пъзел това, което в годините е било обществото ни. Със занаятите, които са определяли поминъка на всяка къща и фамилия, от обичаите, които са ни събирали, до традицията, която ни е съхранила.
- Срещите ви са запечатани и от фотообектива на Светослав Куцаров. Как се сработихте с него? Какво ви беше по-трудно - да убедите хората да разкрият душата си пред вас или да се снимате с тях за спомен?
- Със Светльо са работи изключително лесно. Още повече, когато дейностите са разпределени и всеки си знае работата. Не е имало поводи за спорове. Неговата задача на моменти беше по-трудна от моята, защото, докато пред мен "разказвачите" се разкриваха като пред любима внучка или близък приятел, когато трябваше да позират пред обектива на фотоапарата, се притесняваха. Трябваше да влязат в нетипична за тях роля. Но сега, когато разглеждам снимките, те самите са отделна история - лицата на хората, очите им, ръцете им разказват.
- Мислите ли, че представените в книгата ви хора са истинските герои на днешното време?
- Убедена съм. Не е ли геройство, че във време на безпътица, олекотяване на информацията, обеценяване на стойностите, тези хора се опитват да адаптират това, на което са посветили живота си, към настоящето. И да продължат да работят като сарачи, тъкачи, ножари, лютиери, златари... С единствената мисъл, че това е стойностно. Това остава.
- Коя история не успяхте да разкажете в книгата си, а ви се иска?
- За мое щастие има още много неразказани истории. Не зная дали ще се случат в нова книга, но ще продължа да ги търся и разказвам.
- Смятате ли, че благодарение и на подобни разкази, събрани в книгата ви, българите ще осъзнаят, че не бива да забравят корените си, а трябва да ги пазят за поколенията?
- Всеки ще направи собственото си осъзнаване. Нямам конкретни очаквания към хората, които ще прочетат историите. Това, което за себе си разбрах, е, че нищо не започва и няма да свърши с нас.
- Кога историите според вас са интересни - лично за вас и за читателите?
- За мен една история си струва, когато те учи на нещо. Това съм запомнила и от хората, от които съм се учила на журналистика. История, която успява да те грабне от първия ред и, след като си я прочел, ти се иска да има още. Тази, от която научаваш нещо. Всички други "притчи" и хора с измислени представи за собствената си значимост, донякъде помпана от медиите, ще се случат сега. И утре никой няма да ги помни. Това не са моите истории.
- Какво искате да покажете или да докажете с факта, че книгата ви не е комерсиална, а се продава благотворително?
- Книгата се продава чрез фондация "Работилница за граждански инициативи" и средствата от продажбата ще отидат във фонд  "Живо наследство" за подкрепа на проекти, свързани с развиването и оживяването на забравени занаяти, обичаи и традиции. А по въпроса дали е комерсиална не мога да кажа. Ако има повече хора, които искат да притежават книга с информация за тяхното минало и корени и това доведе до масова истерия по купуването на книгата, тя би могла да се определи като комерсиална. Но познавайки интересите и вкусовете на голяма част от обществото ни, книгата наистина е крайно некомерсиална. В нея няма клюка, няма жълт елемент, например за тежкия развод на някой занаятчия, за бурното детство на танцьорката на нестинарски танци или за нетолерантното отношение към българо-мохамеданския произход на две жени от малко планинско селце. Това е книга за издържали времето и превратностите във вкусовете, истории. Книга, която може да се чете сега и след сто години отново да е интересна.