Мария Костадинова: Денят ни обединява и ни дава национално самочувствие

Интервю на Деси ВЕЛЕВА

Мария Костадинова е с 34 години педагогически стаж и е директор на ОУ "Св. П. Хилендарски", с. Роза, община "Тунджа", област Ямбол вече 23 години. Завършила е ПУ "Паисий Хилендарски" в Пловдив със специалност "Физика и математика", притежава и допълнителни квалификации за учител по "Информационни технологии" и за учител по "Човекът и природата". Член е на Съюза на физиците - клон Ямбол.

- Г-жо Костадинова, днес е най-българският празник - 24 май. Продължава ли българинът да се прекланя пред книгата и словото, както това са правили дедите му? 

- Поздравявам всички българи със светлия празник, който ни обединява, дава ни национално самочувствие и определя нашата идентичност. Празникът, честван от българите, живеещи на всички континенти, е повод да почерпим сила от миналото ни, да изправим гордо глави, да погледнем смело напред и да сътворим желаното от всички нас - една добра държава, в която децата ни да остават и да се развиват с желание.

Вярвам, че всеки от нас се гордее при вида на многобройните шествия, предвождани от плакати, знамена и хоругви, носени от усмихнати ученици и учители. Какъв по-голям поклон да сторим пред делото на Светите братя от това децата ни да понесат над главите си техните ликове и тяхното дело - българските букви.

Всички сме свидетели, че все по-тържествени, красиви и масови стават проявите на българските общности зад граница по време на националните ни празници, а празникът на нашата писменост и култура се отличава с особена сила. Думи като "род" и "родина" не са просто литературни понятия, а онези крайъгълни камъни, около които човешката личност оцелява и се съхранява в големия свят. Без своя език и култура всички се превръщаме в прашинки, оставени на милостта на вятъра. Стремежът към запазване на нашия език и култура се доказва и с увеличаването на броя на българските неделни училища зад граница. Това ме кара да вярвам, че нихилизмът, който и до днес се опитва да се изявява на родна почва, започва да отшумява, ние все повече осъзнаваме силата си като общество и нуждата от обединение около националните ни идеали. Вярвам, че във времето на глобализацията, когато немалко българи живеят и се развиват зад граница, българският език и култура, и свързаните с тях дух и самочувствие, са основите, върху които се градят и техните успехи.

- Младите хора усещат ли празничното на този ден?

Четящи или не, не вярвам да има българин, който де не скланя глава пред делото на Светите братя Кирил и Методий, чиито имена са част от българския национален пътепоказател.

Винаги е съществувал и ще си остане страхът, че младите хора са различни от нас, че са загърбили род и родина, и прекарват времето си по различен начин. Не мисля, че прогресът може да бъде причина за загуба на национална идентичност. Напротив, ако човек желае, информацията днес е широко достъпна и в големи количества и ролята на училището е да провокираме учениците ни да я търсят и изучават. Ако се вгледаме внимателно в ежедневието ни, ще се убедим, че младите хора се връщат уверено към езика и културата на дедите ни, като използват всеки повод да облекат старите носии, да развеят знамената, да люшнат хората под звуците на гайди и кавали и да запеят нашите емблематични народни песни. Вижте кукерските фестивали и фестивалите на народното творчество - любовта към българския език и култура се възражда и децата ни, макар и не винаги осъзнато, се стремят да ги изучават и съхраняват.

Може би трябва по-често да четем уроците на националната ни история и по-смело да показваме гордостта си от своя произход, език и култура, като не смесваме родината с проблемите на съвременната държавност.

- Може ли да се каже, че учителите и днес са стожер на българщината? Каква е мисията на българския учител?

- Да, учителите са истинският стожер на българщината. Учителите сме тези, които даваме мнения по учебните програми и образователното съдържание и заедно с родителите алармираме, когато нещо ни притеснява, защото не всеки път разбираме глобалните цели на авторите. Не трябва да се страхуваме от новостите - светът се развива главоломно и нашите деца трябва да отговорят на предизвикателствата на своето време. Осъвременяването на съдържанието трябва да дава на децата ни поглед и знания за реализацията им в глобалния свят, но нека това не става за сметка на себепознанието, осъзнаването на величието на българския народ, богатството на нашата култура, приемането и отстояването на националните ценности и изграждането на национално самочувствие в идващото поколение. Училището трябва да полага основите и там, където семейството не е успяло, защото се е наложило да се осигурява благоденствието чрез работа в друга държава.

Мисията на българския учител е изключително отговорна и трудна, а трудностите стават повече, когато липсва взаимодействие между всички страни, участващи във формирането на поколенията. Ролята на семейството, улицата, медиите, социалните мрежи е много голяма, а детето не може и не трябва само да се справя с определянето на приоритетите. Училището е мястото, където чрез обучението подрастващите трябва да бъдат правилно напътствани и възпитавани в национално самочувствие и родолюбие, особено когато бъдещето е неопределено и вероятността да напуснат страната ни в своя житейски път е съвсем реална. 

- А каква е тайната на успешния преподавател в настоящето? 

- И преди, и сега успешният преподавател е напълно отдаденият учител. Учителят даващ и знание, и смисъл, и душа на любопитното човече, попиващо всяка дума, мечтаещо да извърши своите велики дела. Успешен е учителят, който успее да запази любопитството на детето, да спечели доверието му, да открие неговите заложби и таланти и да ги развие в най-голяма степен. И всичко това, след като той самият е достигнал най-високо ниво на съвременните преподавателски знания и умения, в училище, предоставящо необходимите условия за това. Дори и тогава нищо от изброеното няма да се случи, ако семейството не е до детето, не припознава знанието като висша ценност и още от най-ранна детска възраст не съдейства на училището в надпреварата с влиянието на външните фактори, не възпитава децата на труд и уважение, а защо не, на първо място към учителите.