Дано София не заприлича на Хавана преди Кастро

Наближава 7 ноември - деня, в който отбелязваме събитието, дало повод на Джон Рид да напише "Десет дни, които разтърсиха света". Има основателен въпрос. Как е възможно една 300-летна империя с воински традиции, със строго подреден аристократичен ред да стане лесна плячка на малобройна, както казват днес, болшевишка партия. Има едни обяснения днес, че германците чрез Ленин подкупили Русия и така победила Октомврийската революция. Това е като приказките, че през Септемврийското въстание селяните ни са получавали пряко три милиардна субсидия от Коминтерна, за да го направят. Аз не мога да си представя как може да пламне такъв пожар, само защото германците са дали пари на брата на Ленин и на подстрекателите. Става дума за нещо много важно, което мисля че съвременно звучи.
Една империя, в която офицерите поливаха с шампанско циганските певачки, а в същото време един универсално надарен народ тънеше в невежество, не може да бъде разрушена с германски пари, каквито и да са те. Това много ми напомня на съвременното ни състояние днес. Всичките тези пищни тържества от уискито до напудрените конференции, подминават един основен въпрос - че все пак има едно угнетено население, чиято бедност може да породи ненавист, е способно да генерира насилие. Понякога, както във всички световни революции, може да стигне до по-големи жестокости от тези, от които е била предизвикана революцията. Мисля си: дано София не заприлича на Хавана преди Кастро, където има казина, деликатеси, милионери, плажове. И след това един незначителен по брой отряд праща всичко по дяволите. Проблемът е световен - рано или късно, след като нямат пари за партии, пропаганда и вестници, угнетените се вдигат. Това в историята като хронология става приблизително през 300 години.
Днес Октомврийската революция е едно от най-почитаните и най-заклеймяваните събития в историята на Русия. Дори във Франция, когато умря самият Де Гол, написаха: "Умря най-обичаният и най-мразеният човек във Франция". Никой не може да отрече революцията в Русия като събитие, с което се скъсва с царския режим, независимо от това какви жестокости са осъществени по негово време. Едно е ясно - че царска Русия нямаше същия авторитет, който имаше авторитарна Русия при Сталин и преди това при Ленин.
Отначало този експеримент, при който дърводелци и обущари стават значими личности в световната история, е един алтернативен вариант на уморените и лъскавите професионални политици. Затова една значителна част от световната интелигенция поздрави това събитие в Русия - защото очакваше, че от него ще излезе един нов вид управление. За жалост това не се получи, което съвсем не означава, че експериментите са пропаднали завинаги.
Всъщност, в Русия и Декабристкото движение, и Октомврийската революция са дело на интелигенцията. Но декабристите са аристократи, това е друг подход към управлението на Русия. Докато при Октомврийската революция една значителна част от интелигенцията се изплаши от този гняв, взрив и насилие и това даде възможност на много амбициозни хора като сърфисти да се качат на вълната на народния гняв. Както винаги в историята - една идея, започнала прекрасно, след това се изражда. Така беше след английската революция, така беше след френската революция. До голяма степен и след освобождението на България не дойдоха хъшовете, дойдоха част от тях, станали вече търгаши, а не хъшове.
Има обаче един феномен - величието на руснаците, който още не е разбран. До ден днешен в Русия се пеят т.нар. "блатные" песни, песните на дворянството, което не одобрява революцията, което бяга от Русия. Днешните потомци на тези дворяни пък, където и да са по света, в мнозинството си тачат родината си и й помагат. Това наистина е величието на един народ. Като мистика, като психология, като принадлежност. Много хора между двете войни си отиваха и се връщаха в Русия, знаейки, че ги чака ако не разстрел, то лагер - това, което другите нации, включително и ние, не биха предприели като саможертва да останат в принадлежността си към баба, към майка и коляно, към народ. нека си спомним, че генерал Деникин отказва да награждава офицери в гражданската война, защото са избивали руснаци, както отказва да се срещне и с ген. Андрей Власов, защото, макар и страдащ от съветската власт, той не уважава предателя.
Затова днес трябва да разберем, че едно събитие не може само да се слави или само да се заклеймява. То трябва да бъде обяснено. Една империя рухва поради своята слабост, но се възстановява едно национално величие, което независимо през какви перипетии минава, дори и днес буди респект. Дори тогава, когато не го приемаш като алтернатива.