ОБРЕЧЕНО ПОКОЛЕНИЕ
/ брой: 262
Отидох до близкия вход на Южния парк. Живея на 50 метра от него, та не ми беше трудно. Само трябваше да заобиколя няколко паркирали коли, да сляза на асфалта там, където тротоарът е неравен, да пропусна няколко велосипедисти и шофьор, които май не бяха забелязали, че улицата е еднопосочна, както и да заобиколя обявата за природния газ. Ние сме на ток (при строежа на нашия блок е било предвидено да имаме местно парно, затова дори и да искаме, нямаме избор - дори комини нямаме, та не може да си поставим нито камина, нито печка).
Иначе улицата ни "Кишинев", макар и къса, си е почти луксозна. Вярно, че няколко от магазините се дават под наем, но така е по време на криза. Съседната улица "Козяк" стана почти магистрала - покрай американското посолство тя беше ремонтирана, а покрай ремонта на булевард "Черни връх" движението тръгна по нея. Сакото, което нося, е "втора ръка", но по-ново не ми и трябва. Ризите ми също са "втора ръка" - големият ми син е маниак на тема ризи и те му остаряват, преди да ги е облякъл. Добре е, че носи моя номер. Жалко, че с обувките не е същото - той носи 43-и. а аз 46-и номер. Пак добре, че покрай диабета ми изрязаха по един пръст на двата крака, та нямам проблем с обуването. Не ми стискат! И слава Богу. Защото няма по-страшно нещо от тесни обувки.
Сядам на една пейка с последния брой на "Нейшенъл Джеографик". И списанията ми ги носи синът. Добре, че е той - другият ми син е адски сръчен и на него съм оставил всички ремонти, защото аз бях сръчен на млади години.
На съседната пейка са седнали мои връстници. Падат си по футбола и разговорите са изцяло на футболни теми. Аз съм сега на друга вълна - потопил съм се в царството на ацтеките. Пак покрай диабета очите ми хич ги няма. Все пак съм по-добре от един мой приятел, който от глаукомата напълно ослепя. Та в сравнение с него аз съм злато.
Инстинктивно си бръкнах в джоба. Имах достатъчно стотинки за един хляб и най-малкото за едно кисело мляко. Въпреки постоянното покачване на цените, едно беше сигурно: пенсиите ни бяха замразени. И все пак не бях го докарал да бъркам в контейнерите.
Най-много ме е яд на Бате Бойко. Заради метрото кварталът ни е изолиран от града. Преди с трамвай 9 за 18 минути си бяхме у дома. Сега трамвая го спряха. В други държави след определена възраст пътуването е безплатно, но тук не само е с пари, но и след определена възраст се затваряш у дома и единствено отиваш на лекар. Уж са загрижени за болните, а при нас няма една поликлиника наблизо, няма и пенсионерски клуб, а и на читалището, което е на три спирки от нас, някой му е хвърлил око и искат да строят нещо на негово място.
Иначе сме добре. Дори неотдавна откриха магазин Билла, а наблизо строят и Мол. Не откривам тази дума в речника, но друго ако не, молове в София бол. И банки, и зоомагазини имаме, дори два, един срещу друг. Може би са за скитащите бездомни кучета. Преди няколко години, след инсулта, когато бях още почти млад (сега съм на седемдесет и ходя с бастун), имах навика посред нощ да отивам в парка и да се упражнявам там, където денем играят малките дечица. Изведнъж чух как бездомните кучета нещо се договориха и няколко десетки се насочиха право срещу мен. Последно предпочетоха една пътека и само две кучета продължиха към мен. Не ми остана друг изход, освен да се наведа към земята и да грабна несъществуващ камък. Сигурно съм бил много убедителен, иначе нямаше сега да пиша тези редове. Вече не скитам нощно време из парка...
Та си мисля колко ли ще спечели и НОИ, и цялото общество, ако хвърля топа. Та аз дори не мога да боравя с мобилен телефон, а внуците ми умеят.
Обречено поколение сме ние и това си е.