Новият преход

Като че ли най-неочаквано и в словата на президента, и на служебния премиер се появиха термини, които повече от две десетилетия пребиваваха у нас в своеобразна полулегалност. Някак между другото бе споменато за солидарна и справедлива държава, както и за социална пазарна икономика. Все неща, за които през годините на прехода пишехме десетина човека, а ако официално имаше някаква насрещна реакция, то тя беше в духа на "Оставете ги тия, вчерашните, непоправимите и нищо неразбиращите". Тези дни дори самият Иван Костов на международна конференция заговори за фалита на неолиберализма и за ролята на публичния сектор в икономиката, в частност за измъкването от кризата, с което буквално ме остави без тема.
През годините по нашенските медии неолибералите придобиха навика да си играят на прескочикобила, състезавайки се помежду си по неолибералност. Всеки от дежурно присъстващите гледаше да се изкара по-голям привърженик на свободния пазар и по-голям противник на "изконно вредния чиновнически бюрократизъм" от другия. Хора, защитаващи държавност и социалност, национална отговорност, ред и правила, регулации и здрав разум, нямаха място в обстановката на умишлено предизвикан и идеологически подплатен хаос, фундаментално предпоставящ тотално беззаконие и грабеж на "безстопанствената собственост", бившата общонародна.
Открадналите всичко, което можеше да се открадне, неслучайно впоследствие си уредиха посредством въвеждането на плоското облагане на личните доходи също привилегията да плащат минимални данъци. Ниските заплати и осигуровки бяха публично изведени в ранг на първостепенно национално конкурентно предимство, въпреки че те също бяха поредната нагла уйдурма да се плаща по-малко и егоистично да се присвоява повече от брутния продукт. С въпросните и други подобни механизми

нашенската олигархия укрепна

неусетно и настъпателно на най-новия етап подчини на контрола си политическата класа, обществения живот, пресата, повечето телевизии и радиа.
Положението в България бе достатъчно отчайващо още по времето, когато народът използваше единствената възможност, която съзираше за съпротива - емиграцията. Масовите демонстрации и изяви на негодувание в началото на 2013 г. като че ли вдъхнаха някаква, досега смятана за отдавна изчезнала, надежда за промени тук, вътрешно и на място. Но, погледната през призмата на тукашните традиционно установили се политически реалности, едва възникнала, тази надежда скоропостижно заизглежда наивна, крехка, някак предварително употребена.
Не е бедата в това, че уличната протестна вълна вече видимо позатихва и се "партизира" в различни форми. Ситуацията у нас въпреки това е качествено различна от предходната. Никога повече няма да има гаранции и увереност, че някакво пренебрежимо наглед "фитилче" не ще детонира нов мащабен социален взрив. За пореден път обаче големите социални искания не бяха формулирани достатъчно категорично и еднозначно от протестиращите.
Граждански контрол над държавните регулативни органи, разбира се, трябва да има. Но Дикенсовият капитализъм, трайно установил се у нас, притежава значително повече и по-значими измерения, главното от които е вкоренената му асоциалност. Обосновани претенции за очовечаване на тукашната примитивна икономическа и обществена система практически се чуха от страна на недоволните само откъслечно, но, честно казано, може би и друго не е възможно да се иска и очаква от масови движения. Без въвеждането на прогресивно облагане, без диференциация на ДДС по отношение на жизнено необходимите стоки, без сериозни мерки за

борба срещу спекулата

с тях, без по-висок, европейски процент на преразпределение деградацията на обществото и социалната сфера у нас ще продължи. Здравеопазването, образованието, пенсионната сфера, науката ще продължават да бъдат обречени на упадък и изчезване, при това заедно с цялата нация в недалечно бъдеще.
Социална пазарна икономика, социална държава не се прави от хора, прочели единствено политикономията на капитализма. Това бе доказано още в началото на българския преход. Няма да може да се направи и с демагогски публични изявления на вчерашните днешни неолиберали на власт, дори ако последните изпитват някакви откъслечни колебания в убежденията си. За необходимата трансформация на българското общество и икономика в посока европейския социален модел малко спомагат образование и мироглед, получени отвъд океана. Във въпросното сериозно начинание няма място също за вкоренения местен егоистичен цинизъм, както и за мирогледи "откъдето духа вятърът".
За пореден път социалното ни развитие опира днес като че в стена. Стена от фанатизъм, неграмотност, предубеденост, неинформираност, неискреност, обикновена простотия. Десетилетията на пазарно фундаменталистко промиване на мозъците не са преминали безследно. Напротив - социалните рефлекси са видимо отслабени, мисленето е изкривено, образователната система е осакатена, междучовешките отношения са деформирани. Новият преход, който ни предстои да захванем, не е въпрос на демагогия и лозунги, както набързо се опитват да ни го пробутат за замазване на очите, а на коренно преосмисляне на възгледите, смяна на диригентите и изпълнителите, промяна на набора от подходи и механизми за държавно управление. И като такъв този преход не може да се състои успешно за година-две или дори за един "програмен" мандат.