Не чак дотам!
В България постепенно изграждаме, без особено да я забелязваме, някаква специфична абстрактна действителност, каквато никъде не е виждана
/ брой: 211
И в предишни писания нееднократно съм подчертавал, че границата между държавно регулиране и обикновено паразитиране е тънка. Бива обаче и "дебела", очевадно отчетлива. Дразнеща многократно повече.
Моята улица попадна в софийската "зелена зона". Да речем, че се "сбъдна мечтата на идиота" и имам къде да паркирам в делнични дни, в празничните проблемът непоклатимо си остана. За динамичното статукво имам удоволствието засега да плащам по 100 лева годишно.
В замяна на това обаче платното на въпросната улица от има-няма триста метра много дразнещо продължава да тъне в дупки, четири-пет по-малки и средни като калибър. На нея стърчи един отвсякъде опасен разкривен топлофикационен капак. Налице са и две истински ями, които, ако и тази зима останат, както по всичко личи, непоправени, неминуемо ще се превърнат в ефективно
действащи вълчи капани
Ако изключим далаверата, лесно е да се пресметне, че само срещу сума, равностойна на моята платена такса, изброеното лесно може да бъде изкърпено и приведено в надлежен ред. С внесените за паркиране пари пък от моите съседи сигурно ще могат да се възстановят дърветата на улицата, които поради възраст изсъхнаха и бяха отсечени, а на мястото им останаха дънери. Дори само от общината да махнат кютуците, за което ни липсва адекватната техническа възможност, ние сами ще си засадим липи и чинари, не ни е жал за евентуалните допълнителни разноски.
Ама относно нашите вече платени и "потънали неясно къде" пари, някой "отгоре" сигурно важно и назидателно ще обясни, че са отишли за "по-важни инвестиционни проекти на столицата". Отново някой по-умен и по-главен решава вместо гражданина, върху чийто плещи чрез зелената и синя зона паразитира видимо огромният апарат на общинското предприятие "Градска мобилност". И далеч не само той.
По твърде сходен начин може да се обясни също възникването на "засега само идеята" за публично частно партньорство при изграждането на магистралата "Хемус".
"Маньовърът" е напълно аналогичен
на отишлото преди време в небитието управленско хрумване за магистрала "Тракия". Някой просто цели да уреди не само себе си, но децата и внуците си, както го определих в статия още някога тогава.
Най-грубо казано, тихомълком ще се приватизират изградените вече около двеста километра от "Хемус", ще се построят още към двеста и четиридесет, и, както си мисли геният, генерирал и лансирал въпросната "първоначална визия", работата е опечена. След което - пей сърце и само късай билетчета.
Е, разбира се, съществуват съмнения, че няма да има ефективен трафик и държавата, сиреч данъкоплатците, ще трябва да доплащат на концесионера. Още повече, че при планираното въвеждане на маут система само за "Хемус", тя ще бъде задължително заобикаляна по безплатната "Тракия", през нея до Варна са само 50-ина километра повече. Впрочем именно проблемът с ефективния трафик спъна преди седем-осем години реализирането на подобна перфидно замислена концесионна схема при "Тракия".
Но може би е назрял моментът най-сетне и този път въпросът "да се уреди политически". Пък колко му е да бъдат въведени апостериори такси за ползване и на "Тракия". Всичко може да се обоснове и демагогски подпечата "държавнически", след като
приоритетът е всякакъв друг, но само не и национално отговорен
Никакво публично-частно партньорство не ни е необходимо при строежа нито на "Хемус", нито на "Черно море", нито на "Струма", нито на тунела под Шипка. Строежите на базова пътна инфраструктура, както досега, следва да се финансират главно с европейски пари и да се съфинансират държавно със заемни средства отвън. Такива от Европейската инвестиционна банка, да кажем. Последното видях голям зор да го обясня на хората на г-н Бойко Борисов, които, за да намерят пари за строеж на инфраструктура, съкратиха бюджета на образованието и замразиха пенсиите насред кризата.
С модела на прословутото публично частно партньорство понастоящем би следвало да се опита в сферата на индустрията. Какво би станало, ако решим да съживим по този начин най-напред "Кремиковци" и ОЦК "Кърджали"? Работни места, вместо безработица, тил за възраждане на залязващата днес българска промишленост, създаване на значим експортен потенциал, мечтаното натоварване за мощностите в енергетиката, в цялост - мултипликационен ефект като по учебник.
Но същността на "ситуцията на положението" у нас далеч не се изчерпва само чрез доминантните изяви на всемогъщата паразитна далавера. Тя осезателно е значително по-дълбинна, архетипно криворазбрано цивилизационна. Според театрално-кинематографчния Бай Ганьо ние сме европейци, но "не чак дотам". Което най-често излиза, че ако не е пълната, то поне се явява есенциално вярната истина.
Няма да забравя телевизионния репортер, който преди известно време политически коректно ни описа латинското i като "буквата ай". А понастоящем можете да чуете телевизионна реклама, в която смартфони дразнещо се произнася с едно ударение, феномен, собствено, характерен за руския език.
Пазарният фундаментализъм на думи
у нас през прехода означаваше най-обхватна възможност за далавера на практика. Оказва се обаче, че и спорадичните опити за държавна намеса в нашенски условия, поради създалите се фундаментално погрешни "персонално субективни" политически предпоставки, също водят до широко отваряне на каналите за нанасяне на вреди на хората и страната заради и в полза на тясна лична и групова изгода.
Резултатът от всичко това е само такъв, какъвто може да бъде. В България постепенно изграждаме, без особено да я забелязваме, някаква специфично абстрактна действителност, каквато никъде не е виждана и живяна другаде по цивилизования свят. "Нещо като нищо", несъвместимо с европеските реалии и все по-безнадеждно като перспектива.