Има смисъл заедно да кажем: "Да бъде!"

Венцислав Димов е доктор на науките, професор в Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация (лекционни курсове "Медийна музика", "Антропология на популярната музика", "Звукът в онлайн медиите" и др.). Ръководител на изследователската група "Етномузикология" в Институт за изследване на изкуствата, БАН. Изследва традиционна (фолклорна), популярна музика и етнопоп; антропология на музиката и медиите; културни и медийни индустрии. Автор на над 200 научни изследвания и статии, сред които монографиите "Етнопопбумът" (2001); "Добруджа: памет и песен" (2012); "Музиката за народа на медийния фронт (Меката власт на народната и популярната музика в Социалистическа България)" (2019) и други; съавтор с Лозанка Пейчева на книгите "Зурнаджийската традиция в Югозападна България" (2002) и "С хоро и песен, с перо и слово. 120 години от рождението на Райна Кацарова" (2021); съавтор на учебници и учебни помагала (учебници и книги за учителя – Музика за VIII, IX, X клас на изд. "Просвета" и др.). Сценарист на документални филми, автор и водещ на радиопредавания и телевизионни програми, автор на журналистически публикации в печатни и онлайн медии. Член e на Съюза на българските композитори – секция "Музиковеди", Съюза на българските журналисти, ICTM – Международен съвет за традиционна музика при ЮНЕСКО (член на борда и заместник-председател на Националния комитет на ICTM), член на УС на Националния младежки фолклорен съюз.

– Професор Димов, в навечерието сме на светли празници. Подготовката за Бъдни вечер и за Коледа e съпътствана с радостно вълнение и шетня. Извън украсата и светлините по улиците, трескавото пазаруване, за да изненадаме близки и приятели с интересен подарък и да наредим богата трапеза, какво всъщност означават тези празници? С какви равносметки, предзаменования и надежди са свързани?

– Игнажден в някои от българските краища някога са наричали Единажден – първия ден, Млада година. Той според християнския календар е празник на Свети Игнатий Богоносец, но в народната ни вяра е Новият ден, с който започва Младата година, когато се ражда Младият бог – новото слънце в навечерието на деня на зимното слънцестоене. Започвам с този традиционен празник, защото той пази досега до магията на първия ден и новото начало: наричат го още Полязовден – първият, който влезе в двора на къщата или в дома, ще вещае каква ще е годината, бъдното, берекетът – добра или лоша. От "Игната до Коледа" се е замъчила Божа майка в коледните ни песни, да си роди Млада бога, а с него – да се прероди отново светлината и светът. Така че тези светли дни, идните, в навечерието на Бъдни вечер, Коледа и Нова година, не са просто повод да "му отпуснем края" в неработно време, да пазаруваме трескаво, да готвим и пълним трапези, които да "унищожаваме" до преяждане. За мен са светли дни, в които да се съберем с живи и вечно живи роднини и приятели, предци и наследници, дори днес, в условията на изолация, защото душата не може и не трябва да бъде изолирана и карантинирана. Нека си спомним за тези, които не са с нас, за тези, които не са от нашия свят. И като наричаме питата на Коледа, да отделим залък и за тях. Предците ни са казвали: "Ела, Боже, да вечеряме", канили са Бог и Божа майка на трапезата и им оставяли от хляба, като прекадявали трапезата, споменавали и имената на напусналите ни и на тези, които – да са живи и здрави – са далеч от нас и не могат да седнат на нашата трапеза. Такава ми е надеждата – да не сме сами. Днес това да сме в общност, да сме заедно ни е особено потребно. Може би защото сме застрашени от изгубването му... Моята равносметка е и за свършеното от мен, за изработеното през изминалата година. Без излишна скромност ще кажа, че има и ще остане (три книги). Старите шопи благославяли: "Да се роди, дето рало ходи и не ходи". Е, такива като нас, които "докато си почиват, не забравят да оплевят лука", могат да кажат: напрегнали сме мишци, орали и сели сме – ако не в буквалния смисъл, всеки на своята нива, ние на книжовната, и се е родило. Някога на Игнажден разравяли жаравата в огнището и благославяли: колкото искрици, толкова пиленца, дечица, мед и масло и бяла пшеница за сираци и за цял народ! Дано нашите искрици от думи да са полезни, да нахранят нечии гладни души и да утешат, да дадат някому светлина. Това е моята надежда и затова очаквам празника, дано е споделен!

– Каква е празничната обредност в отделните етнографски области на страната? Различават ли се съществено и от какво се обуславят едни или други вярвания и ритуали, които се съхраняват столетия от семейства, родове и цели селища?

– Това е сериозна и богата на важни детайли тема. Първо да кажа: навсякъде в България, сред всички българи, във всички етнографски области, дори и не само сред православните българи, празнуването на Коледа и Нова година е традиция. Ако в средата на ХХ век същинското коледуване било засвидетелствано не във всички етнографски области (най-разгърнато и съхранено е в Североизточна и Средна Северна България, в Тракия и Странджа, в Шоплука), някога, в края на XIX век, например, е документирано и като ритуали, и като песни и в останалите краища (Родопите, Северозападна България, Югозападна България). Коледните песни сред българите, наследници на старо местно население от Североизточна България (хърцои в Русенско, капанци в Разградско, гребенци в Добруджа, ваяци във Варненско и Източния Балкан и т.н.), според моя личен опит като теренист и като изследовател, са най-богати на митологични мотиви и послания. Само от едно село – Аспарухово, някога Ченге, Дългополско – първо Анчо Калоянов (известен български фолклорист и писател, издал книгата с обредни песни от Аспарухово "Добър юнак с добра коня" през 1986 г.), после и други като мен – са записвали не една-две, а 48 песни, словата на които заедно с благословията са над 2000 реда! И в тези песни се пее не само за домакин и стопанка, за мома и ерген – те са наследен разказ за света, те са негово магическо подреждане и превръщането му от хаос в космос, чудо, което коледарите пресътворяват заедно с героите на тяхната песенна коледна митология: Млада Бога, Вишен Господ, Божа майка, Стара Юда, Дан войвода, цар Костадин, Крали Марко, Свети Георги... Богати са коледарските традиции и песенни цикли в селата Кошов, Красен, Бъзовец, Табачка (Русенско); Топчии (Разградско), Стефан Караджа, Бабук, Старо село (Силистренско); Тервел (Добричко); Дивдядово, Дибич (Шуменско). В Ямбол и региона коледарските групи пеят и играят ритуален буенек – воински танц, който води станеникът със сабя в ръка, а момците отмерват ритъма с шпори на чизмите; тази традиция днес е официално представяна и на фестивални сцени, но и спонтанно, на площада и кварталите на самата Коледа. В Пиринския край ритуални танци играят русалиите – мъжки воински дружини със саби в ръце, водени от балтаджия с брадва и озвучавани от древните и мощни звуци на зурни и тъпани – и този обичай е жив по Новогодишните празници, благодарение на местни групи като тези от град Петрич.

– Особена символика и очарование носят кукерските игри, които някъде се правят в началото на Великия пост, другаде – между Коледа и Богоявление... В кои краища на България се практикува в най-автентичния му вид този маскараден обичай?

– Маскарадните игри в различните фолклорни области на българите се правят и наричат по различен начин. В Средна Западна България, при шопите, кулминацията е на Васильовден, на Нова година. В Източна България – Тракия, Добруджа, Странджа, Родопите – са по Сирни Заговезни, през пролетта. Но и там има маскарадни игри по време на така наречените "Мръсни дни" – дните между Коледа и Йордановден (Богоявление): бразая в Силистренско, камили в Суворовско. Отгласи от най-стари маскарадни игри има в Софийско, Пернишко, Радомирско – коледарите, наричани Коледжанье, Сирвискари, Сурваскаре, включват в дружината маскирани старец и невеста. В архивите на БАН, Института за изследване на изкуствата, с които работя, се пазят стари записи на такова коледуване, правени от Райна Кацарова в Негован и Елена Стоин в Обеля, в което звучат "твърде примитивни мелодии от един или два тона", пеенето има характер на "монотонен речитатив", на безмензурно изпълнение със "заклинателен характер" (според Елена Стоин и Тодор Джиджев), а обредността включва мъжко антифонно пеене, маскарадни игри, звънци, гайди, диалози между водача на коледарите ("стареца") и домакина. Маскираните в страшни ликове сурвакари в Шоплука и днес си имат празника "Сурва" в Перник, където се организира на всеки две години официален Фестивал на маскарадните игри, но всяка година срещу Васильовден (по старо Василица и Нова година са на 13 срещу 14 януари) в села и квартали, със звънци, чанове и хлопки, с ликове от кожа, рога и пера около живите огньове играят на мегдана все по-млади сурвакари (вече има и жени!) – традиция, която се възражда, но си остава все така "автентична" и истинска. Другото регионално огнище на зимната маскарадност е Пиринският край – на юг по Струма, в Симитли, Сандански и Петрич играят маскирани станчинари и бабугери навръх Нова година.

– Духът на традиции и приемственост е много витален в селата, но как да съумее да го поддържа градският човек? Нямаме огнища, та да гадаем по въглените какво ще е времето през годината и ще бъде ли плодородна, нито по пепелта от бъдника да разберем ще се множи ли стоката...

– Ако не знаете коледни песни, ако не дочакате коледари в дома си, можете да се докоснете до стародавната магика с ритуални жестове, които не са чак толкова трудни. Омесете коледна пита – може да е содена, постна, може да е с квас, та да расте като нея и да избуява животът. Украсете я с кръг, слънце и кръст. Така ще направите не само хляб за трапезата, а и митологична картина на космоса, както я описва патриархът на етнографията ни Димитър Маринов – в книгата му "Народна вяра и религиозни народни обичаи", завършена през 1914 г., са описани и приложени като изображения над сто кравая от всички български краища, с общи мотиви слънце, гумно, кошара, двор – подредения свят, който се гради с образа на кръга, както правели и коледарите с ритуалното си обхождане на селото някога. Не забравяйте, че тази пита е безкръвна жертва – част от нея се оставя за Бога и Богородица, някога я пазели до иконата, вярвали, че има целебна сила. Ако не можете, като дедите ни, да вечеряте на сламата, оставете на трапезата си ястия със зърна: варено жито или царевица, да се ражда и расте. И орехи – плодове-поличба на свято дърво, с тях гадаем за идното и здравето. Благословете – ако не си спомняте "Отче наш", припомнете си простите думи на старите коледари: "Славим Млада бога! Аз в къщи и Бог с мене! Колкото звезди в ясно небе, толкова здраве, живот, веселие, доброчестие, берекет!

– Вие сте и преподавател, общувате с много и различни млади хора. Имат ли интерес и отношение към традициите и обичаите, към техния произход и значение?

– Имат, надявам се, че им помагам да научат нещо ново или да си припомнят забравеното. Направил съм лекция за коледните песни и ритуали. Тази година помогнах на група млади хора от софийските квартали "Подуене" и "Суха река", които, водени от двама музиканти и читалищни дейци – Борис Самаринов и Любомир Желев (НЧ "Васил Левски 1928"), направиха проект "Софийски коледари", за да се проучи традицията на коледуването в Софийско, да се запишат стари коледни песни, да се издирят шопските ритуални действия и слова по Коледа и да се съживят от млади коледари в навечерието на Коледа, а тези, които искат да последват примера им, да ползват публикувани в интернет филм и "Наръчник на коледаря" с десет нотирани песни.

– Какво е празник без хоро! Българското хоро е културен феномен, който освен с красотата и енергията, с които въздейства върху зрителите, ни свързва по уникален начин. Заловени за ръце, придобиваме несравнимо чувство за единение. Факт е, че в последните години хоротеките привличат хиляди хора от различни възрасти. На какво според вас се дължи този засилен интерес?

– Той даже е закъснял. Райна Кацарова е изследвала и популяризирала практики по места, като Угърчин, Ловешко, и Гоце Делчев, където още в края на 40-те години стари са предавали традицията на местните хора и ритуали на млади и заедно са я възраждали и на село, и в читалището, и на сцените на любителското творчество. Днес най-старото поколение от хороигралци е от самодейци, които не са били родени тогава, т.е. живата трансмисия, поколенческото предаване го няма вече. Днес младите учат хората от дигитални платформи и сайтове, учители са им хореографи, възпитаници на специализирани училища и на Пловдивската академия. Днес са на мода "танцовите клубове" и това не е лошо – бил съм на репетиция на такива клубове, участниците са образовани и осигурени хора, които си плащаха за заниманията. Журирал съм или съм водил фестивали като "Пролетно надиграване" във Варна, "Атлиманска огърлица" в Китен или "Фолклорна магия" в Банско, на които участват и танцови клубове за възрастни, и читалищни детски състави, но най са ми интересни т.нар. групи за изворен фолклор, в които старата локална традиция се предава все още поколенчески, и има танцьори от поне три поколения: като Пенсионерския клуб "Брацигово" от Добрич, в който танцьорите води 80-годишният бай Слави Божков, а певиците – Марийка Сталева, която е от средното поколение; или групите към читалище "Добри Иванов", в които баби пеят и играят с внучките си. Радвам се на младите, които имат пиетет към старата традиция и не разбират народните танци като "аеробика", а като откровение: като студентите-медици от формация "Диана" във Варна.

– Защо е важно да познаваме изконните празници и обреди, вплетени в историята ни като народ?

– За да ни има – като личности, като общност, като общество, като народ. Когато търсим нашата традиция, опознаваме нашата културна идентичност, ние осъзнаваме себе си като част от една култура, която е казвала и има какво да каже на своите деца. И за да не стигнем до дереджето да приемаме значимостта си, само когато ни я потвърждават отвън, както правят страдащите от Байроновския комплекс низши културно народи. Традицията, фолклорните ритуали, песни, танци са не само изкуство, а и онези живи филизи, от които продължават да струят соковете на нашето, българско Дърво на света. Ако имаме сетива и душа да ги преживеем, то ще е все зелено, а ние ще отпием глътка от онази жива вода – Младостта на традицията.

– Какво пожелание или наричане бихте отправили към читателите на ДУМА в края на тази, толкова разнолика и трудна 2021 г. и с поглед към 2022-ра?

– Да прегърнат човека до себе си. Да обгърнат дървото, което е засадил баща им или дядо им. Да засадят дърво, защото който прави това, мисли не само за себе си, а и за децата и внуците си. Да вярват, че се ражда там, дето рало ходи. Да се трудят, защото трудолюбието е доброта. И магия, която е закодирана и в словото на коледарската благословия: станенинът-господинът си е заоравал нивчица, а в нея крушчица, а под нея люлчица, а в нея момченце-златоперченце... Сещам се за картината с люлките на синорите и жътвата с шопските песни от филмовия разказ на Рангел Вълчанов в "Лачените обувки на незнайния воин". Ако има кой да пее или поне да си спомня онези песни, ще я има и тази Коледа и Нова година, и идната, и бъдната. Чуйте мъжете, които пеят и наричат за вит-превит кравай с кръст дукато, за берекет и да се ражда под път и над път. Ако повторим след тях: "Колкото сме речом рекли, толкоз здраве на таз къща!" – ще съберем нашата Дума с тази на другите. Има смисъл, сигурен съм, заедно да кажем: "Да бъде!".