Синкаво утро

Дали заради времето, дали заради годините все повече нашите крачки кънтят по плочника на десния тротоар, където, според нашия сърдечен приятел Николай Петев, процъфтяваше вълшебната за новото ни време дейност на покупко-продажбата. Продават орден "Златен на труда" за 3 лева, "Сребърния" - за 2 лева, "За участието във войната 1915-1918 г." - за 3 лева, войнишки "Кръст за храброст" - за 2 евро, саби, български шевици, цигулки, каски, пишущи машини и икони - всичко това на безценица. Както на безценица си отиде животът на всички поколения от Освобождението насам, щедро зачеркнат от хора, които според Евангелието са ни братя.
На другия тротоар се свиват от срам Вечният огън и Българският лъв. Тяхното Евангелие вече няма страници, няма Апостоли, псалтирите и "Достойно есть" са потънали в ъглите на черковния кораб, който не знае накъде пътува.
Очевидно самият Бог бе посочил него ден пътя на Николай Петев по улица "Раковски" и жълтия Дом на офицера, за да може писателят да проумее чудото на образа за двата тротоара на Отечеството.
Бог обича да поставя такива изпитания пред хората, за да разбере дали очите им още са отворени за истината. Сега си мисля, че в онзи ден Бог бе изправил Николай пред една болка от другия вид, като че ли другите болки не му стигаха.
Така се раждат книгите...
Раждането на книга, стих или човек винаги е съпътствано от тайнство. Така самите те се превръщат в тайнство. Ако обърнете внимание, ще откриете, че именно стиховете, книгите, хората са онези неща, в които единствено можем да се влюбим с онази любов, в която наистина има тайнство. Никоя друга любов не прилича на тази. Може би само музиката и рисунката я докосват, но музиката и рисунката са дар от Вселената.
Някъде в тези страници се говори за книгата, страниците, знаците от последния камък в планината на живота. Очевидно Николай Петев - и насън и наяве - беше се изправил пред последния камък на живота. И вместо задоволство, както биха описали придворните дъвкачи на пера, бе застанал пред лавина от въпроси.
Тази книга е книга-въпрос!
Въпрос за всичко от живота - за децата ни, за Родината; за доброто и злото; за любовта, за вината, за победата, за това как ще спасим душите си и старите си домове. Всички тези въпроси са послания към звездите, защото открай време човекът е свикнал, като няма вече песен в гърлото, то поне през сълзи да погледне към звездите - белким те погледнат към него и се отръскат от студената си светлина, за да го пожалят.
От неговите книги разбирахме, че в живота има врата, но невинаги тази врата е изходът. Разбирахме, че понякога и самата истина я няма - така, както я няма изящната статуетка на живота, строшена от неумелите ни опити да живеем. Когато чета редовете от неговите книги, си мисля, че авторът ни заклина да пазим душата си от грехове, защото душата е вечна и, ако пуснем в нея дима на греховете, дълго и отчетливо ще кашляме, задавени от незнанието, че тялото може да прави грешки, защото и без друго си отива. Но душата трябва да живее - чиста и непокварена. Защото дори опушената душа има нужда от ласка и обич.
Имаше една източна поговорка, която казваше, че който отива на лов за тигър, трябва да знае, че може и да срещне тигър! Нашият приятел Николай Петев срещна не един и два тигъра и се радвам, че успя да ги помилва с великодушието, за което можете да научите от страниците на неговите книги. Защото книгата винаги е постъпка. Жалко за ония, които не знаят това!!!
Някога са утешавали кръстоносците със следните слова: "Убивай наред! Господ ще отдели своите!" Жалко утешение и за тези, които са го давали, и за тези, които са го приемали! Човек е тъжно отговорен за всичко, което се случва в неговия живот! За любовта, която бликва, и за приятелствата, които си отиват... Защото животът е последен...
И все пак, и все пак на Земята ще има треви, родени преди динозаврите, утешаваше ни Николай, сигурен в нуждата на сърцето от нежност срещу погром.
След толкова много въпроси неговите книги ще бъдат винаги с теб, читателю! Защото истинският грохот на живота идва накрая, когато разбереш, че има още десетки, стотици въпроси, на които не си дал отговор. И тогава си казваш: "Защо не си зададох важните въпроси, а питах за ехото!?" Ето редица въпроси, на които ехото не може да отговори, но сърцето ти нетърпеливо вдига ръка, като ученик от първия чин.
Самият Николай беше ученик от първия чин на Живота. От онези нетърпеливите, дето знаят всичко... Или поне им се иска да бъде така. Защото бъдещето е на онези сърца, които познават материята и умеят да я направляват със своя дух на мореплаватели. Завиждам им! Завиждайте и вие и, може би, в някое синкаво утро...
Което за нас и Николай вече е спомен!!!