Пиеса предрекла църковната ни независимост

През 1863 г. в училищната типография на Болградската гимназия е отпечатано едно ключово в историята на българската книжовност произведение - комедията от Теодосий Икономов "Ловченският владика или бела на ловченският сахатчия", "първото завършено и оригинално драматическо произведение в нашата литература", както го определя проф. Боян Пенев. Творбата е посветена на вълнуващия целия български народ тогава църковен въпрос. Бихме я определили като сатира, изречена на висок глас срещу произвола, корупцията и разврата на висшето гръцко духовенство в българските епархии. Всъщност тя е написана още през 1857 г., далече преди  Великденската акция на 3 април 1860 г. в храма "Свети Стефан" в Цариград. Когато замисля и пише своето произведение, Теодосий Икономов е още ученик в гимназията в Киев, а 21-годишен, наскоро завършил училище, вече е приключил пиесата си. Със сигурност обаче впечатлява как на такава ранна възраст той увенчава плахите опити на мнозина наши изтъкнати възрожденски писатели  - Васил Попович, Сава Доброплодни, Кръстьо Пишурка, Добри Войников, Христо Даскалов, Петко Славейков, да създадат оригинално драматическо произведение. Авторът издава комедията си чак през 1863 г., когато е учител в Болградската гимназия, на която през 1867-1869 г. е и директор.
В основата на това произведение е истинска случка, която очевидно е разтърсила голяма част от българския народ. Историята е следната: Ловешкият владика Деспоти (името недвусмислено насочва към грубото, деспотично и аморално поведение на висшия гръцки духовник) е в любовна връзка с гъркинята Мариола, съпруга на сахатчията Стойче, която, насърчавана от порочната си майка Кириака, презира и ненавижда както своя съпруг, така и целия български народ. Скришом от мъжа си тя приема за любовна авантюра владиката. По идея на своя приятел Драган Стойче обявява, че отива по работа в Свищов. Внезапно обаче се връща и заварва Деспоти и съпругата си в страстна прегръдка. Справедливото възмездие тържествува. Ловешкият владика, разобличен както пред гражданите, така и пред властите, е отведен с букаи на краката.
През 1861 г., преди 150 години, към Болградската гимназия започва да работи пълноценно оборудвана за времето си печатница. Директорът на училището Димитър Мутев организира закупуването и доставянето на техниката от Прага. Чрез тази типография гимназията се утвърждава като книжовно средище, където се издава и отпечатва учебникарска, научнопопулярна, богословска и художествена литература. Според статистиката са издадени 74 книги, от които 65 са българските заглавия, а девет са книгите, отпечатани на румънски език. Издадени са и много периодични издания. В Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" се съхраняват 52 от тези книги - безценни документи на онова време. През април миналата година част от тези книги бяха включени в изложбата "Българската болградска гимназия - блян и реалност", посветена на 150-годишнината от създаването на училището, експонирана в централното фоайе на библиотеката.
Но да се върнем към пиесата на Икономов: в обяснителния текст, публикуван след комедията, наречен "Развръзка", авторът посочва своя източник: "За вървежа на тази работа сме се научили от покойния Симеона Неткова, Ловченца, който беше ученик в Киевската духовна семинария, дето почина на 1854 лето." Според някои изследователи тази случка е разказана на автора от Петко Славейков, който я описва в предговора към "Български пословици". За автора основният смисъл на тази комедия е пробуждането на народа, запознаването му конкретно със своеволията на гръцките владици, а не търсенето на художествено-естетически цели: "... да подпомогне поне и най-слабо народът ни в отварянето на очите си, с която цел е и писана, или просто да послужи за малко или много забавно, но полезно четене - тая е била най-голямата и едничката желя на съчинителя" - отбелязва Икономов във встъпителните си думи.
Оценката на големия литературен историк Боян Пенев за комедията на Икономов е безкомпромисна, с нотка на язвителност: "Сюжетът е възпроизведен твърде реалистично - може да се каже, че тук реализмът е доведен до цинизъм и порнография. Комедията на Икономова няма художествена стойност. Тъй че порнографията не е нещо ново в българската литература; неин същински родоначалник в литературата ни е Теодосий Икономов."    
Този цинизъм, за който пише Боян Пенев, е най-силно изразен в думите на развратната Кириака, тъщата на сахатчията Стойче. Особено характерен е един неин монолог, който започва с думите: Цариград не е като Ловеч, там толкоз владици има - сички като хайгъри..." Краят на същия този монолог обаче прераства в открит авторов сарказъм: "Наистина за мъж най-хубаво и най-изгодно е да бъде владика, а пък за жена - владичица: да си я обичат санким владиците."
С други думи, нашата първа пиеса като цяло не се възприема добре от българската интелигенция. Това е и причината тя да не бъде поставена на сцена до 1961 г., когато излиза в преработка на Александър Гиргинов. Днес обаче не можем да не отбележим виталността, лъхаща от типажите й, онзи силен оптимизъм, с който е проникната цялата пиеса. Писана още през 1857 г., тя отразява непримиримата готовност на българския народ за духовната си самостоятелност, предвещава вярно изхода от драматичната борба за църковна независимост. Тя обобщава зрелостта и единството на всички социални слоеве за отхвърляне на деспотичното фанариотство. На сатиричен прицел е корумпираното и развратно гръцко духовенство. Теодосий Икономов влага в нея цялата си младежка енергия на народен будител и просветител. Може би затова, въпреки противоречивите оценки за него, това е едно от популярните произведения сред сънародниците ни през Възраждането.