Мирът не кръжи над Близкия изток

Дългоочакваните преговори на високо ниво между Израел и Палестинската автономия станаха факт. В началото на септември американският президент успя да събере във Вашингтон лидерите на основните политически играчи, пряко свързани с решаването на палестинския въпрос и с Близкоизточния процес като цяло - Израел, Египет, Йордания и Палестинската автономия (ПА). Нека да не повтаряме събитията - те бяха широко отразявани от всички медии.
Какво всъщност се случи, кое остана като че ли неизяснено на публиката, простете за израза, при поредния спектакъл, който бе разигран по добре режисирания и познат от десетилетия сценарий. Всъщност, ако има нещо ново, това може би е не особено ласкавото название, дадено като обобщение на срещата във Вашингтон от водещия наблюдател на израелския авторитетен вестник "Маарив" Ариел Сегал. "Пътуващ цирк" - краткото, но многозначително определение бе разкрасено и с логичната персонална похвала-извод, отнесена към участието на израелския премиер Бенямин Нетаняху, лукаво назован от Сегал "талантлив актьор". Казано накратко, за израелската част от световната публика (пак простете за израза), състояща се от добре подготвени и ерудирани политически анализатори, извън всякакво съмнение ролята, избрана от (или за) израелския премиер по време на спектакъла, е била да остави впечатлението, че, говорейки за "исторически компромиси", всъщност е решил да се пребори с палестинските представители за вниманието на Белия дом. А като резултат - да хвърли вината за поредния очакван провал на преговорите отново върху Махмуд Абас.
А провалът, колкото и да звучи странно, определено бе заложен в самата подготовка на преговорите. "Абу Мазен", както голяма част от симпатизантите на ООП наричат своя лидер Махмуд Абас, многократно преди самите преговори трудно се застояваше на определена твърда и принципна позиция. Това си пролича буквално още в първия ден на срещата във Вашингтон, когато ръководителят на ПА и съпровождащите го официални лица и експерти извадиха от позабравения арсенал на политическите си оръжия същите тези трикове и аргументи, които навремето Ясер Арафат и неговата команда използваха в Кемп Дейвид през 2000 година. Според високопоставен израелски източник от правителствените кръгове в Ерусалим "езикът на шантажа и заплахата да затръшнат вратата и да си отидат", езикът на ненавистта към Израел, все по-често използван от Абас в последно време, въобще не отговаря на новата епоха в света - епохата на диалога и стремежа към мир.
 
    Градация на ценностите

В последвалите разговори под патронажа на Барак Обама стана повече от ясно, че позициите на двете страни остават принципно и до голяма степен категорично непроменени. Палестинската страна посочи принципи и ценности, от които подчертано отказа да отстъпи, а израелските преговарящи твърдо обрисуваха своите. Нетаняху отново ги назова открито - признаването на Израел в качеството му на национално огнище на еврейския народ и окончателното прекратяване на терора от страна на палестинците. В заплахите да напускат преговорите всеки път, когато стане дума за признаването на Израелската държава, бе и първият симптом, че палестинската страна съвсем не е готова да тръгне по пътя на компромисите и възприемането на реалностите на днешния ден. Точно тук може да се направи и първия извод, че в спектакъла, поднесен във Вашингтон, ПА също участва в донякъде предварително съгласуван сценарий, прикриващ желанието да се избегне всякаква отговорност, а до голяма степен и да се прикрие страхът от евентуални последствия. Последствия, които с напредването на времето в историческия смисъл на понятието, биха се стоварили над сегашните лидери на ПА като възмездие от изстрадалия народ на Палестина.
Много аргументи за това не са необходими. ПА отдавна е под прицела на радикални ислямистки кръгове, които така или иначе успяха да се наложат в една от най-болезнените за каузата на палестинците зони - ивицата Газа, която, исторически погледнато, се смята за древната им родина. Разбира се, подобна теза е предмет на сериозни научни спорове, но едва ли може да се избегне търсенето на един друг отговор, а именно отговорът на въпроса "кой доведе "Хамас" в тази стратегически много важна за региона зона"? А фактът, че в дните около вашингтонските преговори именно "Хамас" силно и ясно прокламира за пореден път пред света крайната си цел - създаването на "палестинска държава от река Йордан до Средиземно море", само за сетен път показа, че мирът няма шанс да закръжи над Близкия изток. Поне не в скоро време.
Но нека се върнем към стратегията на Барак Обама. Той определено разбра, че Америка се изтощи от получените в наследство непрекъснати войни, които вече години наред САЩ води по света. Обама, за когото анализаторите предвещаваха, че ще съумее да изведе страната си от трудната за нея ситуация на постоянно воюване в "името на демокрацията", бе приклещен в капана на военнопромишления комплекс. Нека не го обсъждаме - нещата са повече от ясни. Той все пак успя да сложи някакъв финал в Ирак, устоявайки на обещанието си да изведе американските бойни части от тази силна до неотдавна и почти разрушена днес държава. В бойния календар на страната му обаче остана "тресавището" Афганистан, а все още не е ясно какво ще последва по отношение на Ислямската република Иран.

         Иранската заплаха

се превърна в силен коз за администрацията на Обама, най-малкото поради това, че сама по себе си тя може да се превърне в настоящия момент в потенциален благоприятен фактор за търсене на изход от близкоизточната криза. Тезата, възприета през първите двадесетина месеца в преговорния процес между Израел и ПА, че "врагът на моя враг е мой приятел", която се очакваше да сработи, не беше съвсем лишена от основание. Идеята на Нетаняху, че едно продължаване на мораториума върху строителството на еврейски селища на територията Западен бряг, съчетана със симулиране на известна отстъпчивост по темата за Източен Ерусалим като столица на една бъдеща палестинска държава, би довела до благосклонността и помощта на Обама, в случай че Израел реши да нанесе удар по Иран, като САЩ се включат необезпокоявано в този акт, би донесла сериозни дивиденти на израелката администрация, най-малкото като значим аргумент срещу съпротивата на палестинците. А оттам и промяна в диалога с тях. Махмуд Абас, силно застрашен като палестински лидер от претенциите на "Хамас", вече не само в пределите на Газа, но и по целия Западен бряг, също разпозна в лицето на "иранската заплаха" благоприятна възможност да укрепи позициите си в контролираните от него самия територии. На този фон веднага на по-предна линия излизат и други, всъщност действително реални интереси, касаещи  въпроси от далеч по-различно естество.

    Защо Египет и Йордания протягат ръце към мира?

Две почти светски страни - Египет в тясно взаимодействие с Йордания, отдавна търсят възможността да се превърнат в обединяващ фактор с лидиращи позиции в Арабския свят. А основната пречка за това си остава твърде войнстващия режим на аятоласите, който на всичкото отгоре има на разположение мощна и добре обучена армия... Има и още един, поприкрит досега участник в надпреварата - Сирия. Всъщност там отдавна са се загнездили иранските играчи, към тях постепенно и до голяма степен - принудително, се приближава Ливан, обхванат в клещите на "Хизбула". А това плаши вече не само Йордания, но и Египет, защото надеждите им губят очертанията си.
Така сценарият става все по-ясен. Очевидно е, че преговори е имало и ще има. По-важно е обаче какво от тях е спестено или ще продължава да се скрива от очите на световната общественост, макар че тук май отдавна говорим за публична тайна.  Безспорно, на преден план излиза усещането, че споменатият по-горе израелски аналитик Сегал правилно е определил срещата във Вашингтон като "пътуващ цирк", в рекламните брошури на който са анонсирани предимно политическите скечове, странно защо, подбирани не особено прецизно. Но нека се върнем за малко към египетския президент Хосни Мубарак в играта му с Обама. Той се опита да бъде по-ясен и посланието му да звучи като откровение. "Решителното участие на президента на САЩ Барак Обама в регулирането на Близкоизточния процес възроди нашите надежди за постигането на мир", призовавайки да се даде този щанс. Основните параметри на този процес според него са следните: "Създаване на палестинска държава на териториите, окупирани от Израел през 1967 година; Ерусалим в качеството си на столица и на Израел, и на Палестина". Обаче, подчертава Мубарак, за да може мирът между палестинци и израелци да стане реалност, той трябва да стане част от далеч по-широк по мащабите си регионален мирен процес между Израел и Арабския свят. Важен компонент за това, според Мубарак, е да се преодолее психологическата нагласа.
Призивът му действително звучи като откровение, но едва ли египетският президент е забравил, че същите тези "откровения" звучат в пространството вече десетилетия. В тази връзка е показателно отношението, което взе към случващото се тези дни в Близкия изток външният министър на Израел Авидгор Либерман, известен най-вече с крайно десните си позиции, често достигащи до радикализъм не само по отношение на палестинците. Тези дни той предначерта бъдещия според него сюжет на развръзката в Близкия изток. Кратко и ясно Либерман обяви, че мир с палестинците няма да има. Поне не скоро. Сякаш някой някога всъщност се е съмнявал в тази хипотеза.
 
          Фидел Кастро
 
също взе отношение по темата за преговорите между Израел и ПА. Новината прозвуча почти сензационно, като се има предвид, че през последните месеци кубинският лидер нееднократно обръщаше внимание на опасността от нова ескалация на "американската агресивност", както и на заплахата от ядрен конфликт. Фидел този път насочи стрелите на обективната си критика към Ахмадинеджад, президента на Иран. Той изрази в интервю за американското издание "Atlantic" недоволството си от антисемитизма на иранския лидер. Той поясни, че трагизмът в еврейската история е свързан с увереността на голямата част от населението на християнските държави в колективната отговорност на евреите за гибелта на Исус Христос...