Малките "големи" хора

Славчо КЪНЧЕВ*

"Добре да разсъждаваш за добродетелта още не значи, че си добродетелен, а да бъдеш справедлив в мислите си още не значи да бъдеш справедлив в делата си."

Аристотел (384-322 г. пр.н.е.), древногръцки философ и учен-енциклопедист

Има стар анекдот, който перфектно описва в психологически аспект нарцисизма. Един писател среща приятел и дълго му говори за себе си; накрая казва: "Тъй дълго ти разказвах за мен. Да поговорим за теб. Как намираш най-новата ми книга?".

И без човек да е професионален психолог, не е затрудняващо да разпознае този поведенчески стереотип, когато го срещне. Нарцисистът проявява всички признаци на самодоволство. Това може да бъде забелязано у него, дори когато говори по добре познати теми или изказва мнения относно банални неща. Нарцисистът винаги демонстрира самочувствие, че излага истина "от последна инстанция", че изрича нещо, на което той е първооткривател и затова то е важно. Много важно!

Обичайно нарцисистът не вниква в дълбочината на мисълта на това, което говори събеседникът му. Следи изказването дотолкова, доколкото да е в течение на темата, за да е в състояние после да демонстрира интелектуалното си превъзходство.

Но ако нарцисистът е достатъчно умен, той ловко прикрива своята психологическа същност, като задава подходящи въпроси на своя събеседник или събеседници. Напълно двулично имитира заинтересованост спрямо хората, пред които се изявява. За него те представляват "Le petit chose" ("малко нещо" - фр.). Всъщност дълбоко в себе си той ги презира, дори често се гнуси от тях. Нарцисистите обаче се нуждаят от публика, за да консумират своята самовлюбеност, изявявайки нарцисизма си.

Това е особено валидно при елитите 

По паралели и меридиани. Като изключенията само потвърждават правилото. Тук, на българска територия, примерите са не един или два. Още Григор Начович (1845-1920), заемал след Освобождението в Княжество България отговорни постове - министър на финансите, министър на външните работи, министър на земеделието, дипломатически агент на България в Цариград и т.н., пише през 1885 г. в своя дневник: "От голтаци човек не може да очаква вярност и признателност; догдедо им помагаш, добър си, защото те експлоатират. Щом престанеш да си в състояние да им помагаш, ставаш тоз час лош."

Около 120 години по-късно тогавашният председател на ДПС Ахмед Доган заявява: "Българският народ не е дорасъл за референдуми." Безспорно е, че тази антидемократична концепция по отношение на държавното управление по време на т.нар. преход след 10 ноември 1989 г. се споделя от преобладаващия брой формации.

Част от българските политици разглеждат интегралната съвкупност от своите съграждани, т.е. суверена, като 33-та фигура върху шахматната дъска. Т.е. като фактор, неизвестно откъде появил се, липсващ в практиката на играта. И с когото не могат да бъдат постигнати тайни договорки под масата, както се прави между представителите на някои нашенски формации. Затова и му теглят шут и - аут от шахматната дъска. Че нали ако 33-тата фигура заеме подобаващото й се място като цар не само на пешките, конете, офицерите и топовете, но и като цар на двамата царе и двете царици, т.е. като доминиращ фактор, тогава възможностите за задоволяване на нарцисизма стават... дим да ги няма. 

Лошо за самовлюбените персони 

Както заключава английският писател Уилям Хейзлит (1778-1830): "Любовта към свободата е любовта към другите; любовта към властта е любовта към самите нас".

Това схващане за различаване - в известен смисъл като кастово деление, - на населението на управници и управлявано "простолюдие" може да бъде установено още в древна Атина. Древногръцкият философ Платон пише в своята "Държава" за "настойниците", които владеят "царското умение" за управление.

Твърде разнообразен по форма е продуктът, основан върху парадигмата за неспособността на масата (тълпата, народът) да реализира рационално поведение. Продукт, който определя за масата позицията на адекватен исторически актьор спрямо провъзгласената от елитофилите незаобиколима необходимост от специфични умения и съответно знание за реализиране на държавното управление, каквито единствено елитите притежават. Шън Бухай - политически мислител, заемал от 351 до 337 г. пр.н.е. длъжността "първи съветник" на владетеля в царството Хан, се е добрал до "прозрението", че притежаващите висше познание отхвърлят знанието.

Както пише италианският философ Антонио Грамши (1891-1937): "Когато една тълпа хора е водена от своя непосредствен интерес или попада в плен на предизвикана от мимолетни впечатления страст, които са предавани от уста на уста без никакъв критичен дух, тази тълпа се обединява, за да вземе неправилно общо решение, което съответства на най-животинските инстинкти. Това наблюдение е правилно и реалистично, доколкото се отнася до случайните тълпи, които се събират подобно на "множеството по време на буря под сушина" и се състоят от хора, които не носят отговорност по отношение на други хора или спрямо конкретна икономическа реалност - това е деградация, която е аналогична на личностния упадък."

Отвъд Атлантическия океан в новооснованата държава Съединени американски щати, видният политик Джон Адамс (1735-1826), президент на страната в периода 1797-1801 г., е категоричен: "Немислимо е някога тълпи да управляват държавата или да командват армии."

Проповядването на 

изключителността на елитите 

е характерна за древнокитайската култура. За Конфуций (551-479 г. пр.н.е.) установеният ред на нещата - Ли - включва в себе си различия между "върховете" и "низините", между управниците и управляваните. Според конфуцианския канон народът в никакъв случай не бива да бъде оставен сам на себе си, да бъде оставен без моралното въздействие на управниците, за да не "се развали".

"Аз съм страшно уморен да властвам над роби", заявява Фридрих II Велики (1712-1786), крал на Прусия (1740-1786).

Възгледът, че "профанният плебс" непременно трябва да бъде държан далеко от пултовете на реалното властпроектиране (законопроектите, които съгласно чл. 87 от българската Конституция, могат да бъдат инициирани само от народните представители и от министър-председателя), законотворчеството и властприлагането (изпълнителната и съдебната сфера), е брониран в основния ни закон. В него липсва чл. 7, ал. 1 от конституцията от 1871 г.: "Народните представители и съветници са отговорни и се отчитат пред своите избиратели. Те могат да бъдат отзовавани и преди срока, за който са избрани". Отсъства и чл. 128: "Съдиите и съдебните заседатели са изборни. Те могат да бъдат отзовавани и преди срока, за който са избрани".

Блокирани са и всички варианти, прилагани тук-там по света, за осъществяване на контрол от страна на суверена върху (временно!) прехвърлени властови пълномощия.

Невъзможността гражданството да оттегля и по време на мандата делегираните от него властови пълномощия дава възможност за неограничено боравене (или отказ от прилагане) на власт, което може, макар и да е в границите, определени от закона, да е напълно във вреда на суверена. През това време лицата, заемащи изборни длъжности, получават своите високи възнаграждения, въпреки че причиняват реални щети на своя работодател - българския народ. 

Какъв парадокс, нали?

Това свръхзаплащане, валидно и за трите сфери на властприлагането, има не само своя пряк отрицателен резултат по отношение на ограничения финансов ресурс в бюджета за социални нужди. То е и съблазнителна примамка нагоре по държавната йерархия да се катерят индивиди, за които служенето "на ползу роду" не е сред техните приоритети.

Единственото, което не е напълно изяснено спрямо камарилата такива лица е какво е съотношението в тяхната мотивация да правят стремглава кариера в държавния апарат между нарцисизма им и жаждата за материално облагодетелстване. Но фактът, че подобно явление е реалност, е неоспорима легитимация на морална поквара у тези, които са узаконили това положение, както и още повече у тези, които се ползват от него.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България