Какво стои зад бунтовете на гнева

Арабският свят започна да се пробужда от дрямката. Неочаквано за почти всички политици и идеолози социалните мрежи се превърнаха в най-силното оръжие на младите в борбата им за цивилизована и всеобхватна промяна на политическия, икономическия и социалния живот в страните от мюсюлманската общност. Колкото и нетрадиционно и странно да звучи, възможностите за комуникация между хората в ясно очерталия се през последното десетилетия глобален свят, погледнати през призмата на събитията, които забушуваха и заляха като стихийна вълна Северна Африка и особено лидиращия Египет, подсказаха категорично, че преориентацията на младото поколение към цивилизационните ценности на XXI век постепенно се превръща в необратим процес.
Без съмнение, ако бунтовете, чието начало бе организирано от спонтанното желание хиляди образовани и доведени до отчаяние млади хора за споделяне и търсене на съмишленици в социалните мрежи се увенчаят с успех, то има сериозна вероятност в живота на всички хора в съответните арабски страни да настъпят драматични положителни промени. В случай, че поривите за свобода и демокрация се провалят, тогава същите тези млади хора ще се окажат дълбоко разочаровани и огорчени. Те едва ли ще понесат идването на власт на едно ново поколение тирани - просто със сигурност ще потърсят миграционния изход, както това се наблюдава с вълната от хиляди тунизийци към италианското крайбрежие. Възможно е надеждата на младата генерация да се превърне в траен и трудно контролиран гняв, който ако прелее през Средиземно море, може, като начало, да разтърси Европа из основи. Така че, ако вълненията завършат просто с идването на власт на едно ново поколение тирани, а именно - поредната група псевдодемократи, или пък отдавна очакващите лелеяният си час противници на свободата и на демократичните ценности ислямски фундаменталисти, нещата да придобият неочаквано тежък обрат.
Тук е налице един парадокс. Новият полъх, дошъл с осмислените действия на младото арабско поколение, по същество би трябвало да се базира предимно на икономически и социални предпоставки, които да станат движещата сила в преминаването към нова епоха в развитието на мисленето, поведението и самата същност на мюсюлманската нравствена система. Едва ли е тайна за някого, че стародавните религиозни повели, предразсъдъци, морал и начин на живот в ислямското общество са едни от най-закостенелите догми, влияещи на значителна част от човечеството. Вековната изостаналост, твърдата упоритост и нежеланието на милиони да възприемат живителната енергия и динамика на човешкото развитие ги оставят със столетия назад в мрачните селения на догмата. Точно в този аспект пред младежкия порив, обхващащ постепенно целия мюсюлмански свят, е изправена непробиваемата икономическа бариера на феодалните порядки. Деспотите, независимо дали те са монарси или "демократично избрани" със силата на оръжието президенти, вече трайно са се окопали в солидно защитените си икономически империи и за обикновените хора изходът е предначертан ясно - да робуват. Така че да се говори, поне в този момент, за някаква обозрима в близкото бъдеще вероятна промяна в целия арбски свят, по-скоро е плод на твърде развинтено въображение. На този фон приказките за демократизиране (в реално достигнатия от света смисъл на това понятие) биха имали някакво покритие едва тогава, когато вълната на недоволството се превърне не в символично-революционен подтик, а в действителна социална и оттам - политическа революция.
Но тук също има твърде значителни "подводни камъни". На първо място би трябвало да се анализира т.нар.

демографският фактор

както в отделните страни, така и в целия арабски регион. Според авторитетния изследователски център "Пю" изследванията на точно този фактор показват, че броят на мюсюлманите ще скочи от 1,6 млрд. през 2010 до 2,2 млрд. през 2030 г. Иначе казано, мюсюлманите ще достигнат близо 26,4 на сто от цялото население на земята. Интересна част от анализа показва, че през последните години се забелязва бурен скок в численото превъзходство на младите хора. През 1990 г. ислямските младежи бяха 20 на сто от всички младежи по света; през 2010 - 26 на сто. Според прогнозите през 2030 г. във възрастовата категория (между 15- и 19-годишна възраст) те ще достигнат 30 на сто. След младежкия "пик" през 1990 г. средната възраст (19 г.) в мюсюлманския свят започна да се очертава тенденцията към нейното постепенно увеличаване. Ако сега тя е 24 г., то  до 2030 г. ще достигне цифрата 30. (За сравнение: за французите, германците и японците днес средната възраст се колебае в параметрите 40-42 години). Защо всъщност има нужда от посочването именно на данните от демографската сттистика? Основната причина се състои в това, че по същество населението на мюсюлманските държави значително би превъзхождало по трудоспособност и жизненост жителите не само на Стария свят, но и на САЩ, Япония, болшинството африкански държави, до голяма степен дори и Китай. С други думи, младата генерация в арабските страни ще търси далеч по-широко поле за нормална (според изискванията на времето) личностна реализация, нещо, което в днешните условия на традиционно деспотични режими в почти всички мюсюлмански държави е до много голяма степен трудно. Според някои прогнози, особено ако се отчетат и нуждите, породени от скока на демографския фактор, икономическото и оттам - социалното развитие, биха изглеждали далеч по-проблематични.
Нека разгледаме и една друга, особено сериозна опасност. Вълната на недоволството, напираща към всички региони, населени с мюсюлмани, вече е факт. Доколко тя има шансове да залее плодотворно арабския мир е твърде спорно. Един провал на демократичното движение и евентуалната безогледна репресия или военни преврати със сигурност ще са подарък за поддръжниците на радикалния ислямизъм и ще утвърдят тезите им сред болшинството мюсюлмани. Тогава пътят, който войнстващият ислямски екстремизъм в посока създаване на мечтания от поколения проповедници на "правата вяра"

световен халифат

би се оказал най-вероятният изход за ислямската общност, която съвсем леко би могла да припознае и окончателно приеме "ценностите" на ислямския фундаментализъм. Тогава именно светът ще бъде изправен пред дилемата "А сега накъде?". При подобна ситуация изходите не са много и това е повече от ясно. Любителите на мрачни прогнози биха тържествували само поради факта, че са излезли прави, но подобно тържествуване едва ли ще има здрав смисъл, особено като се отчете какво стои зад идеята за световен джихад, която е основното оръжие на ислямистките идеолози. Тук ясно и категорично може да се каже, че до голяма степен вина за състоянието на нещата носи Западът и политиката, който той целенасочено провеждаше в арабския свят в годините след Първата, и особено след Втората световна война. Свидетели сме на развиването и усъвършенстването на една поредица от политически и в не по-малка степен на икономически доктрини, които принудиха мюсюлманската общност като цяло да се самоизолира от останалия свят в цивилизационно-културно, междуетническо и конфесионално отношение. Нещо повече - предпоставка за това бе именно желанието на Запада да обхване глобално земното кълбо в желязната хватка на своите предимно геополитически и икономически интереси. Самото зачеване на близкоизточната криза, която вече отбеляза своя 60-и рожден ден, бе белязана със завоалирания тезис за световно господство. А както знаем, доктрината "Разделяй и владей" в крайна сметка досега, така или иначе, доказва своята жизнена сила. Близкият изток, символът и родината на петрола, енергията, която днес все още движи просперитета на света, се оказа в центъра на сферата от интереси на свръхдържавата САЩ и сателитите й от Запада. В съвременните условия на енергийна недостатъчност, естествено е западните глобални структури с мъка да преглътнат евентуалното си отстраняване от апетитните региони. И едва ли биха го върнали без бой, независимо от сложните дипломатически увъртания. А арабските народи, усетили в крайна сметка тегобата, вменена им от показвания и гръмко прокламиран западен модел на либерално-демократичен начин на живот, започнаха да възприемат, особено в съзнанието на младото поколение, идеята да следват подобен модел, но самостоятелно и в пълен интерес на своите страни и народи. По свой образец и със свои средства и сили. Всъщност образец, който от столетия се определя като революционен, макар в конкретния днешен североафрикански случай - с протести, с митинги, с опити за диалог. Вярно е, събориха режима на двама авторитарни и действително самозабравили се лидери, на път е и трети, но докъде стигнаха всъщност?! Май пак до позиционираните около тях армейски части, които, както и да говорим, останаха принципни поддръжници на обилно финансираните от Запада антинародни държавни лидери.

Бъдещето

което засега поне остава до голяма степен непредсказуемо, както и може да се очаква, продължава да зависи от маневрите и заиграването на Запада с потенциалните бъдещи управници в страните от ислямския свят. Дори и с фундаменталистите и крайните екстремисти, към които са насочени същите потоци от облаги в името на старата доктрина. Как в тази обстановка ще продължи младежката вълна, позната ни вече с наслова "Бунт на гнева"? Доколко този гняв ще обедини силите на гладните и онеправдани арабски труженици, безимотници, плебеи, а и на интелигентните, но лишени от перспективи млади хора, дръзнали да поискат правото си на достойнство и свобода.
Страшното би настъпило при обрат, който засега трудно би могъл да бъде предсказан, поне като процес във времето. Вълненията в Северна Африка станаха повод признати анализатори да се замислят и открито да дискутират какво ще се случи, ако народният гняв победи.
Конкретно за Египет - най-голямата мюсюлманска страна, донякъде естествен лидер на арабската общност. Някои експерти се позовават на малко смътната готовност на "Мюсюлманските братя", опозиционната, обявена преди десетилетия ислямска екстремистка групировка с действащи структури в почти всички страни от региона, и която официално настоя след 18-дневните протести срещу режима на основния си враг - президента Хосни Мубарак, за мирен преход в смяната на властта. Те дори осъдиха политическото насилие, ясно съзнавайки, че ако постигнат искането си и преходът бъде демократичен и мирен, това би довело до представляваща всички течения политическа система, която ще действа в ущърб на радикалните групировки. В подобна ситуация изпада и зловещата "Ал Кайда", чиито лидери вече реално започнаха да се опасяват, че демократичните преобразувания в арабските страни ще отклонят доверието на поддръжниците си от целите и задачите на водената с целия прогресивен свят фанатична война. Тук обаче има и още нещо, което засега, макар и долавяно като симптом с реални измерения, би довело до неочакван обрат в консолидацията на радикалните движения на базата на категорично противопоставяне на нежелаещите да допуснат ислямизация от ирански тип държави. Става дума за сигналите, които вече стават открито видими по отношение на работещата вече доктрина на Турция за възраждането на Османската империя. Неоосманизмът, очертаван вече с политически краски и икономически механизми, започва да реанимира и с това да поражда по-сериозен интерес сред ислямистките режими. Така например преди няколко дни по време на посещението си в Иран президентът на Турция Гюл почти триумфиращо съобщи някои от споразуменията между Ислямската република и неговата страна. Това, което обаче изглежда странно, че признавайки градивната роля на Иран в консолидационните процеси в страните с по-крайни възгледи за исляма, турският президент, чиято република преди десетилетия възприе модела на християнската демокрация и поне засега неотстъпно (до голяма степен заради светските подбуди на генералитета) поддържа неговото усъвършенстване, подчерта намерението си да върви рамо до рамо с политиката на аятолаха. Как би могло да се дешифрира подобна позиция? Иран, който според редица експерти и анализатори има амбициите да стане център на световната ислямизация, поема ролята на основен двигател и наставник на страни като Пакистан, Афганистан, части от Индия, Ирак... От своя страна подобни насоки набелязва и Турция - като се почне от емиратите и се достигне до северозападното крайбрежие на Африка. Както, разбира се, и страни от бившия Съветски съюз и Балканите, т.е. османлийско влияние върху почти всички бивши османски владения. От тази гледна точка процесите, обхващащи (поне засега) някои от арабските страни и непредсказуемият изход от социалните вълнения в тях, биха били повече от "добре дошли" за политическа, икономическа и нравствена интервенция в региона.
И така - накъде води пътят, прокаран от младите в Тунис и Египет? Дали до действителна социална революция в арабския свят, или ще се превърне в козметична промяна с леко замазване на очите на представителите на прогресивната арабска общественост? Ще покаже близкото бъдеще...

Нито Муамар Кадафи, нито неговото семейство ще напуснат Либия, съобщава излизащият в Лондон саудитски вестник "Аш Шарк ал аусат", цитиран от ДПА. Изданието се позовава на източници, близки до клана Кадафи. "Кадафи настоява да умре на либийска земя", са казали източниците. Те са допълнили, че всички членове на клана, които живеят или пребивават в чужбина, са се върнали в Либия в четвъртък

Снимки ПРЕСФОТО/БТА