Игра върху буре с барут

На въпроса "ДАЛИ" България трябва да се включи във военната кампания срещу Сирия, отговорът е категорично не. След като  парламентът на най-стария и верен съюзник на САЩ  - Великобритания, каза "Не" на военните действия срещу арабската държава (един силен плесник срещу премиера Камерън, както писаха английските вестници), то какво трябва да умува страната ни, която е приета най-скоро в НАТО и е оголяла като пушка. Да си припомним, че дългът на страната ни е 37 милиарда и 600 милиона евро!
Освен това десетилетия наред България е поддържала приятелски отношения със Сирия, тук са завършили висшето си образование хиляди млади хора от тази страна, тук, в санаториума в Искрец, стотици сирийски деца, болни от детски паралич, възстановяваха здравето си. Да не говорим, че в тази древна държава (Дамаск е най-старата столица в света - между 40 и 60 века) живеят над три милиона - почти половин България - православни християни, говорещи арамейски - езика на Христос. Всяка подкрепа на крайните ислямистки милиции на ССА (сирийската свободна армия) означава само едно - унищожение на древни християнски църкви и гибелта на милиони православни. Както каза в едно интервю маскираният джихадист: "Когато вземем властта, ще предложим на християните две възможности - или да приемат исляма, или да загинат..."
Напълно вярвам в тези думи, защото по време на първата гражданска война в съседен Бейрут (1967 г.) симпатичният млад лекар, д-р Ираки, завършил образованието си в Европа, ми разказваше как действат в Бейрут тамошните крайни мюсюлмани. "Нападнаха християнската болница, където работех, извадиха всички болни - малки, големи, жени и деца, лекари и медицински сестри, наредиха ги край стената и ги разстреляха като кучета..."
По законите на слепия военен шанс д-р Ираки избягва смъртта, защото сред екзекуторския взвод случайно се намирал бивш негов пациент, комуто бил спасил живота след сложна операция. "Той просто ме хвана за бялата престилка и ме измъкна от редицата на смъртниците. Това е", разказваше  бейрутският лекар и в очите му предателски се събираше влага. От него научих как в Ливан ислямистите възродили разчекването, но не с коне, а завързвали краката и ръцете на жертвата за четири автомобила. После давали газ...
САЩ със своята прословута външнополитическа късогледост не се интересуват много-много от уроците на историята: за тях важи единствено максимата "Победителите не ги съдят!" и обикновено правят каквото им хрумне. Да си спомним двете освободително-демократични войни в Ирак, довели държавата до положение на перманентен кървав хаос, да погледнем Афганистан, където атентатите на талибаните следват един след друг. Примерите са доста и доста страшни.
Сега зловещото кръстче на оптическите мерници на самолетоносачи, крайцери, ракетоносци (много военни кораби, много нещо!) пада върху Дамаск - древния Шам, в който огромната мраморна джамия на династията на Омаядите е построена още в VII век (времето, когато е създавана нашата държава!), а в огромния кристален саркофаг се съхранява тялото на пророк Яхия ("В саркофага е вторият по значение свят човек в нашата религия, по вашему Йоан Кръстител...", обясняваше ми веднъж чиновник от сирийското министерство на информацията, с когото боси обхождахме мраморните фонтани и уникалните по размер и изработка персийски килими в това религиозно светилище). Това странно съвпадение ме накара тогава да пиша статия, в която развих мисълта, че в стари времена религиите са използвали "по съвместителство" едни и същи исторически и верски личности, макар и наричани по-различно.
Но да оставим настрани историята и верските притчи, а да погледнем към сегашните дати на календара.
Тук, преди да започна, се изкушавам да припомня стар виц: заекът имал юбилей и вълците решили да му пратят честитка. Те обаче се затруднили пред финала на текста - как да подпишат поздравлението? Вълци - не вървяло, глутница вълци - още повече. Тогава мислили, мислили и решили: подписали картичката с текста - Глутница приятели.
Да, колкото и да е странно, Дамаск винаги е бил заобиколен от глутница "приятели". В амбицията си да разширява сферата си на влияние Съветският съюз бърза да подаде ръка на покойния националист-социалист Хафез ел Асад, който през 1971 г. става най-силният човек в страната. Родом от малко селце край пристанищния град Латакия, Хафез ел Асад, наричан "Лъва на Дамаск", е човек болен от левкемия, диабет, сърдечни смущения: всичко това не спъва огромната му енергия, с която той се отдава на ръководството на Сирия. И само 5 г. по-късно, през 1976-а идва първият тежък конфликт с Москва. Под носа на Алексей Косигин, който в момента е на посещение в Дамаск, Асад дава заповед на своите бронирани дивизии да нахлуят в съседен Ливан и да прекъснат братоубийствената гражданска война. Самият аз бях свидетел на тази политическа трагикомедия, когато ТАСС (съветската телеграфна агенция) пускаше съобщения, подготвени от до немай-къде обърканите шефове в Кремъл, че "Москва е разтревожена от факта, че едни наши приятели вдигат оръжие срещу други наши приятели". От подобни текстове не ставаше ясно, кои точно са едните и кои другите "наши приятели", а всъщност въпросът беше за това, че Лъвът на Дамаск се нахвърли върху Организацията за освобождение на Палестина (ООП), чийто покоен лидер Ясер Арафат имаше доста сериозни амбиции да превърне Бейрут - този "Париж на Средиземноморието", в своя столица.
Видях с очите си как супермодерните за времето си съветски танкове "Т-76 А", които можеха да минават доста големи водни прегради и бяха с противоатомна защита, с бойна скорост пресичаха сирийско-ливанската граница и громоляха по направление Бейрут. Видях лично как танковите колони разрязаха димящия Бейрут на няколко части и воюващите сунити и шийти, мюсюлмани и християни, ливанци и палестинци внезапно загубиха желание да се избиват повече взаимно. В градчето Алей, разположено в невисоките, покрити с кедър  планини над Бейрут, където беше щабът на ООП, бяха останали няколко стари хора и безстопанствени кучета...
Тази операция на  Асад-баща доведе до замразяване на отношенията Москва-Дамаск. Това не беше първият едностранен ход на Хафез ел Асад. Три години по-рано - през 1973-а, Сирия, заедно с Египет, започна 20-дневен конфликт с Израел, известен като "Войната на Йом Кипур". Лъвът от Дамаск се опита да си възвърне окупираните по-рано от Израел Голански възвишения, но успя само частично. Това изправи на нокти Франция и Великобритания, чиито бронирани морски армади отплаваха към "горещата точка". Това от своя страна накара Москва да скърца заплашително със зъби - не само по отношение на евентуалните европейски агресори, но и по отношение на "непослушния" Дамаск.
Като социалист със силен националистичен уклон Асад-баща се грижеше преди всичко за добруването на Сирия. Двайсет и два милионната държава постигна по негово време значителни икономически успехи, след като СССР построи огромен язовир, който осигуряваше 30% от необходимата електроенергия и създаваше възможност за двукратно увеличение на напояваните селскостопански почви. На мен Хафез ел Асад (когото съм интервюирал лично) донякъде ми напомняше политическата фигура на Йосип Броз Тито. Той другаруваше с Москва, но гледаше с едно око и към силните от Западна Европа и САЩ. По една случайност успях да се вмъкна на тежкия прием (мисля беше 1975-а), организиран на терасата на моя хотел "Шам". Купонът бе платен от американската фирма "Понтиак", но не от тази, свързана с познатата марка коли, а от неизвестен за мен филиал, произвеждащ... ракети и части за тях. За да няма съмнения, край входа на хотела бяха спуснати два десетметрови транспаранта със снимки на големи ракети.
След рухването на съветската мегадържава, в края на 90-те, Асад-баща поизостави социалистическата фразеология и започна да говори за по-активно и прагматично "отваряне към света". С това се обяснява и фактът, че по повод кончината му, през 2000 г. съболезнования побързаха да изпратят Клинтън, Путин, Ширак и много други държавни глави, а на погребалната церемония (продължила 11 часа и предавана по цял свят!) присъстваха държавният секретар на САЩ, външните министри на Великобритания и Германия и лично френският президент Ширак.
Днес глутницата приятели са решили да се разправят окончателно с Башар Асад - сина на Лъва от Дамаск. Причините: страната е основна част от антиизраелската верига Иран-Сирия-Хизбула (Ливан); на второ място големите залежи от петрол и природен газ съвсем не са за подценяване; трето - руската военноморска база в сирийското пристанище Тартуз е трън в очите на много политици, и четвърто (макар и не последно) - САЩ много се нуждаят от един бърз военен конфликт, който би раздвижил изпадащата в рецесия икономика на страната.
А опасностите?
Те са още повече. Първо - заиграването с локални, "малки" войни става все по-опасно упражнение. В случая от едната страна на тази "игра" стоят САЩ и Западна Европа, от другата - Китай и Русия. Във въздуха все по-осезаемо се чувства смразяващият полъх на позабравената "студена война". А както казва народът: играчка, играчка, после плачка.
Според руския печат Сирия разполага с около 100 000 ракети от различен тип (най-големите са балистичните ракети със среден радиус на действие "СС-22"). Повечето са руски, но има и от други страни. Освен това Дамаск разполага на склад и с 1000 тона бойни отровни вещества (БОВ). Не е ясно дали попадането на ракета в подобен склад не би причинило ужасни последствия за мирното местно население.
Според изявление на самия Башар Асад армията разполагала с 8000 летци-камикадзе, готови да жертват живота си за родната Сирия. Очевидно военната въздушна операция на Обама няма да бъде нито толкова строго "ограничена", нито толкова "добре прицелена" при подобна готовност за контраудар. Но очевидно военнопромишленият комплекс на САЩ и Белият дом са взели окончателното решение - крайно време е да се действа! Според оценки на американски експерти военните действия само за месец ще струват около милиард долара.
А какво ще последва? Един Господ знае...