И се заражда онова чувство за несигурност...

Образованието е основа за целия живот. То е фундаментът, върху който се гради бъдещето ни. В процеса на своето обучение всеки човек придобива теоретични и практически знания в определена област, които са отправна точка на неговата професионална реализация. Когато обаче самата образователна система се намира в криза, какъвто е случаят с висшето образование в България, бъдещето изглежда крайно неясно. Разумният човек е обзет от несигурност, защото не знае какво му предстои и още в тийнейджърските си години започва да си задава въпроси. Да остана ли тук или да отида в чужбина? Да запиша ли да следвам нещо, което ми е интересно и което бих работил с удоволствие, или да се ориентирам към професия, която се търси на пазара на труда и е по-добре заплатена? Всичко се свежда до това как да оцелееш. А когато човек не излиза от заможно семейство или не притежава "необходимите" връзки, оцеляването зависи от отговорите на именно тези въпроси.

   
Докато Университетът за приложни науки в Дармщат се ремонтира, студентите му прекарват времето си в близкия Научен институт за технически науки и архитектура

Защо ние, българите, винаги се напасваме към доминиращите условия? Не може ли образователната система да бъде така реформирана, че

можещите и трудещите се студенти

да не изпитват несигурност, да бъдат добре подготвени и конкурентоспособни на колегите си от западноевропейските университети и да се реализират в сферата, в която искат? Въпреки общата стратегическа рамка за европейско сътрудничество в областта на образованието и обучението и въпреки повишената мобилност на българските студенти на този етап родното висше образование просто не е на необходимото равнище. За да се промени това обаче, трябва да имаме желанието и волята да приложим у нас опита на държавите с традиции. Не говоря за копиране на чужди образователни модели, а за заимстване на практики, които могат да бъдат реализирани и в България. Една от държавите, от които си струва да вземем пример, е Германия. Поне в три неща. Показателно е, че десетки хиляди млади българи учат именно в Германия. 
На първо място е държавното финансиране. Колкото и тривиално да звучи, ако образователната система не получава достатъчно пари от държавния бюджет, няма как да бъде конкурентоспособна. Без пари не може да има нито научни изследвания, нито модернизиране на материалната база, нито могат да се плащат сметки. За да има финансиране обаче, е нужно образованието и науката да попаднат сред основните приоритети на управляващите. В Германия това е така, в България - не е. Републиканският ни бюджет за 2011 г. възлиза на 18,24 млрд. лв., от които за Министерството на образованието, младежта и науката са отделени 422,32 млн. лв. (2,32%). Субсидиите за 37-те държавни висши училища са на обща стойност 333,04 млн. лв. За сравнение - федералният бюджет на Германия за 2011 г. е 305,80 млрд. евро, а Министерството на образованието и изследователската дейност разполага с 11,65 млрд. евро (3,8%). Висшите училища получават 2,33 млрд. евро, а други 1,51 млрд. евро се отделят за финансиране на студенти и ученици, които нямат възможност да се издържат сами. Образователният бюджет дори е увеличен със 782 млн. евро спрямо 2010 г. Това е така, защото германците се опират на тезата, че именно образованието и изследователската дейност ще изиграят

основна роля за стимулиране на иновациите и икономическия ръст

Което пък ще доведе до окончателното излизане от финансовата криза.
За разлика от тях родното правителство пет пари не дава за образование, като дори в края на м.г. се говореше за закриване на БАН, което, слава Богу, не стана. Управляващите дори прецениха, че е по-добре да отпуснат 990 млн. лв. за Министерството на отбраната, вместо да се занимават с образование. Най-старият вуз у нас - Софийският университет, на няколко пъти проплака от липса на средства, като през декември за малко не затвори врати, защото не можеше да си плати отоплението.
На второ място, промяна трябва да има в самите учебни планове. Под промяна в учебните планове имам предвид увеличаването на разнообразието от предмети и възможността на студентите сами да избират кои лекции да посещават. Масово в родните вузове програмите са твърди, а едни и същи предмети се повтарят всяка година. Не мога да кажа, че в Германия ситуацията е коренно различна, но в определени специалности и висши училища студентите могат сами да организират програмата на своето следване. За някои това изглежда доста хаотично, но за други е идеалната възможност да учат неща, които наистина ги интересуват. Така всеки студент може да наблегне върху изучаването на аспекти от специалността, с които би искал да бъде свързана бъдещата му кариера. Аз лично определям това като един вид специализация в рамките на самата специалност, която се определя изцяло от интересите на самите студенти.
В някои немски вузове учебната програма се променя всяка година. Катя Фрайщайн, преподавателка в университета "Йохан Волфганг Гьоте" във Франкфурт и научна сътрудничка на Хесенската фондация за изследване на мира и войната, обяснява, че това е така, защото самите преподаватели

не желаят да преподават едно и също нещо

и предпочитат да дискутират със студентите теми, по които не са специалисти. Оказва се, че част от преподавателите в Германия искат да изпитват интерес към своята работа. За разлика от тях мнозинството от българските им колеги четат едни и същи лекции от години, а записките им са пожълтели от старост. Студентите от различните курсове пък редовно обменят лекции и в повечето случаи дори не е нужно да посещават занятия, за да се сдобият с необходимите материали за предстоящите изпити.
Увеличаването на броя на предлаганите предмети в учебните програми не би трябвало да бъде толкова голям проблем. Възможността за избор със сигурност ще се приеме добре от студентите. В крайна сметка по-добре 6 групи от по 20 човека да посещават 6 желани от тях предмета, отколкото 120 студенти, натъпкани в аула, да слушат с отегчение монотонния глас на преподавател, само защото предметът е задължителен и има списък за присъствие, в който трябва всеки път да се вписват. Трудността идва от това дали самите професори и доценти искат подобна промяна, дали са склонни да разширяват хоризонта си на преподаване и желаят ли да се саморазвиват. Защото ако те се саморазвиват и изискват същото от своите студенти, ще го направят. От друга страна, не трябва да подминаваме факта, че подобна промяна няма да се отрази добре на финансовото състояние на определени преподаватели, които имат навика да карат своите студенти да си купуват техните учебници. Системата с нетвърди учебни планове ще бъде сериозен удар срещу тази практика, а някои хора надали ще искат да се лишат от този приход.
В Германия учебниците са по библиотеките и всеки има достъп до тях. Някои преподаватели още в началото на всеки семестър подбират основните текстове и задачи и ги дават на своите студенти за копиране или ги качват в интернет за безплатно сваляне. Германците (или поне по-голяма част от тях) не се стремят да си продават учебниците, защото ясно си дават сметка, че не са единствените авторитети в своята област и защото искат да подготвят своите студенти възможно най-добре.
На трето място, нужно е преосмисляне на концепцията за висшето образование като фуния. Как трябва да изглежда тази фуния? В кой край трябва да бъде широка и в кой - тясна? Когато преди години ме приеха да уча в УНСС, някой ме попита

защо около университета има ограда

Тъй като бях новобранец, казах, че не знам. Отговорът на въпроса беше, че оградите пречат на кучетата от Студентския град да влязат, за да изкарат и те диплома. В началото това ми се стори смешно, но с всеки семестър се убеждавах, че накрая всички ще завършат безпроблемно. Сред колегите ми имаше хора с изключително ниски умствени способности, някои от които дори сричаха при четене, но това не им попречи да завършат заедно с мен. Желанието ми за учене се изпари рано-рано и предпочетох да работя още по време на следването, защото прецених, че трудовият стаж ще ми бъде по-полезен в сравнение с университетската диплома. Картината в мнозинството от останалите наши родни вузове не е много по-различна.
Причините за този широк изход на фунията, наречена висше образование, са основно две. Първата е, че някои студенти не учат изобщо или са просто глупави и предпочитат да си купуват изпитите. В същото време има преподаватели, които не се свенят нито да поискат, нито да вземат техните пари. Най-пресните случаи са започнатите проверки от прокуратурата за корупция в УНСС, Югозападния университет и Стопанската академия в Свищов. Втората причина е, че у нас всеки студент може да се яви на 10 ликвидации на всеки изпит и в крайна сметка да завърши. В Германия нещата стоят по различен начин. Ако един студент не вземе даден изпит три пъти, последиците са две. Първо, той няма право да запише същата специалност в друг вуз (университет, професионална академия, Hochschule) на територията на страната. И второ, студентът няма право да запише специалност, в учебната програма на която е заложен същият изпит. Точка! Сурово, но справедливо!

А как у нас стоят

нещата с входа на фунията

Все пак, за да има некадърни студенти във висшите училища, причината трябва да бъде в самия прием. Кандидатстудентските кампании в България имат два основни недостатъка. Единият е, че баловете за кандидатстване в повечето вузове зависят повече от кандидатстудентския изпит, отколкото от дипломата за средно образование. Т.е. кандидат-висшистите трябва обикновено да се потрудят само няколко месеца, за да бъдат приети, независимо дали през последните 5 години са учили или са си правили кефа. Освен това един изпит е напрежение, късмет, субективизъм и невинаги дава точна оценка на способностите на даден човек. Другият недостатък е, че някои специалности не са толкова желани от студентите в сравнение с други (което е напълно в реда на нещата) и самите висши училища гледат да запълнят незаетите места на четвърто или пето класиране. Това се получава, защото вузовете получават субсидия от държавата за всяко място и при тяхното незапълване губят пари, а бе замислено да плащат и глоба. В резултат на това се създава възможност във вузовете да влизат хора, които просто не са затам.
В Германия приемът на студенти става в повечето случаи по документи (диплома за средно образование, езикови сертификати, попълнен формуляр за кандидатстване, мотивационно писмо, автобиография и др.), като в много редки случаи при определени специалности кандидат-студентът може да държи кратък писмен изпит или да се яви на интервю. Фиксиран брой на местата за прием няма, а е различен през всяка година. След обработка на документите във вузовете влизат тези, които по време на средното или висшето (при кандидатстване за магистратура) си образование са се трудили най-много. Въпреки че смятам това за справедливо, не отхвърлям напълно системата с кандидатстудентски изпити у нас. Тази система носи приходи на висшите училища чрез продажбата на справочници, документи за кандидатстване, чрез самите такси за изпити и чрез организирането на курсове за кандидат-студенти. В крайна сметка вузовете също гледат да оцеляват, но когато грижата за оцеляване вземе превес над основната им функция - да обучават, да стимулират конкуренцията и да създават подготвени кадри, студентите виждат, че стойността на техните дипломи се обезценява. И в тях се заражда онова чувство на несигурност...