Да спрем, преди да е станало късно

Румен ПОПОВ

Започна се през януари. Сметките за ток и отопление възбудиха гнева на хората. Това беше справедлив гняв срещу произвола на монополите и техния ненаситен апетит, срещу управниците, които нехаеха за задушаващата бедност на преобладаващата част от населението. Прелитащият с ножица в ръка от магистрален лот към кръстовище с нова маркировка Бойко Борисов проумя, че управлението на процесите в държавата излиза от неговия контрол и панически прехвърли отговорностите за това върху крехките плещи на президента и след това - на служебния кабинет. Парламентарните избори показаха нова нагласа в очакванията на населението на България. Страната се нуждаеше от преориентация на социалната и икономическата политика. Кабинетът на Орешарски се зае със задачата да извърши тази преориентация.
На падналата от власт партия ГЕРБ й беше достатъчен само фактът на сформирането на правителството, за да започне обструкциите. Грешката с кандидатурата за шеф на ДАНС беше само поводът. Политическата борба от парламента се пренесе на улиците. Фокусът на нетърпимостта и омразата се измести от митичните монополи и олигарси в друго направление. Сега мнозинството от улиците и площадите протестира срещу всичко: срещу правителството, чиито имена на министри още не знае, срещу парламента, който не е гласувал правилника си за работа, срещу системата за управление, каквото и да значи това, срещу конституцията, която трябва да е друга, каква - ще се уточни на друго място.
Партии и граждански сдружения искат касиране на изборите, защото някои, които много желаят да са в парламента, не са успели да прекрачат заветния праг. Протестират срещу увеличаването на детските надбавки и парите за майчинство, защото са популистки мерки. По същите съображения протестират срещу индексацията на пенсиите по Швейцарското правило. Протестират срещу БСП, ДПС, "Атака", обсаждат техните централи, неизвестно кои хвърлят камъни и трошат стъкла. Не протестират вече срещу монополите, скъпото парно и ток.
Партия ГЕРБ стремително израсна до висините на морален съдник на правителството на Орешарски, защото тя, ГЕРБ, няма отговорности за четиригодишната разруха на икономиката и оскотяващата мизерия на милиони българи. Затова само малцина срамежливо протестират срещу нея. Постепенно протестиращите се превърнаха в съдии и разгърнаха предълги транспаранти със заплашителния текст, че някои ги очаква участта на Чаушеску - сиреч разстрел в задния двор на съдилището. Понеже склерозиралата памет на протестиращите от 90-те години на миналия век не можа да измисли нищо ново, в нея изплува емблематичният възглас "Кой не скача е червен". И по площадите заподскачаха хора със самочувствието, че щом не са червени, значи са прави. А такива като мен отново, за кой ли път, станахме "червени боклуци". Какво по-подходящо място за БСП и ДПС от Сибир. Мнозина от протестиращите им го обещават.
Всички тези екстри от протестите се легитимират от "обективната" журналистика като протести на интелигентните хора на България. Януарските протести бяха на необразованата част от населението. Тези хора търсеха само възможност да преживеят. А днешните протести са на образованите българи - които сърфират в интернет и фейсбук, които имат по-ясни и мащабни искания: "Оставка!" на всички.
Президентът е умилен от интелигентността на протестите. Журналистическите камери и микрофони обгрижват "образованите" протестиращи, излъчват умилителни кадри на майки и техните протестиращи дечица в похода от площадите до Орлов мост. Всяка вечер. Те, дечицата, които вещите журналисти интервюират, казват, че протестират, защото обичат България. Майките им протестират по същите съображения, но биха искали тази България да е без БСП, ДПС, "Атака", изобщо да е някаква само тяхна си.
Постепенно се прокарва разделителната бразда между образовани и необразовани, а по-честно казано - между бедни и богати. Може би не съм гледал всички репортажи, но в нито един от гледаните не видях интервю с човек, който не иска да скача под нечия диригентска палка, не иска никого да изпраща някъде, а иска час по-скоро тази държава, която някога величаехме с гордото име Република България, да заживее нормален живот. Убеден съм, че те са истинското мнозинство от нацията и то е искрено загрижено за съдбата на страната, в която сме се родили и искаме да живеем.
Разрушителното направление, към което задкулисните кукловоди насочват народните протести, няма да породи нито повече справедливост, нито по-голямо богатство на държавата и на всеки от нас.